6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1
София.04.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седми ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 508/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. Н. С. – синдик на „Птицекланица АД/н/, ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 243 от 04.11.2011 г. по в.т.д. № 445/2011 г. на Апелативен съд – В., с което: 1. След отмяна на решение № 329 от 12.04.2011 г. по т.д. № 1901/2010 г. на Окръжен съд – Варна в частта по иска с правно основание чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, е отхвърлен иска на постоянния синдик против несъстоятелното дружество и [фирма] за приемане за установено по отношение на кредиторите на несъстоятелността, че постъпилите за погасяване на задълженията на [фирма]/н/ суми в общ размер на 87 707.60 лв. по договори за банков кредит от 21.12.2007 г. и 11.04.2008 г. в периода след началната дата на неплатежоспособността – от 20.05.2008 г. до 31.08.2009 г. представляват нищожно изпълнение на парично задължение на длъжника, на основание чл.646, ал.2, т.1 ТЗ и 2. Обезсилено е първоинстанционното решение в частта, с която кредиторът „У. Б. АД е осъден да възстанови в полза на масата на несъстоятелността сумата 87 707.60 лв. и е прекратено производството по делото в тази част.
В жалбата се поддържат касационните основания по чл.281, т.3, предл.1 и предл. 3 от ГПК, с искане за отмяна на решението и постановяване на ново решение по същество, с което да се уважат изцяло исковите претенции, с присъждане на разноски.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото материалноправни и процесуалноправен въпроси: 1.”Нищожността на изпълнението на длъжник в производство по несъстоятелност, на действия или сделки извършени след началната дата на неплатежоспособността, освен със самия факт на плащане/изпълнение, може ли и следва ли да бъде поставяна в зависимост от естеството/последиците на самата сделка, по която е извършено плащането, както и да бъдат добавяни допълнителни елементи към фактическия състав на чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, като липса/наличие на правни основания; намерение за увреждане, увреждане”; 2. „Допустимо ли е обективно съединяване на иск с правно основание чл.646, ал.2 ТЗ, или изобщо иск за отмяна на действия или сделки увреждащи кредиторите и масата на несъстоятелността, с иск по чл.34 ЗЗД” и 3. „Кои материалноправни норми се явяват общи и кои специални – по Закона за договорите за финансово обезпечаване или Търговския закон, при евентуална конкуренция между тях”.
По първите два въпроса касаторът се позовава на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, основано на следните решения на ВКС, ТК: решение № 68 от 30.06.2010 г. по т.д. № 933/2009 г., решение № 402 от 01.07.2008 г. по т.д. № 115/2008 г., решение № 114 от 03.08.2009 г. по т.д. № 644/2008 г., решение № 9 от 01.02.2010 г. по т.д.№ 536/2009 г./ по въпрос № 1/ и на решение № 105 от 25.11.2009 г. по т.д. № 90/2009 г. /по въпрос № 2/, а по въпрос № 3 се поддържа, че разрешаването му е важно, както с оглед точното прилагане на закона и за бъдещото развитие на правото, но така също и с оглед стабилитета на търговските и граждански правоотношения.
Ответникът по касация – [фирма]/н/, [населено място], чрез особения си представител, счита въззивното решение за неправилно в частта, с която е отхвърлен иска по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, по съображения в писмен отговор.
Ответникът по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане до касация, а по същество счита обжалваното решение за правилно.
По делото е постъпила и частна жалба от адвокат С. Василева, в качеството й на особен представител на [фирма]/н/, против определение № 23 от 16.01.2012 г. по в.т.д.№ 445/2011 г., с което е оставена без уважение молба вх.№ 5792/02.12.2011 г. за изменение на решение № 243/04.11.2011 г. на ВАпС в частта относно разноските.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Апелативен съд – В., след самостоятелна преценка на безспорно установените факти по делото, е приел, че: с процесните суми не са правени плащания от длъжника към кредитора; вземанията по банковите сметки на длъжника, открити в [фирма] са били заложени по реда на ЗДФО, което е видно от договорите за кредит относно тяхното обезпечаване и съпътстващата документация; длъжникът – обезпечител не се е издължавал на падежа и в изпълнение на правомощията си по ЗДФО обезпеченото лице е дебитирало сметките му, при наличие на постъпления по тях, със суми, които са погасявали частично задълженията по договорите за кредит. Направен е извод, че погасяването на задълженията в размер на исковата сума не е резултат на извършено от длъжника изпълнение на парично задължение чрез плащане или по друг начин, а това погасяване се дължи изцяло на действията на кредитора, упражнил правото си на удовлетворение от заложеното вземане по банковата сметка на длъжника съобразно специалния закон.
Въззивният съдебен състав, съобразявайки разпоредбата на чл.646, ал.3 ТЗ и практиката на ВКС, е счел, че искът по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ е неприложим в хипотезите: при изпълнение на привилегировано вземане; при плащане по изпълнително производство, започнало преди откриване на производството по несъстоятелност или при изпълнение на публични или частни държавни вземания. С оглед характера на обезпечението по ЗДФО, даващо възможност на кредитора да се удовлетворява пряко от залога без съдебна или друга намеса, е прието, че е налице привилегировано вземане, чието принудително изпълнение се осъществява едностранно от обезпечения кредитор, което също съставлява основание за изключване приложимостта на чл.646, ал.2 т.1 ТЗ.
На трето място, въззивният съд е съобразил и изричната правна норма на чл.14 ЗДФО, защитаваща обезпеченото лице от последиците на решението за откриване на производство по несъстоятелност и предвиждаща запазване на правата на обезпеченото лице по предварително сключен договор за финансово обезпечаване, до постановяване на съдебното решение.
Въз основа на посочените съображения, предявеният от синдика иск с правно основание чл.646, ал.2, т.1 ТЗ е отхвърлен като неоснователен.
Обусловеният иск, квалифициран от първата инстанция по чл.34 ЗЗД, въззивният съд е приел за недопустим, предвид липсата на изрична законова легитимация на синдика да води този иск. Отчетени са извършените от първата инстанция процесуални действия по уточняване на тази искова претенция и е съобразена практиката на ВКС както относно легитимацията на длъжника, представляван от синдика, да предяви обусловения иск за връщане на платеното в масата на несъстоятелността, така и относно правната квалификация на този осъдителен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД.
По отношение възнаграждението на особения представител на несъстоятелното дружество, при съобразяване на чл.7, ал.2т.4 от НМРАВ, съдът е приел за окончателен размер 2204 лв., от които 400 лв. – предварително внесени и изплатени на адвокат Василева, а разликата над последната сума е присъдена на особения представител от масата на несъстоятелността.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, правни въпроси по т.1 и т.3 не могат да се определят като обуславящи правните изводи на съда по предмета на спора, поради което не е доказана основната предпоставка за допускане на касационно обжалване.
На първо място, както е видно от мотивната част към решението, липсва произнасяне по въпросите, свързани с естеството или последиците от изпълнение на парично задължение, което да е извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността. Формираният от решаващия въззивен състав извод за неприложимост на чл.646, ал.2, т.1 ТЗ е основан както на характера на обезпечението по Закона за договорите за финансово обезпечение и предвидената по този закон възможност за кредитора за пряко удовлетворяване от залога без съдебна или друга намеса, съставляващо изпълнение от страна на кредитора върху предмета на финансово обезпечение, така и на изричната разпоредба на чл.14, ал.3 т.2 ЗДФО. Съгласно последната разпоредба договорът за финансово обезпечение, както и предоставянето на финансово обезпечение не са нищожни, относително недействителни, унищожаеми и не могат да се оспорват поради това, че са сключени и финансовото обезпечение е предоставено в подозрителния период. Що се касае до становището на въззивната инстанция по отношение на елементите от фактическия състав на чл.646, ал.2, т.1 ТЗ и предвидената от законодателя необходимост от извършени от длъжника действия по изпълнение на парично задължение в рамките на подозрителния период, то съответства и на посочената от самия касатор практика на ВКС, Търговска колегия.
По отношение на поставения от касатора въпрос, свързан със съотношението между Търговския закон и Закона за договорите за финансово обезпечение, не е осъществена общата предпоставка за достъп до касация, тъй като липсва изрично произнасяне от въззивния съд в тази насока. От друга страна, не би могло да се приеме, че със съответните норми на ТЗ, касаещи нищожността на действия или сделки по см. на чл.646 ТЗ, и със ЗДФО се уреждат един и същ кръг обществени отношения, или, че се касае за „конкуренция” между общ и специален закон, както се поддържа от касатора. Действително, съгласно чл.11, ал.2 от Закона за нормативните актове, когато е дадена обща уредба на определен кръг обществени отношения, би могло с особен закон да се предвиди отклонение от нея само ако това се налага от естеството на обществените отношения, уредени с него. В случая, предмет на ЗДФО е уреждане на сключването, съдържанието и действието на договорите за финансово обезпечение и има за цел осигуряване на стабилност и ефективност на тези договори и този закон не се съотнася към ТЗ като специален към общ.
Формулираният процесуалноправен въпрос за допустимостта на обективно кумулативно съединяване на искове по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ с иска за връщане на даденото в масата на несъстоятелността, в случая не може да се приеме за обуславящ, тъй като производството по осъдителния иск е прекратено по съображения, че синдикът не е надлежно легитимиран да го води, а правото да се предяви осъдителния иск за възстановяване на даденото принадлежи на страната по сделката. Това становище на Апелативен съд – В. е в съответствие с трайната практика на ВКС, Търговска колегия – напр., решение № 100 от 15.06.2009 г. по т.д. № 808/2008 г., решение № 114 от 03.08.2009 г. по т.д. № 644/2008 г., решение № 248 от 17.01.2011 г. по т.д. № 224/2010 г. и др. В цитираната съдебна практика ВКС се е произнесъл и по правната квалификация на осъдителния иск за фактическо връщане на даденото по признатото за нищожно изпълнение на парично задължение в масата на несъстоятелността, което обаче би могло да касае единствено правилността на решението/ако съдът се е произнесъл по същество/, но не би могло да рефлектира върху извода на съда за недопустимост на предявения от синдика иск по чл.55, ал.1 ЗЗД.
С оглед недопускането на касационното обжалване на решението, не се дължи произнасяне по същество по подадената от особения представител частна жалба, с която се иска изменение на решението в частта за разноските за производството пред въззивната инстанция, след проведено производство по чл.248 ГПК от Апелативен съд- В..
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 243 от 04.11.2011 г. по в.т.д. № 445/2011 г. на Апелативен съд – В..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената частна жалба от адвокат С. Василева, в качеството й на особен представител на [фирма]/н/, [населено място], против определение № 23 от 16.01.2012 г. по в.т.д.№ 445/2011 г. на Апелативен съд – В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: