О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
гр.София, 12.02.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 2995 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Подадена е частна касационна жалба от И. К. Астадурова, представлявана от адв.Н. Д., против определение № 25622/04.11.2019 г. по ч.гр.д. № 14076/2019 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено определение № 180353/30.07.2019 г. по гр.д. № 14883/2018 г. на Софийски районен съд, I Гражданска колегия, 28 състав за прекратяване на производството по делото като недопустимо.
В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното определение. Изразява се становище относно необходимостта от внасяне на яснота по въпросите за възможностите на третото задължено лице в заповедното производство и за липсата на разпореждания в същото производство. Претендира се отмяна на обжалваното определение на СГС.
Ответникът „Обединена българска банка” АД в писмения си отговор поддържа, че частната касационна жалба е недопустима, тъй като е подадена от лице, което не е страна в съдебното производство, евентуално моли жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното:
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК. Тъй като частната касаторка е подала искова молба, а след това и частна жалба срещу определението на СРС за прекратяване на производството по делото, същата се легитимира като страна в производството, а дали съществува в нейна полза право на иск е въпрос по допустимостта на иска, който въпрос е и спорен между страните.
Въззивният съд е потвърдил преграждащото развитието на делото определение на първоинстанционния съд, като е приел, че СРС е сезиран с искова молба, подадена от И. К. Астадурова, против „Обединена българска банка” АД с искане за обявяване нищожност или относителна недействителност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.2 ГПК от 25.09.2012 г., издадена в заповедно производство по гр.д. № 44444/2012 г. на СРС, 62 състав, съответно за отмяна спрямо ищцата на изпълнителен лист от 26.09.2012 г., наличие на неравноправни клаузи в договор за паричен заем – източник на задължението спрямо трето задължено лице – ипотекарен длъжник, обявяване нищожност на актове и действия по изп.дело № 988/2012 на ЧСИ М. Ц., образувано въз основа на изпълнителния лист от 26.09.2012 г., поради нищожност на предхождащи ги съдебни актове и поради пороци при връчването. Съобразно исковата молба частната касаторка е въвела твърдения, че гр.д. № 4444/2012 г. на СРС е образувано по заявление на „Сибанк” ЕАД против главно задълженото лице по договора „МС – България” ЕООД и солидарните длъжници „Бутилираща компания Ракитово” ООД, Д. С. К., М. С. И. и З. Т. А. – съпруг на ищцата; документите, от които произтича вземането на банката, са договор за банков кредит „Европодкрепа” от 19.01.2012 г. и анекс № 1/19.04.2012 г.; ищцата е учредила договорна ипотека върху собствената й Ѕ ид.ч. от апартамент № 5, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]; въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп.дело № 988/2012 г. на ЧСИ М. Ц., изпълнението по което е насочено върху ипотекирания имот. При така заявените факти СГС е приел, че издадената заповед по чл.417 ГПК не обвързва ищцата, както и че разпоредбата на чл.429, ал.3 ГПК не й дава специална активна легитимация на трето реалнозадължено лице да иска прогласяване нищожността на разпореждането за незабавно изпълнение на заповед по чл.417 ГПК, тъй като не е страна в заповедното производство. Изложил е съображения, че ипотекарният длъжник разполага с права, с които в рамките на исков процес да установи несъществуването на ипотечното право и оттук непротивопоставимост на заповедта по чл.417 ГПК. По отношение на незаконосъобразните действия на съдебния изпълнител въззивният съд е посочил, че срещу тях ипотекарният длъжник има всички права за защита, с които разполага длъжникът в изпълнителното производство. С оглед на това е заключил, че за ищцата не е налице правен интерес да предявява иск за прогласяване нищожността на съдебния акт, тъй като за нея са налице други процесуални възможности, с които да защити правата си, засегнати от изпълнителния лист. Освен това е посочил, че в исковата молба И. Астадурова не твърди обстоятелства, отнасящи се до нищожността на съдебния акт. По отношение на твърдението, че е предявен евентуален иск за прогласяване недействителността на съдебния акт, въззивният съд е приел същия за недопустим. Изложил е съображения, че съдебният акт не е сделка, поради което не може да се установява неговата недействителност. С твърдения за недействителност, съответно искане за обявяване на недействителност, ищцата може да се брани само по отношение на договора за учредяване на договорна ипотека, по който е страна.
На основание чл.274, ал.3, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. В настоящия случай частната касаторка формулира следните правни въпроси: 1/ Дали възможностите, гарантирани на третото задължено лице по смисъла на т.2 от Тълкувателно решение № 4/11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/2017 г. на ВКС, ОСГТК, са ограничени само в рамките на изпълнителното производство или третото задължено лице разполага с активна правна легитимация да оспорва и нищожността на актове в заповедното производство, предхождащо изпълнителното?; 2/Дали липсата на писмена форма и на оформление като самостоятелни съдебни актове на разпорежданията в рамките на заповедното производство влече нищожност на тези разпореждания, както и дали тази нищожност би се отразила на издадените в същото производство заповеди за изпълнение на парично задължение?; 3/ Задължен ли е заповедният съд да издава под формата на самостоятелен и мотивиран съдебен акт разпореждане за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с което приема за основателно и редовно заявлението и мотивирано разпорежда издаването на заповед за изпълнение?; 4/Задължен ли е заповедният съд да издава под формата на самостоятелен и мотивиран съдебен акт разпореждане, с което се уважава искането по чл.418, ал.1 ГПК за незабавното изпълнение на издадената заповед за изпълнение?; 5/Задължен ли е заповедният съд да издава под формата на самостоятелен и мотивиран съдебен акт разпореждане, с което се уважава искането по чл.405, т.1 ГПК за издаване на изпълнителен лист?; 6/ Задължен ли е заповедният съд да издава под формата на самостоятелен и мотивиран съдебен акт разпореждане, с което упълномощава ЧСИ да извършва връчвания на изходящ от съда документ, какъвто е заповедта за изпълнение? Въпросите са въведени при позоваване на селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – същите според частната касаторка са от значение за точното прилагане на процесуалния закон и за развитието на правото. Налице е позоваване и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК относно очевидната неправилност на обжалваното определение.
Настоящият състав на ВКС намира, че възизвното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Първи въпрос е обсъждан от въззивния съд, но не попада в обхвата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явява единствен обуславящ крайните правни изводи на състава. Недопустимостта на предявените искове е изведена не само от заключение за липса на активна процесуална легитимация за ищцата да ги подаде, а и поради липса на конкретизация в обстоятелствената част на фактически твърдения, които да обосновават основания за нищожност на атакувания съдебен акт. Във връзка с този извод на СГС частната касаторка не въвежда правен въпрос.
Въпроси от втори до шести включително въобще не са обсъждани от въззивния съд, а освен това доводи в насока на очертаните с тях факти /липса на писмена форма и на оформление като самостоятелни съдебни актове на разпорежданията в рамките на заповедното производство, липса на издадено мотивирано разпореждане, с което се уважава искането по чл.418, ал.1 ГПК за незабавното изпълнение и на разпореждане, с което се уважава искането по чл.405, т.1 ГПК за издаване на изпълнителен лист; разпореждане, с което упълномощава ЧСИ да извършва връчвания на издадена от съда заповед за изпълнение/ не са и въвеждани в исковата молба, т.е. не е съществувало задължение за сезирания с нея съд да ги преценява в рамките на производството по чл.270, ал.2 ГПК. Аргументите на частната касаторка, изложени в исковата й молба, касаят твърдение, че заповедта за изпълнение е за вземане, което е формирано спрямо нея въз основа на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, която нищожност не е била съобразена от заповедния съд. Правен въпрос по реда на чл.280, ал.1 ГПК частната касаторка във връзка с този свой довод не формулира.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №№ 25622/04.11.2019 г. по ч.гр.д. № 14076/2019 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: