О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
Гр.С., 05.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети декември през двехиляди и четиринадесета година, в състав
П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.5775 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №.316/25.06.14г. по г.д.№.427/2014г. на Окръжен съд Плевен – с което е потвърдено решение №.459/21.03.14г. по г.д. №.5038/13г. на Районен съд Плевен – с което [община] е осъдена да плати на [фирма], [населено място], на основание чл.82 ал.1 вр. с чл.79 ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД 14712,72лв. и 13065,94лв. обезщетение за пропуснати ползи от лишаване от владение и ползване на 8броя модули за обществено послужване и 19броя рекламни пана за периода 1.11.08г.-31.01.2009г., ведно със законната лихва считано от 20.09.13г. до окончателното изплащане на главниците, и 1903,91лв. и 1690,81лв. лихви за периода 16.06.12г.-20.09.13г. със съответни разноски.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявените искове с правно основание чл.82 вр. с чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за основателни и е потвърдил първоинстанционното решение, с което те са уважени. За да достигне до този извод е приел, че ищецът е собственик на 8 модула и 19 рекламни пана /част от конструкцията на модулите/, по повод на които страните са били обвързани от договор от 19.06.00г., че ответникът не е изпълнил договорното си задължение да осигури на ищеца възможност за упражняване на учреденото право за поставянето им върху общински терен и ползването им, че в резултат на незаконосъобразните действия на [община] по сключения договор от 19.06.00г. ищецът е претърпял вреда – пропусната полза за предявения период /1.11.08г.-31.01.09г./, изразяваща се в лишаването му от ползване и получаване на печалба от процесните модули и пана – за които е доказано, че е имал договори за наем с трети лица /макар съдът да смята това за ирелевантно/, че общината, чрез сключени договори чрез общинско предприятие „Жилфонд” и трети лица, се е облагодетелствала чрез получавана наемна цена – като е изпратила писма до ползващите модулите и е поискала те да прекратят наемните си правоотношение с ищеца и да сключат нови договори за наем с [фирма]. В. съд е отразил, че пропуснатите ползи се равняват най-малко на равностойността на гражданските плодове – в случая това е наема, който собственикът би могъл да получи от отдаваните под наем модули, като не е необходимо да се доказва с по-голяма степен на сигурност реализирането на приходи от отдаване под наем, тъй като получаването на гражданските плодове от един имот е пряка и естествена последица от притежаването му. По отношение на размера е отбелязал, че следва да се определи на база средна наемна цена по аналогични договори за наем, като без значение е дали несобственикът е отдавал под наем тази вещ, респективно каква наемна цена е получавал при отдаването под наем.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите „Следва ли при иск за пропуснати ползи по чл.82 ЗЗД като обезщетение за вреди, да съществува сигурност за увеличение на имуществото на ищеца или то може да се предполага?” и „Следва ли да се доказва и как се определя обезщетението за пропуснати ползи по чл.82 ЗЗД при неизпълнение на нереализиран по вина на другата страна доход от отдаване под наем на собствена вещ?”. Поддържа се, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а вторият, предвид формиране на крайния извод на съда за дължимост на обезщетението на база предположение – че след като процесните вещи са на ищеца те биха били ползвани от него и приходите са били сигурни и определени – е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР 3/12 по т.д.№.3/12 на ОСГТК на ВКС, реш. №.186/13.03.07г. по т.д.№.963/06г., ІІ ТО на ВКС, реш. №.584/27.07.06г. по т.д.75/06, ІІ ТО на ВКС, реш. №.1/27.02.08г. по т.д.№.148/07г., реш №.156/29.11.10г. по т.д.№.142/10, І ТО на ВКС/. Сочи се, че са налице две противоречиви решения – настоящото обжалвано решение и реш №.514/27.10.11г. по г.д.№.624/11г. на ПлОС, във връзка с приетото за рекламните пана. Излагат се и оплаквания за несъобразени доводи за недопустимост на първоинстанционното решение.
Настоящият състав намира, че основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице. Съгласно т.4 на ТР №.1/19.02.2010 по тълк. д. №.1/2009 на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на изведените от касатора въпроси по приложението на чл.82 ЗЗД не е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Посочената разпоредба е ясна и непротиворечива, а във връзка с нея е налице и задължителна практика на ВКС – Тълкувателно решение №.3/12 от 12.12.12г. на ОСГТК на ВКС. В същото е даден изричен отговор на поставения въпрос, като е посочено, че пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, като предположението за състоянието, в което би се намирало имуществото на кредитора, ако длъжникът беше изпълнил точно задълженияна си, винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването – трябва да съществува сигурност за увеличението на имуществото на кредитора, която не се предполага. Отбелязано е изрично, че предвид изложеното невъзможност за увеличение на имуществото на кредитора и съответно пропусната полза ще е налице например когато в резултат от забава кредиторът е пропуснал възможността да получи граждански плодове от обекта чрез предоставянето му за възмездно ползване на друго лице. Доколкото въззивният съд в случая е съобразил, наред с неизпълнението на задължението на ответника по договора от 19.06.00г., и наличието на сключени договори за наем от ищеца с трети лица за ползването на съответните вещи през процесния период /приложени още с исковата молба и сключени за срок до 2010г./ – които сочат на сигурност на дохода, който би получил от отдаването им под наем, приетото от него на практика не е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Предвид изложеното не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по втория поставен въпрос с оглед контекста, в който е изведен, и оплакванията, които са развити във връзка с него в изложението. От една страна с отговора на исковата молба ответникът не е взел своевременно отношение по размера на претенцията за обезщетение за пропуснати ползи и по начина на определянето му. От друга страна, съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната от касатора /реш №.156/29.11.10г. по т.д.№.142/10, І ТО на ВКС и ТР 3/12 по т.д.№.3/12 на ОСГТК на ВКС за обобщаване на практиката – останалите цитирани решения са приети при действието на ГПК /отм./ и не съставляват задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/, пропуснатите ползи, за които се претендира обезщетение, следва да имат качеството на реалност и сигурност, като реалността им се разкрива само в доказаната възможност да бъде увеличено имуществото, а не чрез логически предположения за закономерното настъпване на това евентуално увеличение – ищецът следва да докаже, че при точно изпълнение със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, като установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект, които са били осуетени от виновното неизпълнение на ответника; на доказване подлежат освен фактите, относими към основанието на твърдяната полза, така и размера й – по отношение на който изискването за предвидимост не се отнася. Доколкото в случая въззивният съд е посочил и, че по делото е доказано наличието на сключени договори за наем с трети лица за процесния период, като пропуснатата полза се равнява най-малко на наема, който собственикът би могъл да получи от отдаване на съответните вещи под наем – като без значение е дали несобственикът ги е отдал и на каква цена, тези негови изводи не са в противоречие с приетото в сочената от касатора задължителна практика.
Позоваването на наличие на основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване е също неоснователно. Това е така, доколкото от една страна се сочи само противоречива практика – без да е конкретизиран въпрос – а въззивната инстанция не е оправомощена да формулира такъв вместо страната /т.1 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010г. на ОСГТК на ВКС/, а от друга страна касаторът не е приложил доказателства, установяващи че представеното решение е влязло в сила и съставлява релевантна практика по смисъла на т.3 ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС.
Предвид задължението на касационния съд да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/ и наведените оплаквания за недопустимост поради разглеждане на иска на непредявено основание, настоящата инстанция намира, че такава хипотеза не е налице. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, ищецът основава претенцията си на неизпълнение на договорно задължение на ответника и претърпени в резултат на това неизпълнение от него вреди във формата на пропуснати ползи. При тези обстоятелства и доколкото конкретните фактически твърдения във всяка молба определят правната квалификация на претенцията, като са разгледали исковете на основание чл.82 вр. с чл.79 ЗЗД съдилищата не са постановили недопустими решения.
Предвид всичко изложено по-горе, сочените от касатора касационни основания по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не са налице и касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, съставът на ВКС, трето отделение на гражданската колегия,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.316/25.06.14г. по г.д.№.427/2014г. на Окръжен съд Плевен.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: