О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
София, 09.02.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шести февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. N 79/2009 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК във връзка с чл. 389 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ”Е”, Турция, чрез процесуалния му пълномощник адвокат А, САК, против определение № 810 от 11.11.2008 г. по ч. гр. д. № 642/2008 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Хасковски окръжен съд определение от 23.04.2008 г. по гр. д. № 5/2008 г.
С първоинстанционния акт е уважена подадената от ищеца “С” ООД молба за допускане на обезпечение на предявения от него отрицателен установителен иск за недължимост на вземането, обезпечено с ипотека върху собствени на ищеца имоти чрез спиране изпълнението по изп. д. № 2* на ЧСИ № 285 по отношение на същите имоти.
Частният жалбоподател обосновава допустимостта на касационното обжалване на атакуваното от него определение с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществени процесуални въпроси, които са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според него, това са въпросите за вероятната основателност на иска като условие за допускане на обезпечение и за обжалваемостта на определението на въззивния съд по допускане на обезпечението.
В частната касационна жалба са изложени подробни съображения и за неправилност на атакуваното определение.
Ответниците по частната касационна жалба – „С” ООД, гр. П. и „С” ЕООД, гр. Д. не заявяват становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Доколкото определението, с което съдът се произнася по искане за допускане на обезпечение има характер на акт, с който се дава разрешение по същество на други производства, то същото подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Посоченото от въззивния съд становище в обратен смисъл е ирелевантно за извършваната от касационната инстанция преценка за допустимост на частната касационна жалба.
Независимо обаче от процесуалната допустимост на частната касационна жалба, настоящият състав намира, че същата не следва да бъде допусната до разглеждане.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима и в хипотезите на чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на посочените в чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК определения е допустимо при наличието на точно определени условия. Абсолютна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по съществен материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който следва да е налице едно от изброените в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 изисквания, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С оглед изложените в частната жалба основания и данните по делото, настоящият състав намира, че в случая касационното обжалване е недопустимо.
Преди всичко, следва да се отбележи, че поставеният от жалбоподателя въпрос за обжалваемостта на атакуваното определение не може да бъде преценяван с оглед предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като този въпрос е относим към допустимостта на частната жалба, а не към допускането на касационното обжалване. Преценката дали атакуваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване се извършва само ако законът предвижда принципната му обжалваемост пред Върховен касационен съд. Поради това, въпросът за обжалваемостта на въззивното определение е предварителен въпрос, по който касационният съд се произнася задължително, независимо дали е направено възражение от страна на ответника по жалбата или не.
Следователно, на обсъждане с оглед допустимостта на касационното обжалване в случая подлежи единствено първият поставен от касатора въпрос – въпросът за вероятната основателност на иска като условие за допускане на обезпечението. Този въпрос е съществен за всяко обезпечително производство. За да се произнесе по искането за допускане на обезпечение, съдът задължително следва да прецени налице ли са предпоставките за допускане на обезпечение: допустимост и вероятна основателност на иска; наличие на обезпечителна нужда; адекватност на исканата обезпечителната мярка, в т.ч. съответна ли е на вида на търсената с иска защита на правата на ищеца, както и необходимостта от представяне на гаранция, респ. размерът й. Тази преценка обаче винаги е конкретна – на база твърденията в молбата и представените към нея доказателства. Именно поради спецификата на всеки отделен случай не би могло да се въведат общовалидни критерии, които да бъдат прилагани за всички случаи на обезпечение на исковете, а следва да се подхожда строго индивидуално с оглед обстоятелствата по всяко дело. Затова, неоснователно е твърдението на частния жалбоподател за съществуващо противоречие в съдебната практика по обезпечаване на исковете. Още повече, че в подкрепа на това твърдение същият не е посочил конкретни съдебни актове.
Неоснователно е също и позоваването от страна на частния жалбоподател на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решаването на съществените за обезпечителното производство въпроси не може да се разглежда като допринасящо за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Регламентацията на обезпечителното производство, съдържаща се в новия Граждански процесуален кодекс, не се отличава съществено от предходната уредба, особено що се отнася до предпоставките за допускане на обезпечение, видовете обезпечителни мерки и начините за налагането им. Поради това, създадената досега многобройна и непротиворечива съдебна практика по всички съществени за това производство въпроси /в т. ч. практика на ВКС, в хипотезите, когато е действал като въззивна инстанция по отношение актовете по чл. 308 и сл. ГПК /отм./ е напълно относима и към новата правна уредба. Оттук и изводът, че решаването на тези въпроси не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1 , т. 3 ГПК, т. е. то не може да обоснове допустимост на касационното обжалване.
С оглед изложеното, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните от частния жалбоподател основания за допускане на касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 389 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 810 от 11.11.2008 г. по ч. гр. д. № 642/2008 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: