5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 74
гр. София, 14.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 4476/2017 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на А. П. В., подадена чрез адвокат М. Р. М. срещу определение № 871 от 11.10.2017 г. по ч. гр. дело № 239/2017 г. на Разградски окръжен съд.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, при наличието на правен интерес за сезиране на касационния съд.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, ВКС в настоящия си състав взе предвид следното:
Състав на Разградски окръжен съд е потвърдил определение № 3247 от 30.08.2017 г. по гр. дело № 2007/2017 г. на Разградски районен съд, с което първоинстанционният съд е прекратил производството по делото, поради липса на международна компетентност на съдилищата на Република България за разглеждане на предявените от А. П. В. против Д. В. с искова молба вх. № 8846/29.08.2017 г. претенции. Последните включват искове за развод по вина на ответника, определяне местоживеене на роденото от брака дете М. В. при майката, в [населено място], Република Франция, предоставяне упражняването на родителски права по отношение на детето М. В. на майката А. П. В., определяне режим на лични отношения между бащата Д. В. и детето М. В., определяне ежемесечна издръжка на същото дете, постановяване след развода ищцата да носи брачното си фамилно име В.. Окръжният съд е констатирал следните обстоятелства, изложени в исковата молба: страните са сключили граждански брак на 21.05.2000 г. в [населено място], а през 2002 г. са се преместили да живеят в [населено място], Франция, където на 06.10.2003 г. се е родило детето им М. В.. Съдът е констатирал и други обстоятелства, изложени в исковата молба: съвместен живот на страните до 15.04.2014 г., когато са се разделили и ответникът, гражданин на Х. напуснал Франция, а ищцата останала да живее с детето във Франция. За да постанови посочения по- горе правен резултат въззивният съд е приел, че приложение следва да намери чл. 6 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г., относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност /Регламент/. Окръжният съд е обосновал разбирането си, че с тази разпоредба се изключва компетентността на българския съд, уредена в чл. 7 КМЧП, тъй като ответникът не е български гражданин и няма обичайно местопребиваване в Република България. Извод за липсата на предпоставки за приложение на чл. 3, б. „б” от цитирания Регламент е мотивиран с обстоятелството, че ответникът няма българско гражданство, а извод за наличието на основание за приложение на чл. 3, б. „а”, втората хипотеза /компетентни да разглеждат дела, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака, са съдилищата на държавата – членка, на чиято територия съпрузите са имали обичайно последно местопребиваване, ако един от тях все още живее там/ и петата хипотеза / когато ищецът има обичайно местопребиваване, ако той е живял там (в държавата) поне една година непосредствено преди предявяване на иска/ е мотивиран с обстоятелството, че последното общо обичайно местопребиваване на съпрузите и детето е било в Република Франция, където ищцата пребивава и към момента на подаване на исковата молба. Предвид относимостта на цитираната норма към процесния случай въззивният съд е достигнал до извода, че компетентен да се произнесе по молбата за развод е френския съд, който по силата на чл. 8 от същия Регламент следва да се произнесе и по иска за упражняване на родителските права и местоживеене на детето. Мотивирано е виждането, че с оглед начина на предявяване на претенциите – искът за издръжка е предявен в условията на обективно кумулативно съединение с иска за упражняване на родителските права, следва да се приложи правилото на чл. 3, б. „г” от Регламент /ЕО/ № 4/2009, според което компетентен по този иск е съдът , който по силата на закона е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва този иск. С тези мотиви, въззивният съд като е формирал правен извод, че българския съд не е компетентен да разгледа спора, е потвърдил първоинстанционното определение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, към които като допълнително основание е посочена разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Първият въпрос – „Приложими ли са разпоредбите на Регламент на Съвета /ЕО/ № 2201/2003 от 27.11.2003 г. при иск за развод на български гражданин против гражданин на държава – членка на ЕС в случаите, при които ответникът е с неизвестен адрес и фактическата раздяла между съпрузите е продължила повече от една година?“, не отговаря на характеристиките на общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно същите разяснения правният въпрос трябва да произтича от решаващите мотиви на въззивния съд, с които се е произнесъл по предмета на делото и които са обусловили изхода на спора. Въпросът за приложимостта на Регламент ЕО/2201/2003 от 27.11.2003 г. към процесния случай не е разрешен от въззивния съд, съобразно описаната от касатора хипотеза /ответникът е с неизвестен адрес и фактическата раздяла между съпрузите е продължила повече от една година/, а е преценен с оглед залегналите в чл. 3, б. „а”, втора и пета хипотеза от Регламента критерии – обстоятелството, че последното общо обичайно местопребиваване на съпрузите и детето е било в Република Франция, където ищцата пребивава и към момента на подаване на исковата молба. По мотивите на съдебния състав, с които е обоснован извод за прилагането на нормите на чл. 3, б. „а”, втора и пета хипотеза от Регламента и са обективирани конкретни правни разрешения касаторът А. В. не е поставила правни въпроси, а е въвела въпрос, изведен от становището й, изложено в частната жалба против определението на районния съд и преповторено в частната касационна жалба за това, че с оглед сключването на брака между страните в Република България, българското гражданство на детето, раздялата между страните повече от три години, независимо от обстоятелството, че работи във Франция, исковете следвало да се разгледат от българския съд. Следователно като произтичащ от становище на страната, а не от разрешенията на окръжия съд цитираният въпрос не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационен контрол.
Вторият въпрос – „По кое от правилата на чл. 3 от Регламент на Съвета /ЕО/ № 2201/2003 от 27.11.2003 г. следва да се разгледа от съда иска за развод, предявен от български гражданин против гражданин на Република Х. и свързаните с него искове за родителски права, лични отношения между родител и дете и издръжка на непълнолетно дете?“, също така не е изведен от конкретен мотив на въззивния съд, който подробно е мотивирал съображения за прилагане на конкретни правила на чл. 3, б. „а” от Регламента. По обоснованите във въззивното определение правни разрешения не е поставен въпрос. Липсата на такъв правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно разясненията в т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС. Ето защо и по този въпрос не следва да се допусне касационен контрол.
Третият въпрос – „Има ли в Регламент на Съвета /ЕО/ № 2201/2003 от 27.11.2003 г. правила за разглеждане на иск за издръжка от съдилищата на държавите-членки и в случай, че няма може ли да се отдели този иск и да се разгледа самостоятелно от българския съд?“, отново е формулиран, без връзка с решаващите мотиви на окръжния съд. Съставът на въззивната инстанция е мотивирал виждането, че с оглед начина на предявяване на претенциите – искът за издръжка е предявен в условията на обективно кумулативно съединение с иска за упражняване на родителските права, следва да се приложи правилото на чл. 3, б. „г” от Регламент /ЕО/ № 4/2009, според което компетентен по този иск е съдът , който по силата на закона е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва този иск. По тези правни разрешения не е поставен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, а е въведен въпрос, който не съобразен с начина на сезиране на съда и който произтича от хипотеза, неотносима към делото – разглеждане на иска за издръжка, отделно от другите искове. Не е налице общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, когато поставения от касатора въпрос не произтича от мотиви на въззивния съд и не засяга развитието на процесуалното правоотношение, а третира хипотеза неотносима към делото, какъвто е цитирания въпрос. В този случай поставеният въпрос не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а липсата на общо основание, както се посочи по – горе обуславя недопускане на касационен контрол. Поради това и по този въпрос не следва да се допусне касационен контрол.
Четвъртият въпрос – „Следва ли сезирания български съд с иск за развод и последиците от него, включително и решаване на въпросите за упражняване на родителските права, личните отношения между родители и дете и издръжка на непълнолетно дете, да съобрази гражданството на малолетното дете при преценката за компетентността си?“ произтича от становище на касатора, че с оглед българското гражданство на детето, исковете следвало да се разгледат от българския съд. Когато касаторът формулира въпрос, изведен от неговото становище по делото, както е в случая същият не обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касационният съд селектира касационните жалби /разрешава въпроса за разглеждането им по същество/ в зависимост от конкретни критерии, един от които /общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК/ е произнасянето на въззивния съд по правен въпрос, включен в предмета на делото. Правен въпрос, по който въззивният съд не се е произнесъл или който е изведен от становище на касатора не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не следва да се допусне касационен контрол и по този въпрос, който не е свързан с конкретни мотиви на окръжния съд.
Последният въпрос – „Следва ли сезирания български съд, с иск за развод и последиците от него, включително и решаване на въпросите за упражняване на родителските права, личните отношения между родители и дете и издръжка на непълнолетно дете, да постанови привременни мерки?“ не е третиран от въззивния съд. Поради това по него не може да се допусне касационно обжалване. И за тази част от изложението следва да се имат предвид съображенията по предходния въпрос за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване, когато по поставения въпрос няма мотивирани правни разрешения. Трябва да се посочи, че постановяването на привременни мерки, както и разглеждането на исковете по настоящото дело засягат един и същи спор, за международната компетентност на българския съд, поради което компетентността по тях не може да се разглежда поотделно.
Трябва да се изложи и още един самостоятелен аргумент за недопускане касационно обжалване на въззивното определение, а именно обстоятелството, че страната не е обосновала допълнителни предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсва мотивиране на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата й, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, когато са непълни, неясни или противоречиви. В тази връзка страната не е съобразила и разясненията в т. 4 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 871 от 11.10.2017 г. по ч. гр. дело № 239/2017 г. на Разградски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: