2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 682
С.,24.10.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1155/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], [община] срещу решение № 416 от 28.07.2010 г. по т. д. № 3044/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пернишки окръжен съд решение № 19 от 09.07.2009 г. по гр. д. № 1189/2006 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от касатора-търговец срещу [фирма], [населено място] обективно съединени частични искове с правно основание чл. 364 ЗЗД за обща сума 100 000 лв., като част от сумата 548 974 лв., представляваща вреди от неизпълнение на сключения между страните договор за гражданско дружество от 23.01.2001 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав за неоснователност на исковете поради липса на задължителната предпоставка по чл. 364 ЗЗД – да е прекратен договорът за гражданско дружество, като твърди, че в случая е налице хипотезата на чл. 363, б. „а” ЗЗД – невъзможност да бъде постигната целта, за която дружеството е създадено, настъпила в резултат от издадената от ответното дружество заповед № 9 от 06.12.2004 г., с която е забранен достъпът на [фирма] до язовира. Подробни съображения са развити и по отношение на останалите приети от въззивната инстанция основания за отхвърляне на предявените искове – нищожност на процесния договор за гражданско дружество поради противоречието му с чл. 11, ал. 2 от Закона за общинската собственост и нищожност поради противоречието му с чл. 8, ал. 2 във връзка с § 1, т. 5 от ДР на Наредба № 3 от 16 октомври 2000 г. за условията и реда за проучване, проектиране, утвърждаване и експлоатация на санитарно-охранителните зони около водоизточниците и съоръженията за питейно-битово водоснабдяване и около водоизточниците на минерални води, използвани за лечебни, профилактични, питейни и хигиенни нужди.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че при постановяване на обжалваното решение съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси: 1. Следва ли да се приложи нормативна разпоредба по отношение на правоотношение, което е възникнало преди приемането и влизането й в сила, при положение, че липсва преходна норма, която да й придава обратно действие и 2. Дейността по проучване, подготовка и реализация на рибно-стопанската експлоатация на язовир, в случай, че тя представлява биологичен способ за пречистване водите на язовира, представлява ли дейност извън кръга на посочените в § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 3/2000 г. По отношение на първия въпрос се поддържа, че същият е решен в противоречие с казуалната и задължителна практика на Върховен касационен съд /ТРОСГК № 45 от 19.04.1990 г./, а по отношение на втория въпрос – че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационната жалба поради отсъствие на поддържаните основания, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна. Подробни съображения за това е изложил в писмен отговор от 25.11.2010 г.
Освен касационната жалба, [фирма] е депозирал и частна жалба срещу постановеното от Софийски апелативен съд протоколно определение от съдебно заседание на 09.03.2010 г., с което същият е осъден да заплати допълнителна държавна такса по делото в размер на сумата 1 333 лв. Поддържа неправилност на посочения акт с довода, че с определението си от закрито заседание на 26.11.2009 г. въззивният съд е оставил без уважение само искането му за допускане на свидетели, но не и искането му за допускане на „допълнителни писмени доказателства”, поради което направеното от него в съдебно заседание искане за експертиза не е основание за прилагане санкцията по чл. 65 ГПК /отм./ за безпричинно отлагане на делото.
Частна жалба е депозирана и от страна на ответника [фирма], [населено място]. Предмет на същата е постановеното от Софийски апелативен съд по реда на чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./ определение № 1558 от 07.10.2010 г., с което на основание чл. 64, ал. 4 ГПК /отм./ е намалено присъденото в полза на дружеството адвокатско възнаграждение от 14 035 евро на 7 350 лв. Според частния жалбоподател, въззивният съд неправилно е приел, че уговореният в договора за правна защита и съдействие размер на адвокатското възнаграждение е не само за процесуалното представителство на дружеството по делото пред САС, но и за представителството му пред всички държавни органи и пред съдебен изпълнител. Освен това, счита, че при преценката, какъв следва да бъде размерът на адвокатското възнаграждение, решаващият състав е следвало да вземе предвид цялата цена на исковете, а не само частично предявеният им размер.
Касаторът [фирма] счита частната жалба на [фирма] за неоснователна по съображения в писмено становище от 13.12.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
По касационната жалба:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение на Пернишки окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място], [община] срещу [фирма], [населено място] обективно съединени частични искове с правно основание чл. 364 ЗЗД за присъждане на обезщетение за вреди от неизпълнение на сключения между страните договор за гражданско дружество от 23.01.2001 г., въззивният съд е приел неоснователност на същите на няколко основания. На първо място, решаващият състав е счел, че правото на съдружника в гражданското дружество да иска присъждане на разноските, които е направил и вредите, които е претърпял във връзка с дружествените работи, възниква едва след прекратяването на дружеството – предпоставка, която в случая не е налице, тъй като не е доказано процесното гражданско дружество да е прекратено на някое от предвидените в закона /чл. 363 ЗЗД/, респ. в договора /чл. 44/ основания. Отделно от това, съдът е констатирал и основания, обуславящи нищожност на създадената между страните договорна връзка. По-конкретно, прието е, че сключеният между тях договор за гражданско дружество е в противоречие с императивната норма на чл. 12, ал. 3 във връзка с чл. 11, ал. 2 от Закона за общинската собственост, установяваща забрана за съвместното ползване с трети лица и не по предназначение на имоти-публична общинска собственост /какъвто е и процесният язовир/. Като основание за нищожност е посочено и противоречието на договора с нормата на чл. 8, ал. 2 от Наредба № 3 от 16 октомври 2000 г. за условията и реда за проучване, проектиране, утвърждаване и експлоатация на санитарно-охранителните зони около водоизточниците и съоръженията за питейно-битово водоснабдяване и около водоизточниците на минерални води, използвани за лечебни, профилактични, питейни и хигиенни нужди, която норма въвежда забрана в пояс І от санитарно-охранителните зони да бъдат извършвани дейности, различни от тези по експлоатацията на водоизточника и/или съоръжението. Съобразявайки дадената в § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 3/2000 г. дефиниция на понятието „експлоатация на санитарно-охранителните зони”, въззивният съд е счел, че онази част от предмета на процесния договор за гражданско дружество /която именно го характеризира като такъв по чл. 357 ЗЗД/ – организация на рибно-стопанската експлоатация на язовира – не се включва в разрешените от нормативните актове дейности.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение и на двата поставени от касатора въпроса не е осъществена общата предпоставка, визирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – решаването на всеки от тези въпроси да е обуславящо изхода на конкретното дело. В случая, както бе посочено по-горе, неоснователността на исковите претенции за присъждане на обезщетение за вредите, претърпени от съдружника във връзка с воденето на дружествените работи е аргументирана, на първо място, с отсъствието на едно от законовите изисквания – прекратяване на гражданското дружество. Като допълнително основание за отхвърлянето на исковете е изтъкната нищожността на договора за гражданско дружество, произтичаща от противоречието му със забраните, установени в два различни нормативни актове – в Закона за общинската собственост и в Наредба № 3 от 16 октомври 2000 г. за условията и реда за проучване, проектиране, утвърждаване и експлоатация на санитарно-охранителните зони около водоизточниците и съоръженията за питейно-битово водоснабдяване и около водоизточниците на минерални води, използвани за лечебни, профилактични, питейни и хигиенни нужди. Следователно, с оглед становището на решаващия състав, че уважаването на иска по чл. 364 ЗЗД е предпоставено от настъпило прекратяване на гражданското дружество и доколкото в случая такова не е доказано, то исковите претенции биха били отхвърлени независимо от преценката относно валидността на процесния договор, т. е. и при различно решаване на въпроса налице ли е противоречие на договора със Закона за общинската собственост и с Наредба № 3/2000 г. изходът на спора би бил един и същ – отхвърляне на исковете. Оттук и изводът, че доколкото са свързани с тълкуването и приложимостта на нормите, относими към твърдяното противоречие, и двата поставени от касатора материалноправни въпроса не са обуславящи изхода на конкретното дело.
Освен това, по отношение на първия въпрос отсъствието на общата предпоставка произтича и от факта, че твърдението за неправилно приложение на чл. 14, ал. 1 ЗНА е отнесено към разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗОС в настоящата й редакция /ДВ, бр. 101 от 2004 г./, която разпоредба в случая въззивният съд не е приложил. В мотивите на обжалвания акт е посочено, че забраната за ползването на имоти-публична общинска собственост съвместно по договори с трети лица и не по предназначение е въведена с разпоредбата на чл. 12, ал. 3 ЗОС във връзка с чл. 11, ал. 2 ЗОС, а не с чл. 11, ал. 2 ЗОС /в редакцията на закона към датата на сключване на процесния договор – ДВ, бр. 34 от 29.03.2000 г./. Действително, посочената забрана не е въведена за първи път с изменението на чл. 11, ал. 2 ЗОС, а е съществувала още към момента на възникване на процесното правоотношение, но като част от съдържанието на нормата на чл. 12, ал. 3 ЗОС, която именно е приложена от Софийски апелативен съд.
С оглед изложените съображения, настоящият състав приема, че не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване без да е необходимо обсъждането на допълнителните изисквания, специфични за всяко от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
По частната жалба на [фирма]:
За да осъди въззивника-търговец да заплати допълнителна държавна такса в размер на 1 333 лв., съдът е приел, че направеното от него искане за доказателства е несвоевременно, с което става причина за отлагане на делото.
Определението е правилно.
Неоснователно е оплакването на частния жалбоподател, че искането за доказателства, направено в съдебно заседание на 09.03.2010 г. е в резултат от това, че съдът не се е произнесъл по съдържащото се във въззивната му жалба искане за допускане на „допълнителни писмени доказателства”, а само по искането за допускане на свидетели. Видно от петитума на въззивната жалба, единственото конкретно искане за доказателства е това за допускането на свидетели. По същото въззивният съд се е произнесъл с постановеното от него определение от 26.11.2009 г. И доколкото жалбоподателят не е посочил какви „допълнителни писмени доказателства” иска да му бъдат допуснати, то логично по това искане съдът не се е произнесъл. Ето защо, депозираната в съдебно заседание от 09.03.2010 г. молба за допускане на експертиза и за приемане на множество писмени доказателства се явява ново искане, което е направено несвоевременно и е довело до отлагане на делото. За несвоевременността на това искане сочи и фактът, че определението от 26.11.2009 г., с което съдът се е произнесъл по заявените във въззивната жалба доказателствени искания, е получено от него още на 02.12.2009 г., докато молбата за допускане на експертиза и за представяне на писмени доказателства е заявена едва в откритото съдебно заседание на 09.03.2010 г.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че Софийски апелативен съд законосъобразно е наложил на въззивника санкцията по чл. 65, ал. 1 ГПК /отм./. Поради това постановеното от него определение е правилно е следва да бъде потвърдено.
По частната жалба на [фирма]:
С определението си от 07.10.2010 г. въззивният съд се е произнесъл по подадената от [фирма] по реда на чл. 192, ал. 4 във връзка с чл. 64, ал. 4 ГПК /отм./ молба за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като е намалил присъденото на ответника по жалбата [фирма], [населено място] адвокатско възнаграждение от 14 035 евро на 7 350 лв. Прието е, от една страна, че уговорената в договора за правна помощ сума 14 035 евро е дължима както за защита на дружеството в производството пред Софийски апелативен съд, така и за представителството му пред всички държавни органи и пред съдебен изпълнител, а от друга страна – че с оглед цената на исковете /100 000 лв./ уговорената сума е прекомерно завишена, поради което подлежи на редукция до предвидения в чл. 36 ЗА във връзка с чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер – 7 350 лв.
Определението е правилно.
Настоящият състав не споделя извода на въззивния съд, че платеното от дружеството адвокатско възнаграждение не представлява разноски само за въззивното производство. Този извод е в явно противоречие с очертания в чл. 1 на договора за правна защита и съдействие обем на представителната власт на адвоката, а именно – да извърши „всички необходими правни действия за защита интересите на клиента във връзка с дело, образувано от [фирма] срещу [фирма], като води делото пред втора инстанция…”. Предвиденото правомощие на адвоката „да представлява [фирма] пред всички държавни органи, СИ и ЧСИ” не следва да се тълкува изолирано и извън основното правомощие за процесуално представителство по конкретното дело.
Напълно законосъобразно обаче въззивната инстанция е преценила, че са налице предпоставките на чл. 64, ал. 4 ГПК /отм./ за намаляване на уговореното адвокатско възнаграждение. С оглед фактическата и правна сложност на делото и осъществената от адвоката защита на ответника, следва да се приеме, че уговореното адвокатско възнаграждение е прекомерно и поради това правилно е намалено до установения в закона минимален размер. Неоснователно в тази връзка е оплакването на частния жалбоподател, че при изчисляване на размера съдът е следвало да съобрази общата цена на претенциите 870 000 лв., а не само частта от нея, предявена в процеса, т. е. цената на частичните искове 100 000 лв. Доколкото предмет на спора е само предявената част от вземането /в какъвто смисъл са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС/, то именно цената на частичния иск, а не целият размер /т. е. и непредявената част от вземането/, следва да бъде съобразена при изчисляване размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., както правилно е прието и в обжалваното определение. Ето защото, същото следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение № 416 от 28.07.2010 г. по т. д. № 3044/2009 г. на Софийски апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от съдебно заседание на 09.03.2010 г. по т. д. № 3044/2009 г. на Софийски апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1558 от 07.10.2010 г. по т. д. № 3044/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: