2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 653
гр. София,20.12.2017год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 1802 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Т. К. Л. и С. Т. Л. срещу определение от 05.04.2017г., постановено по ч.в.т.д. № 162/2017г. от Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 194 от 03.02.2017г. по т.д. № 810/2013г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на молбата по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване на частните касатори от държавната такса по депозираната от тях въззивна жалба.
Частните жалбоподатели поддържа, че определението е неправилно по съображения, подробно изложени в частната жалба.
Ответникът по частната жалба, [фирма], моли жалбата да се остави без уважение, като неоснователна.
Останалите ответници не представят отговор на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК, при направено искане за освобождаване от държавна такса и разноски по искови производства следва да се вземат предвид доходите на молителя, имущественото състояние, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост и други констатирани обстоятелства, относими към искането. В конкретния случай е прието, че молителите са пенсионери, но пенсиите не са единствен доход на същите. Въззивната инстанция се е позовала на: 1/ нотариален акт от 2011г., по който от продажната цена от 121 200 евро, молителите са получили по свои банкови сметки 28 200 евро, като недоказано е твърдението, че с тази сума е погасен банков кредит; 2/ на справки от Службата по вписванията, според които молителката има земеделски земи в района на [населено място], продадени от нея, като същата е продала и магазин на две нива и апартамент, а заедно със съпруга си и парцел; 3/ молителите отдават под наем търговски обекти и земя под аренда; 4/ на справка от Търговския регистър, според която молителката е член на СД на АД с внесен капитал от 862 000 лев и получава допълнителен доход като такава. Посочено е, че представените с първоначалната молба данни за влошено здравословно състояние не са актуални, като експертното решение от 2002г. относно молителката е с изтекъл двугодишен срок и не е продължено. Подобно е заключението и относно експертното решение от 2004г., издадено по отношение на молителя. Прието е за недоказано твърдението, че молителите се лекуват и посещават периодично санаториуми. Изложени са съображения, че наложената възбрана по отношение на имуществото, собственост на семейството, от страна на кредитора, [фирма], не ги лишава от възможност да реализират доходи от него чрез отдаването му под наем. Въз основа на изложеното, въззивната инстанция е приела, че на базата на представените доказателства не се установява невъзможност по см. на чл.83, ал.2 ГПК за заплащане на дължимата от молителите държавна такса по въззивната жалба.
В изложението към частната жалба се поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция ДВ бр.47 2009г.), въззивният съд е дал разрешение на следните правни въпроси: 1/ Към кой момент следва имотното състояние на молителите да е от значение за преценката на съда по чл.83, ал.2 ГПК?; 2/ С какви доказателствени средства се установява това имотно състояние?; 3/ Следва ли правните изводи на съда да почиват на предложения или следва имащите правно основание факти, да са констатирани по безспорен начин с относимите за това доказателствени средства?
Въпросите не предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС – при съвкупна преценка на доказателствата и оценка на обуславящите факти. Въззивната инстанция не е извела изхода на спора на базата на предположения, а на базата на преценка на доказателствата в тяхната съвкупност, ръководейки се от разбирането, че тежестта на доказване на изгодни за молителите факти се носи от тях, както и че относими за материалното положение на лицата са и факти, осъществили се в миналото, за които няма данни да са се променили към момента на разглеждане на искането за освобождаване от държавна такса.
Предвид изложеното, въззивното определение не следва да бъде допуснато до касация.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение от 05.04.2017г., постановено по ч.в.т.д. № 162/2017г. от Апелативен съд – Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.