4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№813
гр. София, 01.11.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 1831 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. Ж., [населено място], срещу решение № 20 от 11.01.2013г. по в.гр.д. № 239/2012г. на Апелативен съд – В., с което след отмяна на първоинстанционния акт, е прието за установено, че на основание чл.422, ал.1 ГПК касаторът дължи на [фирма] сумата 100 000 лева, представляваща неплатено солидарно задължение по запис на заповед, издаден на 04.08.2009г., ведно със законна лихва за забава върху задължението, ведно с разноски от 3 225 лева, за което вземане кредиторът има издадени заповед за изпълнение № 1958/ 23.02.2011г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 2740/ 11г. по описа на РС-Варна, като в полза на ищеца са присъдени разноски от 6600 лева по исковото производство.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че ищецът-касатор е реализирал правата си по каузалната сделка във връзка, с която е издаден записа на заповед, чрез предявяване на вземанията си за цената на продадените метали в производството по несъстоятелност, открито по отношение на издателя [фирма], поради което е недопустимо паралелно с това да претендира плащане на сумите по ценната книга, издадена гаранционно от трето лице. Сочи се, че подобна кумулация на претенциите би довела до двойно плащане на един дълг- резултат, който противоречи на общия правен принцип за недопускане на неоснователно обогатяване.
Ответникът по жалбата, [фирма], не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което се уважава иска по чл.422 ГПК срещу касатора, въззивният съд е взел предвид, че с влязло в сила определение № 492/ 10.10.2012г. въззивното производство е прекратено на основание чл.637, ал.2 ТЗ по отношение на единия от обикновените другари в процеса- ответника [фирма], като първоинстанционното решение в тази част е обезсилено. Въз основа на буквалния текст на процесния запис на заповед рещаващият състав е извел, че той е издаден от Г. Ж. в качеството му на физическо лице и като управител на [фирма], като са изложени съображения, че обстоятелството, че Г. Ж. е положил само един подпис под текста на ценната книга е ирелевантно за формалната редовност и действителност на записа на заповед. Волеизявлението за менителничното задължение е направено от физическото лице Г. Ж. и доколкото той е действал едновременно в качеството си на законен управител на управляваното от него търговско дружество, подписът му на издател е напълно достатъчен, за да се счете изпълнено изискването на чл.535, т.7 ТЗ. Прието е, че отсъствието на указание в текста на записа на заповед относно начина на задължение на двамата издатели също не опорочава валидността на менителничния ефект, като е налице позоваване на уредените в чл.513, ал.1 ТЗ вр. чл.537 ТЗ последици от съвместното задължаване на няколко лица със запис на заповед, изразяващи се във възникване на солидарна отговорност на издателите към приносителя. Направен е извод, че фактът, че издателят Г. Ж. е учредил и авал за дълга не съставлява порок, който може да обуслови пълна недействителност на менителничния ефект. Нарушението на правилото, че авалистът не може да бъде лице, съвпадащо с издателя /арг. чл.484, ал.3 ТЗ/, води единствено до нищожност на авала като самостоятелно, неаксесорно правоотношение по ценната книга. Въззивният съд се е аргументирал с правилото при менителничните ефекти, че ако менителницата носи подпис на лица, които не могат да се задължат, задълженията на останалите подписали лица са действителни- чл.461 ТЗ. Съобразно изложените по-горе съображения, е направен извод, че ответникът по иска Г. Ж. е солидарно отговорен с търговското дружество за дълга, в качеството им на издатели на ценната книга. При безспорност между страните по делото, че процесният запис на заповед обезпечава изпълнението на конкретно каузално правоотношение- договор за доставка на метали, е прието за неоснователно направеното въз основа на договора относително възражение по чл.465 ТЗ. Апелативният съд е изходил от виждането за рамковия характер на договора, като несамостоятелен източник на конкретни продажбени права и задължения, чиято цел е създаването на единен режим на множество юридически отделни и самостоятелни договори по предоставяне на периодично повтарящи се еднотипни доставки. На основание чл.326, ал.2 ТЗ и търговския характер на договора, е счетено за неоснователно възражението за недействителност на сделката, поради липса на визирана в договора цена. Прието е за установено въз основа на назначената експертиза, че е налице каузален дълг, тъй като между субектите по рамковия договор са осъществени конкретни доставки, чиято незаплатена стойност възлиза на 290 150,24 лева, осчетоводени и при двете страни. Посочено е, че записът на заповед може да се издава за обезпечение, както на съществуващ, така и на бъдещ дълг, поради което обстоятелството, че той е издаден и предявен за плащане на дата, към която каузалния дълг не е бил възникнал не е правно релевантен в хипотеза на възникнал по-късно бъдещ дълг.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимия за изхода на делото въпрос: „Допустимо ли е поемателят по запис на заповед, след като е предявил правата си по каузалното отношение, по повод на което е издаден гаранционно менителничният ефект, едновременно да предяви и менителничен иск срещу трето лице, което е издало гаранцията?”. Касаторът се позовава на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който обосновава с твърдението, че липсва формирана по поставения въпрос задължителна съдебна практика.
Поставеният от касатора въпрос е обхванат от предмета на делото и е обусловил изхода на спора, тъй като в хипотеза на двама издатели по менителничния ефект и на прието при условията на чл.693 ТЗ вземане по каузалното правоотношение, предявено от поемателя в производството по несъстоятелност на търговското дружество-издател, въззивният съд е приел, че другият издател /физическо лице/ може да се освободи от отговорност чрез възражение по чл.465 ТЗ само, ако установи, че гарантираният от него със записа на заповед чужд каузален дълг не е възникнал или е погасен.
Въпреки осъществяването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, касационният контрол не може да бъде допуснат, поради липсата на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Налице е формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС – решение № 231/ 25.03.2010г. по т.д. № 226/ 2009г. II ТО, съгласно която е допустимо при снабдяването с изпълнителен лист въз основа на запис на заповед да се предяви иск на договорно основание за реално изпълнение на задължението, което ценната книга обезпечава. Прието е, че снабдяването с изпълнителен лист по издаден запис на заповед, като гаранция за изпълнение на поето по каузална сделка задължение, не съставлява процесуална пречка за предявяване на иск за реалното изпълнение на обезпеченото задължение. Изложени са съображения, че въпросът е относим към разрешаването по същество на материалния спор, като съдът следва да съобрази евентуално извършено плащане в изпълнителното производство. Даденото принципно разрешение за допустимост на едновременното уважаването на менителничната и каузалната претенция при условие, че няма плащане /погасяване на дълга/ по едната от тях, напълно се споделя от настоящия състав. За връзката между менителничен и каузален дълг е от значение дали към момента на постановяването на съдебния акт съществува /възникнало е и не е погасено/ каузалното задължение, което се обезпечава с ценната книга. Съдебното предявяване и приемане на вземането по каузалното правоотношение не е равнозначно на реализирането му, поради което този факт е ирелевантен за изхода на спора по менителничния иск. В случай, че след момента на даване ход на устните състезания при постановено влязло в сила позитивно решение по чл.422 ГПК, с което се установява вземането по записа на заповед, настъпи погасяване /изцяло или частично/ на обезпеченото с него каузално вземане, защитата на длъжника-издател е посредством оспорване на вземането по менителничния ефект по исков ред – чл.439 ГПК, позовавайки се на новонастъпилия факт на плащането, който не се преклудира от силата на пресъдено нещо.
Наличието на задължителна съдебна практика за по-долустоящите от ВКС съдилища, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт, и липсата на необходимост от преодоляването на създадена, поради неточно тълкуване съдебна практика, както и на необходимост от даване на нови правни разрешения, поради промяна на закона или обществените условия, обуславя извода, че въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 20 от 11.01.2013г. по в.гр.д. № 239/2012г. на Апелативен съд – В..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.