5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 974
гр. София, 22.12.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ………………………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 913 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и А. З. К., [населено място] срещу решение № 363/23.11.2015 г., постановено по т.д. № 509/2015г. от Пловдивския апелативен съд, с което е отменено решение № 323/17.06.2015 г. по гр.д. № 4/2015 г. на Смоленския окръжен съд, и е отменена на основание чл.135, ал.1 ЗЗД по отношение на [фирма], [населено място] сключената с нотариален акт № 81, том II, рег.№ 2992, дело № 237/18.10.2012 г. на нотариус Н. К., с рег.№ 122, РС – [населено място] сделка, с която [фирма] вместо изпълнение на парично задължение за изплащане на дивидент за 2011г. в размер на 145000 лв. е прехвърлило на А. З. К. правото на собственост върху следния собствен на дружеството недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 67653.920.259 от кадастрален район 920 по кадастрална карта на [населено място] с площ от 183 кв.м., ведно с масивна жилищна сграда – югозападен близнак, с идентификатор 67653.920.259.1 с площ от 89 кв.м. на пет етажа, находящи се на административен адрес [населено място], [улица].
Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбите. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че [фирма] има качеството кредитор спрямо [фирма] за вземания за възнаграждение и лихви по сключен между дружествата договор за строителство от 07.05.2003г., които са били признати за съществуващи на две съдебни инстанции по водените от кредитора граждански дела. На 18.10.2012г. длъжникът [фирма] е прехвърлил възмездно недвижим имот на А. З. К., който е и управител на дружеството. Решаващият състав на апелативния съд е изложил съображения, че с извършеното разпореждане на недвижимия имот длъжникът е увредил кредитора – ищец по иска с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е извел аргументи от разпоредбата на чл.133 ЗЗД относно свободата на кредитора за избор на имущество, срещу което да насочи принудителното изпълнение, както и от характера на атакуваната сделка за прехвърляне на недвижим имот, която сама по себе си представлявала действие, водещо до затруднение при удовлетворяване на кредитора. Според апелативния съд е налице знание за увреждането на кредитора както от длъжника, така от третото лице – съдоговорител, тъй като физическото лице – приобретател на имота е и управител на дружеството – прехвърлител и към момента на извършеното действие и длъжникът и третото лице са знаели за съществуващите претенции на кредитора, предвид на водените съдебни дела.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият поставен от касаторите въпрос е: „Длъжен ли е в решението си въззивният съд да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по отношение на тях?”. Въведено е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по решение № 323/18.05.2010 г. по гр.д. № 1338/2009 г., IV г.о.
На този въпрос е даден принципен отговор в ТР № 1/13г. от 09.11.13г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях.
В случая касаторите не са обосновали противоречие между въззивното решение и ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на обжалваното решение съдът е обсъдил фактите и доказателствата, имащи значение за произнасянето по спора, които съобразно и с въведените в отговорите на въззивната жалба доводи сочат на съответствие на обжалвания акт със задължителната съдебна практика. Заявеният от касаторите въпрос, обвързан и с основанията в касационните жалби за неправилност на решението, представлява оплакване за необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Необосноваността на въззивното решение не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, поради което не е налице и основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК „Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза при положение, че е приел в решението си, че даден факт не е установен по делото и същият подлежи на установяване с експертиза?” е въведен по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради твърдяно противоречие с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 1/13г. на ОСГТК на ВКС и решение № 267/04.03.14г. по гр.д. № 30/2013 г. на I г.о.
Съгласно разясненията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/13г. от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.
В случая, с оглед въведените от страните доводи и възражения пред апелативния съд, не са били налице условията за служебно назначаване на експертиза според разрешенията в т.3 на ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел, че не е необходимо да се установява стойността на другите имоти, притежавани от длъжника, тъй като цялото му имущество служи за общо обезпечение на кредитора. С оглед на тези правни съображения следва да се преценява и коментарът в решението на представената по делото експертна оценка на имотите, апортирани от длъжника в друго дружество, тъй като обстоятелството, че оценката е дадена по друго дело не е единственият и решаващ извод на апелативния съд да не я обсъжда. При тези данни поставеният въпрос не е от значение за решаващите изводи на въззивния съд, поради което касационното обжалване не се допуска.
Касаторите поставят по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроса: „Кога е налице увреждане на кредитора в хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД и дали има увреждане на кредитора при всяко разпореждане с недвижим имот независимо дали длъжникът притежава достатъчно друго имущество, с което да погаси задължението си или наличието или липсата на увреждане следва да се преценяват във всеки конкретен случай, с оглед установените по делото обстоятелства?”.
По този въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. В решение № 639/06.10.2010г. по гр.д.№ 754/09г. на ІV г.о., решение № 320/05.11.13г. по гр.д.№ 1379/12г. на ІV г.о. и решение № 224/30.10.14г. по гр.д.№ 2310/14г. на ІІІ г.о. е прието, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. Увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. Според решение № 45/01.06.2011г. по гр.д.№ 450/10г. на ІІІ г.о. прехвърлителната сделка е увреждащ кредитора акт на длъжника, тъй като намалява длъжниковото имущество, служещо за общо обезпечение на кредитора. Тази практика е възприета и в решение № 407/29.12.14г. по гр.д.№ 2301/14г. на ІV г.о., а според решение № 149/12.11.13г. по т.д.№ 422/12г. на І т.о. увреждане на кредитора по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД е налице и ако не е доказано съществуването на разлика между продажната цена на недвижимия имот, предмет на атакуваната разпоредителна сделка, и средната пазарна цена на такъв имот. В практиката на ВКС е изложена аргументация, основана на предназначението на иска по чл.135 ЗЗД – кредиторът да се удовлетвори от имущество, предмет на разпоредителното действие, както и че искът по чл.135 ЗЗД е вид обезпечение, което кредиторът може да получи независимо дали към момента на предявяването му разполага с изпълнителен титул. Дадените разрешения произтичат и от разпоредбата на чл.133 ЗЗД, според която за обезпечение на кредитора служи цялото длъжниково имущество, а право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори – с обезпеченото в негова полза или с друго налично имущество, като длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото, тъй като няма възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение.
Постановеното въззивно решение по въведения правен въпрос съответства на практиката на ВКС, която се възприема изцяло и от настоящия съдебен състав. Даденото тълкуване на правната норма по реда на чл.290 ГПК изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторите следва да заплатят направените от ответника разноски за касационното производство, както следва: [фирма] в размер на 4988 лв., представляващи заплатена адвокатско възнаграждение по договор № 16713/01.03.16г., а А. З. К. в размер на 4 988 лв.,представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 16715/01.03.16г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 363/23.11.2015 г., постановено по т.д. № 509/2015 г. от Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 4988 лв. (Четири хиляди деветстотин осемдесет и осем лв.) – разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА А. З. К., [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 4988 лв. (Четири хиляди деветстотин осемдесет и осем лв.) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.