3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 962
София 01.10.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 21 май две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: М. Иванова
И. Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Георгиева
дело № 498/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Р. Н. от гр. П., подадена от пълномощника му адв. Н. А., срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, VІ гр. с-в,№ 1661 от 23.10.2009г. по в.гр.д. № 1139/2009г., с което е оставено в сила решението на А.ския районен съд, № 53 от 19.05.2008г. по гр.д. № 1156/2007г., с което са отхвърлени предявените от К. Н. против Община А. искове, квалифицирани от въззивния съд по чл. 236 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ответникът по касация Община А. не е изразил становище.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
Не са налице обаче предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
В изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за касационно обжалване се сочи, че съдът се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос „дължи ли се обезщетение от страна на наемателя и в какъв размер след прекратяване на наемното правоотношение, както и кога следва да се приеме, че това правоотношение е прекратено”, в противоречие със съдебна практика. Прилага Решение № 2341/1967г. ВС І г.о. с което е прието, че срокът на наемния договор се счита определен по смисъла на чл. 238 ЗЗД и тогава, когато макар и да не е посочена крайната календарна дата, е посочено събитие, настъпването на което по време е известно или по време може да се определи; решение № 1106/1966г. ВС І г. о. с което е прието, че щом като наетата вещ не е предадена на наемодателя след изтичане на наемния срок, наемните правоотношения продължават да съществуват; решение № 2447/2004г. ВКС ІV г.о. с което е прието, че ако след изтичане на наемния договор наемателят ползва имота, той дължи обезщетение на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД и решение № 935/1999г. ВКС V г.о. с което е прието, че ако наемодателят е развалил договора за наем, но въпреки това наемателят продължава да ползва наетия имот, наемателят дължи обезщетение на деликтна основа.
Въпросът дължи ли се обезщетение от страна на наемателя и в какъв размер след прекратяване на наемното правоотношение, както и сам касаторът заявява, е разрешен с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд правилно е квалифицирал предявения иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. По въпроса за правната квалификация на иска не се констатира противоречие между въззивното решение и посочената съдебна практика, напротив, обжалваното решение е в съответствие с приетото в решение № 2447/2004г. ВКС ІV г.о. Съгласно приетата в посоченото решение от 2004г. фактическа обстановка наемното правоотношение е било прекратено и наемателят е продължил да ползва вещта въпреки противопоставянето на собственика. В настоящия случай искът е отхвърлен с мотиви, че наемният договор не е бил прекратен, а се е превърнал в безсрочен, тъй като ответникът е продължил ползването на вещта със знанието и без противопоставянето на наемодателя. Прието е, че договорът за наем е продължил да действа и към 2009г. Следователно отговорът на поставения въпрос не е обусловил извода на съда за неоснователност на претенцията и поради това не съставлява материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По въпроса кога следва да се приеме, че наемното правоотношение е прекратено, също не се констатира противоречие на въззивното решение с приложената съдебна практика. Чл. 238 ЗЗД урежда начина и срока на прекратяване на наемното правоотношение. В приложеното решение №№ 935/1999г. ВКС V г.о. съдът е приел, че договорът за наем е прекратен с изричното заявление от наемателя до наемодателя, че се противопоставя на ползването на имота и изисква предаването му. Въззивният съд е приел, че по делото липсват твърдения и доказателства, че към 15.05.2004г. ищецът К. Н. се е противопоставил на ползването. Следва да се отбележи, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формирането на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – т. 1 ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, VІ гр. с-в,№ 1661 от 23.10.2009г. по в.гр.д. № 1139/2009г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: