4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 100
София, 25.02.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2920/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. А. от [населено място] – чрез процесуалния му представител адв. К. Н., срещу въззивно решение № 406 от 05.03.2013 г., постановено по гр. д. № 4039/2012 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение от 29.06.2012 г. по гр. д. № 10554/2010 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от А. П. А. против ЗК [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 30 000 лв. до сумата 80 000 лв. – претендирано обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 26.07.2010 г. пътно – транспортно произшествие.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно в обжалваната част поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. К. навежда оплакване, че определеното от въззивния съд обезщетение е несправедливо занижено и не кореспондира с действителните болки и страдания, претърпени в резултат на произшествието. Поради това моли за отмяна на решението и за присъждане на обезщетението в пълен размер с цел удовлетворяване на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл с решението си по съществен за изхода на делото материалноправен въпрос – за правилното определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и при съобразяване на установените в § 27, ал.2 ПЗР на КЗ лимити на застрахователните суми, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС в ППВС № 4/1968 г. и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т. о.
Ответникът по касация ЗК [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 13.05.2013 г.
Третото лице – помагач на страната на ответника В. Ясенова Г. – П. от [населено място] не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи във връзка с чл.280, ал.1, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. П. А. против ЗК [фирма] пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 30 000 лв. до претендираните 80 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че сумата 30 000 лв. е достатъчна, за да обезщети справедливо неимуществените вреди, претърпени от ищеца в резултат на настъпилото на 26.07.2010 г. пътно – транспортно произшествие. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид получените при произшествието телесни увреждания на ищеца, установени чрез заключението на съдебно – медицинската експертиза по делото – счупване на носа, счупване на горния ляв край на лявата голямопищялна кост и болезнено засягане на лявото рамо; извършената оперативна интервенция за кръвно наместване на носните кости; поставянето на имобилизираща шина на крака. Съобразил е интензитета на търпените по повод на травмите болки и страдания; продължителността на проявлението им – около 6 месеца; периода на лечение и възстановяване; остатъчните последици от травмата на крака – изкривяване на оста на крака, неравномерно натоварване и увеличаване размера на лявата колянна става с нарушаване на функцията й; ограничаване на движението на раменната става. Въззивният съд е отчел и възрастта на ищеца – 69 г., като релевантна за размера на обезщетението и за прилагане на закрепения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос, свързан с прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е от значение за изхода на делото. Неговото разрешаване от въззивния съд е обусловило частичното отхвърляне на предявения от касатора пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ, с което е изпълнено общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Развитите в изложението доводи за определяне на обезщетението в нарушение на чл.52 ЗЗД са относими към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Независимо от значимостта на поставения въпрос, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно поради отсъствие на специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК допълнителни предпоставки.
Не намира опора в мотивите към решението твърдението на касатора, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в противоречие със задължителната практика в ППВС № 4/1968 г. и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. За да определи точния паричен еквивалент на претърпените от касатора – ищец болки и страдания, въззивният съд е взел предвид не само общите критерии, които според указанията в ППВС № 4/1968 г. са релевантни за принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, но и специфичните обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. Фактът, че съдът не се е позовал изрично на установения в § 27 ПЗР на КЗ лимит на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” за годината на произшествието, не означава, че не го е съобразил при определяне на обезщетението и че се отклонил от задължителната практика в решението по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. Като съответстващо на задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касационното обжалване не може да се допусне и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради това, че въпросът за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният с обжалваното въззивно решение правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото тогава, когато касационното му разглеждане ще допринесе за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви закони. Разпоредбата на чл.52 ЗЗД, която регламентира принципа за справедливост като отправна точка при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, е достатъчно ясна и по приложението й съществува константна и задължителна практика на ВС и ВКС. Дадените с ППВС № 4/1968 г. указания до съдилищата за съобразяването на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД не са изгубили значение и не се налага да бъдат изоставяни или осъвременявани заради изменения в законодателството или в обществените условия. Разликата в размера на присъжданите обезщетения по всяко отделно дело не произтича от неточно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, а се дължи на разликата във фактите, които предопределят стойностното изражение на справедливото за конкретния случай парично обезщетение. При наличие на ясна правна уредба и на задължителна практика по прилагането й касационното разглеждане на поставения от касатора правен въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения решението по гр. д. № 4039/2012 г. не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 406 от 05.03.2013 г., постановено по гр. д. № 4039/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :