О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
София, 02.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 2355 /2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма] чрез процесуален представител адв.Р. С. срещу решение № 143/29.11.2016 г. по гр.д.№ 407/2016 г. на Апелативен съд-Б.. С него е потвърдено решение № 166/10.05.2016 г. по гр.д.№185/2015 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е уважен предявеният от А. Р. М. срещу касатора и [фирма] иск с правно основание чл.135 ЗЗД, като е обявен за относително недействителен спрямо ищеца частта от сключения между касатора и [фирма] договор за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 186, т.І, рег.І4240, н.д.№153/2013 г. на нотариус рег.№ 464, , представляващ самостоятелен обект в сграда с посочен идентификатор , адрес и граници, предназначен за търговска дейност, на две нива, с площ 110,45 кв.м.,ведно с прилежащите му 6,32% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху терена.
Касаторът намира, че въззивният съд неправилно не е възприел направените от него оплаквания,че не е извършен пълен и точен доклад по делото, като не е дадена правна квалификация на предявения иск по чл.135 ал.2 ЗЗД. Твърди, че не е представено като доказателство оригиналът от споразумението от 13.05.2013 г., че не е установено ищецът да е негов кредитор, тъй като изготвената съдебно-счетоводна експертиза е непълна, че извършената сделка не представлява увреждащо действие,че липсва знание за увреждане у третото лице. Иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Поставя следните въпроси:
-За да е налице увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД достатъчен ли е само факта на прехвърляне на недвижим имот или е нужно съдът да изследва дали получената продажна цена съответства на пазарната му стойност, както и дали длъжникът притежава друго имущество, което е достатъчно да удовлетвори вземанията на кредитора.
Поддържа становище,че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, посочва решение по гр.д.№6105/2007 г., І г.о. и решение по гр.д.№1469/1999 г., V г.о.
Следващият въпрос е:
-Следва ли да бъде приложена презумпцията за знание по чл.135 ал.2 ЗЗД в случаите, в които купувачът и продавачът са бивши съпрузи към момента на изповядване на сделката; допустимо ли е разширително тълкуване на презумпцията по чл.135 ал.2 ЗЗД и приложима ли е тя по отношение на приобретател на сделка, който е бивш управител на дружеството и същевременно бивш съпруг на управителя на дружеството-отчуждител на процесния имот, т.е. по отношение на лице, което не е изрично посочено в разпоредбата на чл.135 ал.2 ЗЗД.
Счита,че при прекратен брак не следва да се прилага законовата презумпция за знание,тъй като бившите съпрузи не са обхванати от нея. Поддържа въпроса в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК при липса на съдебна практика и липса на изрична законова разпоредба.Посочва решение по гр.д.№1745/2008 г.,ІV г.о.
-За да е налице основание за уважаване на отменителния иск по чл.135 ЗЗД относно възмездна сделка достатъчно ли е третото лице-приобретател да е знаело за увреждането на кредитора или трябва да е налице намерение за това увреждане и следва ли второто по презумпция от първото или намерението трябва да се доказва в пълен обем от ищеца.
Посочва решение по т.д.№ 828/2010 г.,ІІ т.о.
Поставя и процесуалноправни въпроси:
-Какво е доказателственото значение на представено копие от частен документ, когато не е представен оригинал по реда на чл.183 ГПК при поискване от насрещната страна и следва ли съдът да се позовава на същия при постановяване на решението.
Позовава се на решение по гр.д.№668/2011 г.,ІV г.о. и по гр.д.№2119/2008 г., І г.о.
– Чия е доказателствената тежест в процеса по иск с правно основание чл.135 ЗЗД,когато приобретателят по сделката не попада в кръга на лицата по чл.135 ал.2 ЗЗД.
Позовава се на решение по гр.д.№573/2006 г., ІІ г.о.
-Задължен ли е съдът да обсъди всички изложени от страните възражения и да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание приема или не за основателни направените възражения;
-Следва ли въззивният съд да разгледа и да се произнесе по възражение, което не е било обсъдено от първоинстанционния съд.
По тези два въпроса се позовава на решение по гр.д.№1262/2009 г., ІV г.о., по гр.д.№1741/2009 г., І г.о. и по т.д.№323/2008 г., І т.о.
От така цитираните съдебни решения са представени само две-тези по гр.д.№6105/2017 г., І г.о. и по гр.д.№668/2011г.,ІV г.о.
Ответникът по касационната жалба А. Р. М. в писмен отговор, подаден чрез адв.М. Т., я оспорва. Претендира разноски.
Ответникът [фирма] не изразява становище.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима .
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че касаторът е бил длъжник на ищеца- ответник по касационната жалба в настоящото производство.Въз основа на заповед за изпълнение е издаден изпълнителен лист за осъждането му да заплати сумата 120 000 лв., ведно със законната лихва и разноски. По образувано изпълнително дело са проведени действия по публична продан на възбранени имоти и въз основа на назначената съдебно-икономическа експертиза е установено, че дълъг е изпълнен относно лихви, такси и разноски. Въззивният съд е посочил ,че пред него не са представени доказателства за плащане на главното вземане. Поради това е приел за неоснователно възражението на касатора, че е изплатил дълга си изцяло и че неправилно е извършено разпределението на сумите от публичната продан, доколкото това възражение се отнася до правилността на действията на ЧСИ, които са предмет на друго производство. Приел е също така, че дългът е възникнал преди сключване на атакувания договор, с който е намалено имуществото на длъжника. Посочил е, че при всяка прехвърлителна сделка с вещ, собственост на задълженото лице се застрашават интересите на кредитора,тъй като се препятства възможността да се насочи принудително изпълнение върху нея. Поради това е намерил за неоснователно възражението,че сделката е осъществена във връзка с дейността, която е развивало дружеството, а именно продажба на имоти. Приел е също така, че кредиторът няма задължение да доказва конкретни факти с оглед твърдяното увреждане- липса на друго имущество, цялостното финансово състояние на длъжника, налице ли е разлика между действителната и продажната цена на прехвърления имот. Оспорената сделка страда само от относителна недействителност, която може да бъде преодоляна, ако длъжникът изпълни задължението си. Не е нужно намерение да се вреди, а само длъжникът да съзнава увреждането, като увеличава неплатежоспособността си във вреда на кредитора. Приел е, че знание за увреждането има и третото лице, с което е договаряно и че когато се касае за юридически лица е обърната тежестта на доказване. Двамата съпрузи са били управители на двете договарящи дружества към момента на възникване на дълга през 2009 г., които са продължили са търговски взаимоотношения и в периода до 2011 г. Към 2013 г. бракът им вече е прекратен, но въз основа на показанията на свидетеля В. е прието за установено наличие на знание у бившата съпруга като представител на дружеството-купувач. Въззивният съд също така е намерил съвпадение на фактическите и правни изводи на двете инстанции.
В определение по чл.267 ГПК е прието ,че не са допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при изготвяне на доклада, който е пълен и съдържа произнасяне по всички възражения и доказателствени искания ,разпределена е доказателствената тежест съобразно предмета на спора и че в първото по делото съдебно заседание страните не са направили възражения по него, след което е обявен за окончателен.
ВКС, състав на ІІІ г.о намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението. С ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, са характеризирани двата вида касационни основания за допустимост.За да бъде обосновано общо основание касаторът трябва да постави правен въпрос,обуславящ решаващите изводи нса въззивния съд, включени в предмета на спора и който не трябва да е свързан с неговата правилност, възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на доказателствата по делото. За да бъде обосновано допълнително основание за допускане на касационно обжалване касаторът трябва да процедира в съответствие с разрешенията в цитираното ТР, т.2-4. От така формулираните въпроси само първият може да бъде преценен като релевантен, тъй като от въззивния съд са формирани правни изводи, които го обуславят. Не е налице обаче отклонение от цитираната от касатора съдебна практика. Следва да се отбележи,че напълно липсва анализ на приетото във въззивното решение и в съдебната практика и излагане на доводи в какво се изразява противоречието на съдържащите се в тях правни изводи . Следващият въпрос не произтича от формирани мотиви на въззивния съд, който е направил извод за наличие на знание за увреждането у законния представител на дружеството-купувач не поради законовата презумпция по чл.135 ал.2 ЗЗД, а поради събрани по делото доказателства, установяващи този факт. Третият въпрос е вариант на втория.Първият процесуалноправен въпрос също не е релевантен, той е поставен с оглед позицията на касатора за допуснати процесуални нарушения при преценката на представеното по делото писмено доказателство- сключено споразумение между страните. Това доказателство не е обсъждано от въззивния съд, а и назначената по делото графологична експертиза е установила истинността на подписа и авторството на ръкописния текст на касатора. Останалите процесуалноправни въпроси са относими към правилността на обжалвания съдебен акт. Те не са предмет на разглеждане в производството по селекция.
Необосноваването на общо и допълнително основания ще има за последица недопускането до касационно обжалване.
Искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски,направени в това производство следва да бъде уважено на основание чл.81 вр.чл.78 ал.3 ГПК.Представен е договор за правна защита и съдействие , от който е видно,че е заплатил в брой възнаграждение на ангажирания със защитата му адвокат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 143/29.11.2016 г. по гр.д.№ 407/2016 г. на Апелативен съд-Б..
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на А. Р. М. сумата 6080 /шест хиляди и осемдесет/лв. направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: