ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 970
С., 05.10.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 28 септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
Илияна Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Г. дело №576/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Д. А. от [населено място], подадена от пълномощника му адв. Д. Д., срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, II гр. с-в, № 271 от 28.01.2010г. по в.гр.д. № 1108/2009т., с което е оставено в сила решението на Пловдивския окръжен съд, ГО, III с-в, № 1184 от 26.06.2009г. по гр.д. № 692/2009г., с което са отхвърлени исковете на С. Д. А. срещу [фирма] [населено място] с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за Думата 16 737 лв. и по чл. 86 ЗЗД за сумата 3 370,56 лв.
Ответникът по жалбата [фирма] [населено място] в представения писмен отговор не е изразил становище по допускането на касационно обжалване, а по правилността на решението.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
Жалбоподателят С. Д. А. счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за допустимостта на свидетелските показания и спазване на забраната на чл. 133, ал. 1, б. „б“ и „в“ ГПК /отм./ и по материалноправния въпрос налице ли е в случая институтът на неоснователното обогатяване – чл. 55, ал. 1 ЗЗД, в противоречие с практиката
на Върховния касационен съд, и същевременно въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – оснс допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че от събраните доказателства не се установява твърдяното от ищеца основание, на което е извършено плащането. Съдът не е обсъдил показанията на свидетелите С. и К. поради забраната на чл. 133, ал. 1, б. „в“ ГПК /отм./, тъй като с тях се цели да се докаже договор на стойност по-голяма от 1000 лв. Приел е, че Забраната не може да бъде преодоляна, дори и свидетелят да се ползва само за установяване на вида на договора /в случая продажба/, тъй като елемент от него е винаги цената. На следващо място е приел за установено твърдяното от ответното дружество основание, на което е било извършено плащането на исковата сума, и причината да я задържи.
ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се А. поради следните съображения:
Повдигнатият процесуалноправен въпрос за допустимостта на свидетелските показания и спазване на забраната на чл. 133, ал. 1,6. „в“ ГПК /отм./ е от значение за решаването на делото, тъй като обуславя крайния извод на съда за неоснователност на претенцията, но не е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС /такава не се сочи/, нито се решава противоречиво от съдилищата. Жалбоподателят не сочи и не представя съдебна практика по този въпрос. Приложените определения, постановени в производствр по чл. 288 ГПК не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на TP № 1/2009г. ОСГТК на ВКС съдебната практика се формира от влезли в сила съдебни решения. Независимо от това следва да се отбележи, че въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че договори над 1000 лв. /при действието на чл. 133, ал. 1, б. „в“ ГПК-отм./ не може да се доказват със свидетелски показания, дори и ако свидетелите се ползват за установяване само на основанието на договора, елемент от кой го е цената. В този смисъл напр. решение № 666/2007г. ВКС, ТК, I о., също и решение 517/2007г. ВКС, ТК, II о. Поради това, че е налице непротиворечива съдебна практика, създадена при точното тълкуване на ясни, пълни и непротиворечиви норми, и не са налице предпоставки за промяната й, въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Въпросът за прилагането на забраната на чл. 133, ал. 1, б. „б“ ГПК /отм./ не е от значение за делото, тъй като не е формирал решаващата воля на съда. Както бе посочено искът е отхвърлен поради липса на доказателства за твърдяното рт ищеца основание, на което е извършено плащането. Поставеният материалноправен въпрос „налице ли е в случая институтът на неоснователното обогатяване – чл. 55, ал. 1 ЗЗД“ касае правилността на съдебния акт. Съгласно т. 1 от посоченото по-горе Тълкувателно решение материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата вола на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да не допусне касационно Обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд. Водим от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, II гр. с-в, № 271 от 28.01.2010г. по в.гр.д. № 1108/2009г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: