7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10
гр. София, 07.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2656/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Б. Д., чрез адв. К. срещу решение № 33/28.03.2019 г. по гр. д. № 42/2019 г. на Апелативен съд – В..
Ответникът по касационна жалба Г. А. Р., чрез адв. Р. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което след отмяна на решение № 1947/19.11.2018 г. по гр. д. № 2288/17 г. на Окръжен съд – Варна са отхвърлени предявените от касатора против Г. А. Р. искове:
– с правно основание чл. 189, ал. 1, изр. 1, вр. чл. 87, ал. 3 ЗЗД – за разваляне на договора за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ апартамент № 1, разположен на първия етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [община], [улица], с обща застроена площ от 124. 09 кв. м., състоящ се от входно антре, две спални, столова, кухня, баня, тоалетна, изолационно антре и балкон, с площ от 97. 34 кв. м., ведно с хол и килер, преустроени в магазин с площ от 26. 75 кв. м., при граници: [улица], Ж. „Р.“, двор, стълбищна площадка и пасаж, заедно с принадлежащото избено помещение, разположено под апартамент № 1, с площ от 14 кв. м., както и 13. 64363 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което същата е построена, което съглашение е обективирано в нотариален акт № …, том II, рег. № …, дело № 303 от 25.04.2007 г. на нотариус П. П. с рег. № 224 на НК и
– с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – за осъждане на ответницата Г. А. Р. да заплати на касатора сумата от 85 000 щатски долара, представляваща платена продажна цена по горецитирания договор за покупко-продажба на недвижим имот, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 30.10.2017 г. до окончателното й изплащане.
За да постанови обжалвания правен резултат въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за покупко-продажба, по силата на който ответницата Р. е прехвърлила на ищеца Д. правото на собственост върху описания по-горе недвижим имот, придобит от отчуждителката чрез договор за дарение от П. Г. Н., извършен в нотариална форма през 2005 г., а последната пък е установила правата си върху имота по силата на извършено на 10.12.2003 г. в нейна полза саморъчно универсално завещание на Е. А. Ф. (починал на 22.01.2004 г.), което е обявено на 19.04.2005 г. Установено е, че Ф. е бил собственик на този имот за времето от 23.11.2003 г. (когато е починала неговата майка Г. Ф. и чийто единствен наследник е бил той) до смъртта му на 22.01.2004г. и в този период– на 29.12.2003г. е сключил предварителен договор за покупко – продажбата му с лицето С. И. С., с което съглашение поел обещанието да прехвърли на последния правото на собственост върху имота срещу грижите и издръжката, които е получавал от 2000 г. до датата на договора и срещу тези, които ще получава за в бъдеще докато е жив. Този предварителен договор, по иска на С. против [община] (поради липса на лица, призовани към наследяване на обещателя Е. Ф.) с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е обявен с влязло в сила решение за окончателен. Според въззивната инстанция предвид уговорките в предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.04.2007 г., сключен между страните, данните от движението на сметките на последните в „Прокредит банк (България)“ ЕАД през м. април 2007 г. – в периода от 20.04.2007 г. до 25.04.2007 г. и съвпадащите изявления на страните относно времето и начина, по който е била платена продажната цена, действително получената от продавачката Р. продажна цена по банков път е прието да възлиза на 85 000 щатски долара. Установено е също, че ответницата Г. Р. е предявила против купувача по предварителния договор с Е. Ф. за същия имот – С. С., ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, по който е образувано гр. д. № 6536/2005 г. Районен съд – Варна – за осъждане на ответника по този иск да й предаде владението върху собствения й недвижим имот, придобит с договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 187/2005 г., с твърдения, че той го владее без основание. Съдът е констатирал също, че на 25.04.2007 г. Р. е депозирала по цитираното гр. дело (№ 6536/2005 г. на РС – Варна) молба за отказ от предявеният от нея иск и производството по същия е прекратено на основание чл. 119, ал. 2 ГПК (отм.) с определение от 26.04.2007 г., влязло в сила през м. юни 2007 г. Въззивният съд е съобразил в решението си и факта, че жалбоподателят Д. е завел дело срещу купувача по горния предварителен договор – С. С. и съпругата му К. С. за установяване права на собственост върху имота – по иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), в последствие преминал към осъдителен – по образуваното гр. д. № 7822/2007 г. на РС – Варна, постановеното въззивно решение по което е обезсилено, а производството – прекратено, поради неговата недопустимост – с аргументи от чл. 233, изр. 2 ГПК във вр. с чл. 226, ал. 3 ГПК, съобразно решение № 281/29.10.2012 г. по гр. д. № 130/2012 г. на ВКС, І г. о. Изложени са мотивирани съображения, че последицата от отказа от иска не се изчерпва в забраната за втори процес относно същия иск, а обхваща всички отражения на силата на пресъдено нещо (СПН), вкл. и нейното зачитане от следващ съд и от другите държавни органи, като, ако правото, предмет на иска, от който ищецът се е отказал е преюдициално за някакво друго право, то в процеса относно това право отказът от иска ще има същото действие като съдебно решение, с което искът относно това право е бил отхвърлен, а що се касае до субективните предели на отказа от иска, то те се ограничават със страните по делото, по което отказът е бил извършен и техните правоприемници. Споделено е разбирането, че от така извършения от праводателката му Р. отказ от иска касаторът Д. е обвързан като нов носител на материалното право, придобито в хода на процеса и след вписване на исковата молба, поради което следва да се зачетат последиците на отказа и съответно се приеме, че той има действие като съдебно решение, с което искът относно това право е отхвърлен. Според апелативния съд след като с последиците на сила на пресъдено нещо е отречено спрямо третото лице С. С. правото на собственост на праводателката на Т. Д. – Г. Р., от която последица е обвързан и Д. като приобретател на спорното право с договора, обективиран в нотариален акт № 175/2007 г., следва, че спрямо него е осъществена съдебна евикция, тъй като е отречено правото му на собственост върху горепосочения недвижим имот и поради така формирана СПН като по отхвърлен иск Т. Д. няма спрямо третото лице, легитимиращо се като собственик на същия имот, противопоставими права. Това отричане е настъпило с влизане в сила на определението по гр. д. № 6536/2005 г. на Районен съд – Варна за прекратяване на производството, поради извършения отказ от иск, влязло в сила през м.юни 2007г. При наличието на противопоставими права на трети лица върху имота е прието, че продавачката Г. Р. не е в състояние да изпълни задължението си да прехвърли на своя съконтрахент – ищеца Т. Д., собствеността върху него. Затова за последния е възникнало правото да развали договора на основание чл. 189, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Развит е довод, че недобросъвестността на приобретателя по предварителния договор – касатора Д., води до ограничаване обема на отговорността на продавача единствено до връщане на продажната цена, съгласно чл. 192, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е приел за основателно своевременно релевираното от ответницата Р. възражение за погасяване по давност на предявения иск по чл. 189, ал. 1, изр. 1, вр. чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Изтъкнато е, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД, поради което при осъществена евикция, т. е. отричане със СПН правото на собственост на приобретателя по прехвърлителната сделка, началото на давността съвпада с осъществяване на евикцията, т. е. с влизане в сила на съдебния акт, с който със СПН се отрича правото на собственост на прибретателя. Така е прието, че в случая давността е започнала да тече от датата на влизане в сила на определението от 26.04.2007 г. по гр. д. № 6536/2005 г. по описа на Районен съд – Варна, с което, на основание чл. 119, ал. 2 ГПК (отм.), е прекратено производството, поради отказ на ищцата Г. Р. от предявения против С. С. ревандикационен иск за посочения имот, обвързващ и приобретателя на правото върху този имот, прехвърлено от ищцата в хода на висящ процес и след вписване на исковата молба – а именно касатора Т. Д.. Установено е, че приложимата обща петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД е изтекла през 2012 г., докато исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е подадена на 30.10.2017 г. За неоснователен е намерен доводът на ищеца, че давността е започнала да тече от влизане в сила на решение № 281/29.10.2012 г. по гр. д. № 130/2012 г. на ВКС, І г. о. и в петгодишния период от тази дата е предявен искът при съобразяване с правилото на чл. 60, ал. 6 ГПК, тъй като 29.10.2017 г. е неприсъствен ден. Развити са съображения, че с въпросното решение не е отречено със СПН правото на собственост на Т. Д., а е констатирано, че предвид формираните през 2007 г. по гр. д. № 6536/2005 г. по описа на Районен съд – Варна правни последици, равняващи се на отхвърляне на иска с влязло в сила решение, предявеният от това лице иск за собственост против С. С. по гр. д. № 7822/2007 г. по описа на Районен съд – Варна за същия недвижим имот, основан на твърдения за придобиване на собствеността чрез сделката, сключена в хода на гр. д. № 6536/2005 г. по описа на РС – Варна, се явява недопустим с оглед забраната на чл. 233, изр. 2, вр. чл. 226, ал. 3 ГПК, поради което и производството по него е прекратено. Като погасен по давност искът по чл.189, ал. 1, изр. 1, вр. чл. 87, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен, а с оглед съществуването на правната връзка между страните е прието, че основанието за размяна на насрещните престации не е отпаднало, поради което е отхвърлена и претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на платената по договора цена като дадена на отпаднало основание. Изложени са аргументи, че дори и да се възприеме становището, че при съдебна евикция развалянето на договора настъпва по право, считано от евикцията, то осъдителният иск за връщане на продажната цена следва също да бъде отхвърлен като погасен по давност, тъй като давността за него тече отново от 2007 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, който поддържа да са обусляващи решаващите изводи на въззивния съд по делото и за които счита, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поставените въпроси са със следното съдържание:
1. „Отказът от иск има ли за последица формиране на сила на пресъдено нещо по спорното материално право или само погасява правото на иск относно това право?“;
2. „Разпоредбата на чл. 233 ГПК регламентира ли силата на пресъдено нещо като правна последица на отказа от иск относно спорното материално право?“;
3. „Отказът от иск има ли действие на съдебно решение, с което искът относно това право е отхвърлен или съставлява единствено процесуално действие на ищеца, което има за правна последица погасяване правото на иск?“;
4. „Отказът от иск, предприет в условията на прехвърляне на спорното право има ли действие спрямо приобретателя на това право или носителят на спорното материално право може впоследствие да предяви иск в своя защита, поради обстоятелството, че не се е отказал от своето право на иск и от материалното си право?;
5. „Ако се приеме, че отказът от иск има действие на съдебно решение, с което искът относно това право е отхвърлен, може ли да се приеме, че с влизане в сила на определението за прекратяване на делото, поради отказ от иска, е осъществена съдебна евикция на купувача?“;
6. „Налице ли е съдебна евикция, когато няма постановено съдебно решение по иска на третото лице, с което купувачът да е отстранен от имота?“ Налице ли е осъществена съдебна евикция, когато по иска на купувача против третото лице е постановено решение за отхвърлянето му?“ и
7. „От кой момент започва да тече погасителната давност за купувача за разваляне на договора и връщане на платената цена по чл. 189, ал. 1 ЗЗД в случаите, в които липсва влязло в сила решение, което да установява със сила на пресъдено нещо принадлежността на спорното право, а е постановено само определение за прекратяване на производството, поради отказ от иска, извършен от прехвърлителя на спорното право?“
Касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Първите четири въпроса са обусловили произнасянето на въззивния съд по делото, доколкото той е обсъждал и основал решаващите си изводи за невъзможността на продавача по продажбената сделка да прехвърли на купувача собствеността върху имота, предмет на съглашението – като предпоставка за реализиране отговорността на първия по чл. 188 ЗЗД (частен случай на която е отговорността по чл. 189, ал. 1 ЗЗД) – на извършеният от продавача (и настояща ответница) Г. Р. отказ от предявения от нея срещу третото лице С. С. иск за собственост на същия имот, предприет в условия на прехвърляне на спорното право, който обвързва както прехвърлителя, така и приобретателя (новия носител на спорното материално право), придобил това право след вписване на исковата молба; последиците на отказа от иск се приравняват на последиците на отхвърлен иск и към тях се прикрепя силата на пресъдено нещо.
Макар да е налице общо основание липсва обосноваване на допълнителното основание за достъп до касация. Страната мотивира доводи в подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че отказът от иск е процесуално действие на ищеца, с чието извършване не се достига до съдебно установяване на спорното право, поради което то не поражда СПН относно материалното право, а и поради факта, че разпоредбата на чл. 233 ГПК не регламентира СПН като правна последица на отказа от иск. Поддържа се, че поради това с Решение № 281/29.10.2012 г. по гр. д. № 130/2012 г. на ВКС, І г. о. цитираната норма е приложено неправилно и е налице необходимост от промяна на така създадената съдебна практика, за да се даде тълкуване, съответстващо на точният й смисъл – основание „въпрос от значение за точното прилагане на закона“. Заявява се също наличие и на основание „въпрос от значение за развитието на правото“, доколкото се обосновава тезата, че така ще се създаде съдебна практика по приложението на чл. 233 ГПК (чл. 233, изр. 2 във вр. с чл. 226 ГПК) и в частност относно правните последици на отказа от иск, тъй като постановеното по – горе решение е единствено, а и е част от спора между страните.
Съгласно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК касаещи предпоставките на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
В случая горните предпоставки от приложното поле на цитираното основание за селекция на касационната жалба не се откриват.
Не съществува съмнение в правната теория и съдебна практика, вкл. и цитираното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение на ВКС (макар постановено по дело между същите страни относно същия имот, но за друга претенция), че влязлото в сила определение за прекратяване на исковото производство, поради отказ от иска по чл. 233 ГПК, има правните последици на СПН, с което се отрича претендираното от ищеца право. Така прикрепената към отказа от иска СПН прегражда възможността за последващо предявяване на същия иск, за същото вземане и на същото основание и спорният предмет на делото се превръща в безспорен – в призната от ищеца основателност на възражението на ответника за неоснователност на иска, поради което изоставя търсената правна защита. В този смисъл това определение има аналогични последици на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, с което се отрича претендираното право – правото на отказалия се от иска да предяви отново същия иск се преклудира. Отказът от иск, предприет в условия на прехвърляне на спорното право, обвързва както прехвърлителя, така и новия носител на спорното материално право – при право на собственост върху недвижим имот отказът обвързва и приобретателя, стига да е придобил имота след вписване на исковата молба. При съществуваща съдебна практика, известна и на касатора, не се обосновава мотивирано даденото според страната там неточно тълкуване на разпоредбата на чл. 233 ГПК (чл. 233, изр. 2 във вр. с чл. 226 ГПК), за да бъде разгледан така поставения релевантен въпрос и това да даде принос в тълкуването според точния смисъл на това правило – т.е. да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпрос „от значение за точното прилагане на закона“. Липсват и твърдения за необходимостта от осъвременяване на даденото с горното решение по чл. 290 ГПК тълкуване на правната норма с оглед настъпили изменения в законодателството и обществените условия, което също би могло да формира визираното основание за допускане на касационен контрол, съобразно указанията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Затова по тези въпроси в поддържаната хипотеза касационно обжалване не следва да се допуска.
Не се откриват и предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата на „въпрос, от значение за развитието на правото“. С оглед на заявената и известна на страната съдебна практика и при отсъствие на твърдения, че разпоредбата на чл. 233 ГПК (чл. 233, изр. 2 във вр. с чл. 226 ГПК) е непълна, неясна или противоречива, за да е необходим принос в тълкуването и респ. създаване на съдебна практика по прилагането й, нито пък че създадената съдебна практика се нуждае от осъвременяване, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, не се обосновава заявеното допълнително основание, поради което касационно обжалване и в посочената хипотеза не може да бъде допуснато.
Останалите повдигнати три въпроса също не осъществяват специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и в този смисъл изложението към касационната жалба не е съобразено с постановките по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.
Не се съдържат твърдения приложимата правната уредба да е непълна, неясна или противоречива, поради което се налага тълкуване на закона, или че разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, когато тази промяна се налага, поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до формирането на тази практика; или да се налага осъвременяване на съдебната практика, поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Петият и шестият от въпросите са поставени в контекста на действието на отказа от иск на прехвърлителя спрямо приобретателя на спорното материално право и правното му значение за отговорността на продавача при съдебна евикция. По въпроса за съдържанието на понятието „съдебно отстранен купувач по смисъла на чл. 191, ал. 1 ЗЗД“ е даден отговор в решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК – № 41/05.05.2015 г. по т. д. № 85/2013 г. на І т. о. Съгласно възприетото там тълкуване на нормата съдебно отстраняване на купувача е налице, когато с влязло в сила съдебното решение е уважен иска, с който третото лице е предявило правата си срещу купувача – било то ревандикационен иск по чл. 108 ЗС или пък установителен иск за собственост, като в последният случай е без значение дали купувачът осъществява фактическата власт върху вещта, предмет на продажбата. При извършен отказ от иска за собственост, предявен от прехвърлителя на спорното право, срещу третото лице, заявило конкуриращи права върху имота и прекратяване на делото, поради десезиране на съда, съдебната евикция на купувача (приобретателя на спорното право) е осъществена от момента на влизане в сила на определението за прекратяване на делото по иска за собственост – т.е. от датата, когато с последиците на СПН е отречено правото на собственост на продавача. С така визирания в очертаните хипотези релевантен момент – датата на реализираната съдебна евикция, се свързва и началото на давностния срок за предявяване на конститутивния иск за разваляне на договора, каквато е и безпротиворечивата практика на ВКС, формирана по аналогия с постановките на т. 7 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г. Ето защо и последният седми въпрос, поставен за разглеждане от страната в контекста на разбирането й за допустим иск по чл. 189, ал. 1 ЗЗД при осъществена съдебна евикция, не удовлетворява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй определянето на момента, от който тече погасителната давност за предявяване на този иск в обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с установената съдебна практика.
При този изход на делото ответника по касация има право на разноски за касационното производство, които се възложат в тежест на жалбоподателя. Макар обаче да е приложен договор за правна защита и съдействие, който удостоверява извършен разход от страната за адвокатски хонорар в настоящото производство (платена в брой сума от 600 лв.), разноски не следва да бъдат присъждани, тъй като не са поискани.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 33/28.03.2019 г. по гр. д. № 42/2019 г. на Апелативен съд – В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.