2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10
гр. София, 05.01.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4989 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищците по делото И. М. П. и А. П. П. срещу решение № 1163/12.06.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 505/2015 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 3708/23.07.2013 г. по гр. дело № 18849/2012 г. на Варненския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателите срещу Ж. Б. Б., иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК за признаване за установено, че ответникът, в качеството на вещо лице е дал неверни заключения по адм. дело № 703/2009 г. и адм. дело № 1427/2009 г. по описа на Административния съд в [населено място], с което е осъществил състава на престъплението по чл. 291, ал. 2 от НК.
Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. В жалбите се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът Ж. Б. Б. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните осем правни въпроса: 1) допустимо ли е вписване в списъка на Агенцията по геодезия, картография и кадастър (АГКК) по чл. 12 от ЗКИР на инженер по специалността „земеустройство“ и трудов стаж над 2 години като проектант, при императивните условия на чл.чл. 14 и 16-19 от ЗКИР; 2) какъв е статутът на земеделските земи в строителните граници на града, за които няма влезли в сила устройствени (регулационни и застроителни) планове съгласно чл. 7 и чл. 9 от ЗУТ; 3) допустимо ли е нанасянето в кадастралната карта на нематериализирани междуимотни граници, без да са цифрово определени с тристранни протоколи; 4) допустима ли е заповед на кмета за попълване на кадастър, по време на действаща такава на изпълнителния директор на АГКК за кадастрално заснемане на същата територия; 5) абсолютно право ли е на съдебния състав да определя еднолично личността и задачата на експерта за специализираните съдебно-технически експертизи (СТЕ); 6) може ли съдебният състав да оповести решението си по делото преди изтичането на определените от него и от ГПК срокове за представяне на писмените защити по чл. 149, ал. 3 от ГПК и молбите за поправка на протокола от последното открито съдебно заседание (о.с.з.) по чл. 151 от ГПК, и преди о.с.з. за разглеждането им; 7) само право или и задължение е компетентността на гражданския съд да се произнесе по валидността на административни актове по инцидентни искове на страните по делото по реда на чл. 17 от ГПК; и 8) при различни отговори на напълно идентични въпроси от задачата на специализирана СТЕ към двамата експерти, меродавна ли е самостоятелната преценка на съдебния състав за верния от тях. По отношение на шестия и осмия въпроси касаторът сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, във връзка с което сочи три определения на ВКС. По отношение на останалите въпроси жалбоподателят сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения и доводи в тази насока.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните тринадесет правни въпроса: 1) относно непроизнасянето на съда в решението по валидността на атакувани по административни дела административни актове, въпреки че е сезиран и е компетентен съгласно чл. 17 от ГПК; 2) относно отстраняването на вещи лица; 3) следва ли съдът, при установяване на открито производство по отмяна на административен акт, от който произтичат правомощията на вещото лице, чиято дейност и заключение се оспорват в производството пред въззивния съд, да се произнесе по съществото на иска, или следва да спре производството до установяване, има ли нужната квалификация вещото лице, с оглед факта, че е оспорено именно заключението на вещото лице, чиито правомощия са дадени с административния акт; 4) може ли съдът да определи задачи на вещото лице, след като се изискват специални знания, и като ги определи, да не разрешава въпроси извън тях, след като отговорът им е свързан с предмета на делото и се изискват специални знания на вещо лице; 5) ограничен ли е съдът в производството по разглеждане на иска по чл. 124, ал. 5 от ГПК за неистинност на експертизи на вещо лице по други дела, при определяне задачите на СТЕ, до задачите на първоначалните процесни експертизи, или може да допусне и други въпроси, които допринасят за изясняване правилността на процесните СТЕ; 6) може ли съдът да откаже искането за назначаване на вещо лице извън своя регион или преподавател от ВУЗ, след като предмет на делото е даване на неистинско заключение от вещо лице от същия регион и след като специално му е обърнато внимание за порочни практики и заинтересованост на всички вещи лица от региона; 7) може ли след получаване на молба за отстраняване на вещо лице, подадена непосредствено след научаване за назначаването му, съдът да изчака изготвянето на експертизата и едва в деня на изслушването ? в о.с.з. да се произнесе по молбата, подадена близо месец преди това; 8) може ли след като съдът е сезиран с молба за поправка на протокол и преди провеждането на насроченото о.с.з. за това, да постанови решение, след като същността на инициираното производство е поправка на основния документ по делото, какъвто е протоколът, удостоверяващ действително извършени съдопроизводствени действия; и не е ли нищожно решението, постановено преди поправката на протокола; 9) може ли съдът да откаже частичното или пълното изслушване на протокола за поправката му, в противоречие с чл. 151, ал. 4 от ГПК, след като с разпореждане е допуснал заседание за поправката на протокола, както и може ли да откаже поправката на протокол, след като според чл. 152 от ГПК незаписаните действия не са извършени, т.е. засягат се правата на страните на ефективни правни средства за защита; 10) може ли съдът да откаже произнасяне по валидността на административен акт, след като чл. 17 от ГПК му вменява в компетенциите произнасяне по валидността на административни актове; 11) може ли съдът да откаже задавани от страните въпроси на вещото лице, с мотива, че са правни, а след това да откаже да се произнесе по тях; 12) относно условията за допустимост на доказателствата във въззивното производство; 13) може ли вещо лице, нямащо необходимата квалификация по чл. 17 от ЗКИР, да е правоспособно, или следва административният акт, с който то е обявено за правоспособно, да бъде обявен за невалиден (нищожен). По отношение на първите два въпроса жалбоподателката сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, във връзка с което сочи едно решение и шест определения на ВКС. По отношение на останалите въпроси жалбоподателката сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения и доводи в тази насока.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване, тъй като никой от изведените и формулирани от двамата касатори правни въпроси не е обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не е от значение за крайния изход на правния спор по делото (в този смисъл – т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Въззивният съд е приел, че предявеният по делото иск за установяване на престъпно обстоятелство по чл. 124, ал. 5 от ГПК се основава на твърденията на касаторите-ищци, че заключенията на ответника, дадени в качеството му на вещо лице по адм. дела №№ 703/2009 г. и 1427/ 2009 г. по описа на Административния съд в [населено място], не отговарят на истината (са неверни по смисъла на чл. 291 от НК) в следните части: геодезичните планове от 1956 г. и 1973 г. са кадастрални планове по смисъла на ЗЕК на НРБ и ЗКИР; вътрешноимотните граници на заснетите през 1956 г. имоти са кадастрални граници; няма разлика между планоснимачен номер от геодезичен план и кадастрален идентификатор по кадастрален план и регистър; липсата на тристранен протокол за нематериализирана имотна кадастрална граница е несъществен пропуск.
За да отхвърли така предявения иск, въз основа на събраните по делото доказателства, окръжният съд на първо място е приел за установено по несъмнен начин, че на ответника, като вещо лице по посочените административни дела, не са били поставяни за изпълнение задачи в този смисъл и той не е давал заключения в изпълнение на същите. В тази връзка въззивният съд е споделил изцяло и мотивите на първоинстанционния съд, а именно, – че в случая, на вещото лице (ответника) не са били поставени въпросите: дали геодезичните планове от 1956 г. и 1973 г. са кадастрални планове по смисъла на ЗЕК на НРБ и ЗКИР; съставляват ли вътрешноимотните граници на заснетите през 1956 г. имоти кадастрални граници; има ли разлика между планоснимачен номер от геодезичен план и кадастрален идентификатор по кадастрален план и регистър; липсата на тристранен протокол за нематериализирана имотна кадастрална граница съставлява ли съществен пропуск в административната процедура; поради което и то не е дало заключение на подобни въпроси. Прието е за установено от съда и че дадените от ответника, като вещо лице заключения по административните дела, изцяло се придържат към формулираните задачи и дори да е налице непрецизно или различно от това на други вещи лица терминологично изразяване, същите не може да се квалифицират като неверни заключения, които да са обусловили изхода на съответните дела. Въззивният съд е изложил и съображения, че посочените от ищците, като неверни заключения, съставляват правни въпроси и съответно на същите се дължи правен отговор, който е от компетентността на съда, а не на назначеното вещо лице, респ. – че на поставените от ищците въпроси отговор е дало не вещото лице, а компетентният административен съд.
Така изложените съображения на въззивния съд, са решаващите му мотиви за крайния изход на материалноправния спор по делото, тъй като сами по себе си те са достатъчни (независимо от останалите подробни съображения в мотивите към обжалваното решение) за постановеното отхвърляне на предявения иск за установяване на престъпно обстоятелство. Това е така, тъй като след като на ответника, в качеството му на вещо лице по двете административни дела не са били поставяни задачи и той не е давал заключения по посочените в исковата молба на касаторите-ищци въпроси, които са правни и от компетентността на административния съд, то ответникът по никакъв начин не е могъл да осъществи от обективна страна състава на твърдяното престъпление по чл. 291 от НК, а именно – да даде невярно заключение по тези въпроси.
Както вече беше посочено, двамата жалбоподатели не са извели в изложенията си правни въпроси във връзка с тези решаващи мотиви на въззивния съд, които единствено са обуславящи изхода на материалноправния спор по делото, а изведените от тях въпроси са без значение за същия.
Независимо от горното, не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационното обжалване и по следните съображения:
Изведените от касаторите процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК (седмият въпрос в изложението на П., и първият и десетият в изложението на П.) по никакъв начин не са намерили разрешение в обжалваното въззивно решение. Разрешение на тези процесуалноправни въпроси въззивният съд е дал с постановеното по реда на чл. 250 от ГПК решение № 1545/13.08.2015 г., с което е оставил без уважение молбата на жалбоподателите-ищци за допълване на обжалваното въззивно решение чрез произнасяне по валидността на двете заповеди, които са били предмет на съдебен контрол по административните дела, по които се твърди ответникът да е дал невярно заключение. Това решение по чл. 250 от ГПК на въззивния съд, обаче не е обжалвано и е влязло в сила, а тъй като с него е постановен отказ за допълване на обжалваното въззивно решение, то не се е и инкорпорирало в последното. С оглед на това, изведените от страните процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК биха могли да се разглеждат като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд по реда на чл. 250 от ГПК решение № 1545/13.08.2015 г. – ако то беше обжалвано, но не и във връзка с допускането на касационното обжалване на основното въззивно решение № 1163/12.06.2015 г., с което тези въпроси не са разрешавани.
Изведените от касаторите процесуалноправни въпроси, свързани с постановяването и обявяването на обжалваното въззивно решение преди провеждането на откритото съдебно заседание от 25.06.2015 г., в което е разгледана и е оставена без уважение молбата им за поправка на протокола от откритото съдебно заседание от 28.05.2015 г. (шестият въпрос в изложението на П., и осмият и деветият в изложението на П.) биха могли да бъдат от значение за допускане на касационното обжалване, единствено ако въззивният съд беше допуснал такава поправка на протокола. Само в такъв случай, допуснатата поправка на протокола би могла да има отражение върху правните изводи на съда и постановения с решението, въз основа на тях, краен резултат по материалноправния спор. Отказът да се допусне поправка на съдебен протокол, постановен след постановяване и обявяване на решението по делото, не би могъл да доведе до каквато и да било промяна на решението и на приетото в мотивите към него. Освен това, деветият въпрос в изложението на жалбоподателката е изключително неясно формулиран, което също е причина да не се допуска касационното обжалване по него. Наред с това, ако в първата част на този въпрос се има предвид отказ на съда да изслуша звукозаписа от заседанието съгласно чл. 151, ал. 4 от ГПК, то такава постановка на въпроса няма никакво отношение към случая, тъй като съдът е изслушал звукозаписа от заседанието от 28.05.2015 г., което е надлежно отразено в протокола от заседанието 25.06.2015 г., в което е разгледана молбата за поправка на съдебния протокол от 28.05.2015 г. Втората част от този девети въпрос също е некоректно формулирана, изхождайки от постановката, че с отказа за поправка на протокола „…се засягат правата на страните на ефективни правни средства за защита…“. В случая, за да постанови отказа си, съдът е приел нещо съвсем различно, а именно – че при изслушването на звукозаписа се констатира, че не всички изявления на касаторите са буквално и дословно записани в протокола, но същите не са съществени, нито са от такова значение, че да променят съдържанието на протокола. Както неведнъж ВКС се е произнасял, несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, намерило изражение във формулировката на правния му въпрос, не е основание за допускане на касационно обжалване. Няма основание да се допуска касационното обжалване и по изведения от жалбоподателката въпрос, дали е нищожно съдебното решение, постановено преди произнасянето на съда по искането за поправка на съдебния протокол. Пороците, водещи до нищожност на съдебните актове са изяснени в трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, и постановяването на решението преди произнасянето по искане за поправка на протокола, категорично не е сред тези пороци. Никакво отношение към настоящото дело няма и първата част от шестия въпрос на касатора, изхождаща от постановката, че съдебното решение е постановено и обявено преди изтичането на определения от съда срок за представяне на писмени защити съгласно чл. 149, ал. 3 от ГПК. В случая обжалваното въззивно решение е постановено и обявено след изтичането на определения срок за представяне на писмени защити, като представените такива от страна на касаторите са и обсъдени в мотивите към обжалваното решение.
Вторият, третият и четвъртият правни въпроси в изложението на жалбоподателя П. също нямат никакво значение и отношение към предмета на правния спор по предявения по делото иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 291, ал. 2 от НК. Тези правни въпроси са могли да бъдат от значение по двете административни дела №№ 703/2009 г. и № 1427/2009 г. по описа на Административния съд в [населено място], и са били от компетентността на последния, както е прието и в мотивите към обжалваното решение. Поради това, тези три въпроса не са разрешавани с последното и въззивният съд по никакъв начин не е дължал да дава разрешение по тях.
Първият въпрос в изложението на касатора П. и третият и последният въпроси в изложението на другата жалбоподателка са свързани с приетото от окръжния съд в мотивите към обжалваното решение, че с годни доказателствени средства по делото е установено наличие на специални знания и квалификация на ответника за извършване на възложените му по административните дела СТЕ. Този извод на въззивния съд е направен по повод твърденията в исковата молба на касаторите, че ответникът е осъществил престъпното деяние по чл. 291 от НК по непредпазливост – поради липса на специалност, ниска квалификация и правна грамотност, както и по повод направените във връзка с тези твърдения, доводи и възражения по делото. След като обаче, въззивният съд е приел за категорично установено по делото, че ответникът не е осъществил от обективна страна състава на престъплението по чл. 291 от НК, то без никакво значение за изхода на правния спор по чл. 124, ал. 5 от ГПК са изводите в обжалваното решение, направени по повод твърдяната от касаторите-ищци форма на вина на ответника; респ. – без никакво значение са и изведените в тази връзка правни въпроси в изложенията към двете касационни жалби.
По аналогични съображения няма основание да се допуска касационното обжалване и по останалите девет въпроса, изведени от двамата касатори – във връзка с изслушаната във въззивното производство съдебно-техническа експертиза, и конкретно – с поставянето на задачите ?, с назначаването на вещо лице, с изслушването му и с обсъждането на заключението му от въззивния съд. Независимо от това какви разрешения би възприела настоящата касационна инстанция по тези девет въпроса, то това по никакъв начин не би могло да доведе до промяна в решаващия мотив по делото на въззивния съд, че на ответника, в качеството му на вещо лице по двете административни дела, изобщо не са били поставяни за изпълнение и той не е давал заключение по задачите, по отношение на които в исковата молба се твърди, той да е дал невярно заключение по смисъла на чл. 291 от НК. Отделно от това, по отношение на тези девет въпроса не са налице и наведените от касаторите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване. Жалбоподателят П. поддържа, че последният изведен от него правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 33/20.01.2011 г. по гр. дело № 644/2010 г. на I-во гр. отд. на ВКС, което обаче, като постановено по реда на чл. 288 от ГПК не е годно да формира, нито задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Другата жалбоподателка поддържа, че вторият изведен от нея въпрос – относно отстраняването на вещи лица – е разрешен от въззивния съд в противоречие с пет акта на ВКС (едно решение и четири определения), с които обаче този въпрос не е разрешаван, а са разрешени други въпроси, – свързани с отстраняване на съдии от разглеждане на дела. Останалите седем въпроса не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като и двамата касатори не излагат никакви доводи и съображения в тази връзка, които да бъдат обсъдени в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1163/12.06.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 505/2015 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.