5
5
Определение по т. д. № 3485/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 3485 /14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 764
София, 16.10.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 3485 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 1311/20.06.2014 г. по в. т. д. № 1204 /2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 25.11.2003 г. по т. д. № 8961/2012 г. на СГС. С последното, дружеството – касатор е осъдено на основание чл. 233 ЗЗД да освободи и предаде на „АП – Р. І” Е. държането на отдадено под наем с договор от 09.04.2010 г. магазинно помещение в сграден комплекс ”Ц.”, [населено място].
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон.
В изложението към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК по следните два въпроса: „Налице ли е правомерно прекратяване на договора при неспазване на задълженията по него от страна на наемодателя” и „Чия е доказателствената тежест при условията на пълно и главно доказване”.
Ответникът по касационната жалба не взема становище .
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск с правно основание по чл. 233 ЗЗД въззивният съд е приел, че след като договорът за наем между страните за процесното магазинно помещение е прекратен на 30.03.2012 г., видно от представено влязло в сила арбитражно решение по арб. д. № 311/2012 г. на АС при Б., в което е налице и произнасяне за дължими незаплатени суми по анекс към договора за периода февруари 2011 – март 2012 г., включително и по отношение на неустойка за неосвобождаване на наетото помещение в срок за периода от прекратяване на наемния договор до предявяване на исковата молба /30.03.2012 г. -03.07.2012 г./, то всички твърдяни от ответника факти, релевантни за признатите с арбитражното решение вземания, вкл. и тези за липсата на основания за прекратяване на наемния договор са преклудирани със сила на пресъдено нещо.
Съгласно действащата процесуална уредба на касационното производство като факултативно, достъпът до касационен контрол задължително предпоставя наличие на дадено от въззивния съд с обжалвания съдебен акт разрешение на специфичен и значим за изхода на конкретния правен спор материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от лимитативно посочените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания. Следователно, касае се до такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос, който следва не само да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но и именно като такъв, да попада в някоя от изчерпателно изброените хипотези на чл. 280 ГПК.
С оглед на изложеното и предвид изричната норма на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в тежест на касатора е въведено задължението за формулирането на конкретния специфичен по всяко дело правен въпрос – т. е. водещата предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Първият поставен правен въпрос: „Дали са налице основанията за прекратяване на договора за наем при неспазване на задълженията по него от страна на наемодателя” не е от значение за изхода на делото, предвид влязло в сила решение, по което е било признато със сила на пресъдено нещо, че процесният договор е преустановил своето действие на 30.03.2012 година, както и че наемателят е бил поканен да напусне имота до 09.04.2012 г., че не е изпълнил задължението си да предаде държането към 17.05.2012 г. и към 09.07.2012 г., установено от констативни протоколи.
Следователно, въззивният съд е приел факта на прекратяване на договора за неоспорим, поради което не е дължал произнасяне по въведени възражения от ответника за неизпълнение на задължения от страна на наемодателя. В случая, ирелевантна е приложената съдебна практика, свързана с разваляне на договор и дали ответникът по иска за разваляне на договор може да получи без искане /т. е. служебно/ да му бъде присъдено връщане на даденото по договора.
По втория въпрос, макар и неконкретизиран: „Чия е доказателствената тежест при условията на пълно и главно доказване” не би могло да се приеме, че е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване. Ако се приеме, че въпросът е относим към първия, т. е. към доказване прекратяването на договорната връзка, то на същото основание, посочено по-горе, той е преклудиран и не би могло да се разглежда в настоящото съдебно производство. Ако този въпрос е относим към въпросите, свързани с предаване на държането на вещта, предмет на наемния договор, касаторът не е доказал основанието за касационно обжалване. С оглед разпоредбата на чл. 233, ал. 1 ЗЗД, при прекратен договор за наем, наемателят е длъжен да върне вещта. Предаването на имота обаче не се изчерпва с преустановяване на ползването му от наемателя, нито означава просто опразване на помещението или изоставянето му от последния. Въззивният съд е счел, че предаването на имота е двустранен акт на страните по договора – с този акт наемателят осигурява достъп на наемодателя до вещта, предавайки му последната в състоянието, в което е била към момента на сключване на договора. Или доказателствената тежест за връщане на вещта лежи изцяло върху наемателя. Именно поради липсата на доказателства от страна на наемателя за връщане на вещта, при наличие на констативни протоколи за задържане на наетото магазинно помещение и за наличие на машини и др. вещи в него, съдът е счел иска за основателен. Ирелевантна е приложената съдебна практика – Решение № 700/06.12.2010 г. на ВКС съдържа указания по процесуалноправния въпрос за приложението на чл. 266 ГПК, като в конкретната хипотеза този въпрос не е относим, още повече, че и фактите и защитните възражения на страните по двете дела са различни. Решение № 326/05.04.1971 г. по гр. д. № 124/71 на ВС е свързано с приложението на чл. 36 от ЗНО и въпросите за разваляне на наемния договор при тази правна регулация, а решение № 310/30.07.2010 г. по гр. д № 1086/2009 г. на ВКС е разглеждало въпрос за задължението на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК при хипотеза предявен иск по чл. 108 ЗС.
Не са налице и основания за допускане на касационно обжалване по приложно поле на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тази разпоредба намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото. Нито един от така изброените елементи не присъства в процесния случай.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1311/20.06.2014 г. по в. т. д. № 1204 /2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: