О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
София, 12.02.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на трети февруари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 842/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК “Х” АД /в несъстоятелност/, гр. С., чрез синдика а. В, срещу решение № 107 от 08.12.2009 г. по гр. д. № 2440/2006 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, VІ-6 състав решение от 24.07.2006 г. по т. д. № 732/2005 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от ЗК „Ю” АД (понастоящем ЗК “Х” АД) срещу „И” Е. , гр. С., „Д” О. , гр. С. и „Х” Е. , гр. К. обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за недължимост на сумата 297 308.01 лв. по договор за наем от 01.10.2002 г. като погасена чрез прихващане; иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата 10 000 лв., като част от общата сума 440 407.07 лв., представляваща стойността на извършени подобрения в наетия имот и иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 100 000 лв., като част от общата сума 600 000 евро – неустойка за неизпълнение на конкретни задължения от страна на ответника „Д” ООД.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Според него, съдът е пренебрегнал задължението си по чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ за обсъждане на всички събрани по делото доказателства и доводи на страните, като е приел за установена фактическа обстановка, различна от действителната. По-конкретно, оплакването му е за ингориране на факта, че ответникът-наемодател „Д” О. не е изпълнил своевременно задължението си по чл. 10, б. „д” и „к” от анекса към процесния договор за уведомяване на наемателя за заведеното гр. д. № 117/2004 г. на СРС, 47 състав с предмет иск по чл. 108 ЗС и постановеното по него решение от 29.04.2004 г. за предаване владението върху наетия имот в полза на ответника „И” ЕООД. Поради това, касаторът моли за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане на Софийски апелативен съд.
В изпълнение на изричните указания, дадени му с разпореждане № 166 от 14.05.2009 г. на Председателя на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд, с молба от 01.06.2009 г. касаторът е представил изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като е обосновал допускането на касационно обжалване на въззивното решение с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по значими за спора въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд – т. 19 от Тълкувателно решение на ОСГК № 1 от 04.01.2001 г. и решение № 1* от 10.01.2006 г. по гр. д. № 1218/2003 г. на ІІІ г. о. Като такива са посочени съответно: въпросът за задължението на въззивния съд да разгледа спора по същество, като направи своите фактически и правни изводи въз основа на самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и въпросът за извършването на съдебна компенсация по реда на чл. 104, ал. 1 ЗЗД.
Ответникът по касация – „ И. ” Е. , гр. С. моли да не бъде допуснато касационно обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 23.03.2009 г. и от 30.06.2009 г.
Ответниците – „Д” О. , гр. С. и „Х” Е. , гр. К. не заявяват становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение на Софийски градски съд, с което са отхвърлени всички предявени искове на ЗК „Ю” АД (сега ЗК „Х” АД /в несъстоятелност/), въззивният съд, въз основа на събраните по делото писмени доказателства, е приел, че не са установени поддържаните от ищеца твърдения, относими към всяка от претенциите. По-конкретно:
Отхвърлянето на отрицателния установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ е обосновано с липсата на вземане на ищеца към ответника-наемодател „Д” О. за подобрения в наетия имот в размер на сумата 297 308.01 лв., което да бъде прихванато с вземането на последния към ищеца, произтичащо от неплатени наемни вноски. В тази насока решаващият състав е приел, че не са налице визираните в чл. 4, чл. 19 и чл. 21 от договора за наем и анекса към него предпоставки, при които за наемателя възниква вземане за амортизационната стойност на извършените подобрения, а именно – виновно поведение на дружеството наемодател, довело до едностранно предсрочно прекратяване на договора за наем от страна на наемателя.
По отношение на иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД въззивната инстанция е преценила за недоказано разместването на блага в правните сфери на страните и настъпило неоснователно обогатяване на ответниците за сметка на дружеството-ищец. Този извод е направен поради неангажирането на доказателства за това в какво състояние е приет наетият имот, какви разходи са извършени от ищеца и в какъв размер са същите над дължимия от него наем.
Неоснователността на последния обективно съединен иск – този за присъждане на неустойка по реда на чл. 92, ал. 1 ЗЗД – е аргументирана с липсата на виновно неизпълнение на задълженията на наемодателя по чл. 10, б. „д” и „ к” от договора за наем и преди всичко с изричната разпоредба на чл. 20а от анекса към същия договор, подписан на 04.10.2002г., предвиждаща автоматично прекратяване на наемното правоотношение при съдебно отстраняване на наемодателя от имота /какъвто именно е настоящият случай/ и недължимост на каквито и да било неустойки и обезщетения.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора два въпроса отговарят на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същите са от значение за конкретното дело – решаването на материалноправния въпрос във връзка с предпоставките за извършване на прихващане обуславя изхода на делото по иска с правно основание по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, а на процесуалноправния въпрос относно правомощията на въззивната инстанция е от значение за целия правен спор. Липсват обаче останалите предпоставки, изискуеми за всяко от поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
На първо място, неоснователно е твърдението на касатора, че постановеното решение е в противоречие със задължителната съдебна практика по т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Тъкмо обратното, в мотивите на въззивния акт са изложени подробни съображения във връзка с всеки от обективно съединените искове, като са обсъдени относимите към конкретната хипотеза факти и установяващите ги доказателства, което е именно в съответствие с указанията, съдържащи се в цитираната задължителна практика. Що се отнася до правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд въз основа на извършения анализ, същата е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по неговото допускане.
Не е налице противоречие с практиката на Върховен касационен съд и по отношение на въпроса, свързан с възражението за прихващане. Преди всичко, необходимо е да се отбележи, че касаторът не е формулирал конкретно какъв е поставеният от него въпрос, а само е изразил несъгласие с отказа да бъде уважено възражението за прихващане. С оглед представеното в тази връзка решение на ВКС – решение № 1* от 10.01.2006 г. по гр. д. № 1218/2003 г. на ІІІ г. о., следва да се приеме, че като значим за спора в случая е поставен въпросът за предпоставките за извършване на съдебна компенсация. Не може да се счете обаче, че този въпрос е решен в противоречие с цитираното решение, тъй като липсва идентичност на хипотезите – отказът да бъде уважено възражението за прихващане по цитираното дело е мотивиран с неликвидността на насрещното вземане, докато в настоящия случай – отказът произтича поради приетото от въззивния съд, че в полза на ищеца изобщо не е възникнало твърдяното вземане за подобрения в наетия имот.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на второто поддържано основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е посочена, респ. представена съдебна практика, установяваща противоречиво решаване на поставените от касатора два въпроса, т. е. това основание се явява недоказано.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 107 от 08.12.2009 г. по гр. д. № 2440/2006 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: