О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1006
София, 02.10.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3477/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Г. М. от [населено място], подадена чрез адв. Св.К., срещу въззивно решение №51 от 27.02.2014г. на Апелативен съд [населено място] /ВТАС/, постановено по в.гр.д.№ 383/2013год. С това решение е потвърдено решение №282 от 12.04.2013г., постановено по гр.д. №326/2012г., на Русенския окръжен съд, изменено в частта за разноските с определение №671 от 30.07.2013г., постановено по гр.д.№326/2012г. на Русенския окръжен съд. С първоинстанционното решение №282 от 12.04.2013г. Русенският окръжен съд е отхвърлил предявения от М. Г. М. от [населено място] против Н. М. К. и М. И. К., двамата от [населено място], иск за връщане на сумата в размер на 25000 евро /с левова равностойност 48895 лева/ като платена без основание, с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.26 ал.2 пр.1 от ЗЗД; отхвърлил е предявения при условията на евентуалност от М. Г. М. от [населено място] против Н. М. К. и М. И. К., двамата от [населено място], иск за връщане на сумата в размер на 25000 евро /с левова равностойност 48895 лева/ като платена на отпаднало основание, с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД във връзка с чл.88 от ЗЗД; осъдил е М. Г. М. да заплати държавна такса по сметката на Русенския окръжен съд в размер на сумата 1955,80 лева, да заплати на Н. М. К. сумата в размер на 795 лева, направени разноски по делото, както и да заплати на М. И. К. сумата в размер на 715 лева, направени разноски по делото. С определение №671 от 30.07.2013г., постановено по гр.д. № 326/2012г., Русенският окръжен съд е изменил решение №282/12.04.2013г. по същото дело в частта за разноските като е заличил диспозитива, с който М. Г. М. е осъден да заплати допълнителна държавна такса по сметката на Русенския окръжен съд, в размер на сумата 1955,80 лева.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на основния или евентуалния иск, като се присъдяят и сторените в процеса разноски. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Ответните страни Н. М. К. и М. И. К. в представен писмен отговор чрез адв. Б. вземат становище, че не са налице предпоставките на чл.280 ГПК, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с оглед цената на исковете към момента на завеждане на исковата молба, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявени са обективно и субективно съединени искове: основен с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, с който ищецът моли съдът да осъди ответниците да му заплатят /да върнат/ сумата в размер на 25000 евро, в левовата й равностойност 48895 лева, като платена без основание по договора от 13.06.2008г. предвид нищожността на същия в хипотезата на чл.26 ал.2 пр.1 от ЗЗД т.е. поради липса на предмет или невъзможен предмет; и евентуален, предявен за разглеждане ако съдът отхвърли основния, с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД във връзка с чл.88 от ЗЗД, с който ищецът моли съдът да осъди ответниците да му заплатят /да му върнат/ сумата 25000 евро в левовата й равностойност 48895 лева като заплатена на отпаднало основание по договора от 13.06.2008г., който е развален на основание чл.87 ал.3 от ЗЗД предвид липсата на предмет на същия /невъзможен предмет/. Заявено е и искане за присъждане на законната лихва върху главницата по основния или по евентуалния иск, считано от 14.03.2012г. – датата на подаване на исковата молба в съда – до окончателното й изплащане.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени като неоснователни, въззивният съд е приел следното : ответниците като продавачи и ищецът като купувач са сключили на 13.06.2008г. в [населено място] предварителен договор за покупко продажба на недвижим имот, като договорът е в писмена форма и е двустранно подписан; предметът на договора е посочен в чл.1 на същия, съгласно който текст продавачите са се задължили да построят и предадат на купувача следния недвижим имот, намиращ се в едноетажна монолитна обществено обслужваща сграда, намираща се в [населено място], ж.к. „Р.-І”, между блок „Б.” и блок „К.”, построена в общинско дворно място- УПИ, а именно: ресторант на три нива по одобрен архитектурен проект: първо ниво на сутерен с площ 135 кв.м.; второ ниво на партер с площ 210 кв.м. с външна лятна градина и трето ниво над партер с площ 765 кв.м., представляващо лятна градина; съгласно чл.2 от договора продавачите са се задължили да извършат строителството на сградата до приемането й с актовете по ЗУТ и да предадат на купувача обекта, в 18-месечен срок от датата на издаване на разрешение за строеж; в чл.3 страните са договорили продажната цена, начинът и сроковете на плащането й така: крайна продажна цена на обекта в размер на 500 000 евро, от която 5% като капаро или 25000 евро купувачът следва да плати при подписване на договора, като продавачите декларират, че са получили тази сума; купувачът се е задължил да заплати първа вноска в размер на 10% от договорената цена или сумата 50000 евро в срок 10-дни след издаването на разрешението за строеж; съгласно чл.3 ал.2 от договора при забава на купувача с повече от 10 дни на плащането на първата вноска, договорът се счита развален по право и платеното от купувача капаро остава за продавачите. След анализ на доказателствата съдът е приел за установено и това, че на датата на сключване на предварителния договор 13.06.2008г. ищецът е платил на ответниците сумата 25000 евро като капаро;че разрешение за строеж №722/23.07.2008г.е било издадено от главния архитект на Община [населено място] на основание чл.148 ал.2 от ЗУТ и е влязло в сила през м.12.2008г. като датата не е изписана нечетливо;че на 13.06.2008г. е бил издаден и архитектурен проект за същия обект: Търговски комплекс „Д.” в ПИ № 6* в кв.751 по ПУП на [населено място], който е бил одобрен на 23.07.2008г. от главния архитект на Община-гр. Р.; че съгласно забележка на главния архитект на Общината от 19.03.2010г. на основание чл.154 ал.5 от ЗУТ към разрешението за строеж относно допускане изменение в инвестиционния проект, одобрен на 23.07.2008г. за търговски комплекс „Д.” е предвидено, че отпада сутерена и разположения на покрива кафе-бар, на кота 0,00 са проектирани 11 броя магазини за промишлени стоки и складове и кафе-бар, по северната фасада се предвиждат козирки, а съгласно втора забележка от главния архитект на основание чл.154 ал.5 от ЗУТ към същото разрешение за строеж за допускане изменение в одобрения инвестиционен проект на 23.07.2008г. за строеж на търговски комплекс „Д.”, се предвижда: 1.преработка на инвестиционен проект на всички части относно местоположението на търговския комплекс във връзка с изграден газопровод и 2.изграждане на външни В и К връзки за обекта.На основата на заключението на вещото лице и дадените по реда на чл.200 ГПК обяснения по него в открито съдебно заседание съдът е обосновал извод, че одобреният архитектурен проект и строителното разрешение са предвиждали изграждането на процесния обект, както и, че проектът е съобразен с условията по предварителния договор за площите по нива, дори ги надвишава;че одобреният архитектурен проект е променян два пъти: съответно на 19.03.2010г. във връзка с отпадането на ресторанта и на 28.04.2011г. във връзка със съществуващия газопровод; че втората промяна е само за да се измени мястото и конфигурацията на строителното петно, но не относно това дали ще има сутерен или не; че и при наличния газопровод технически е възможно развитие на стълбищните клетки до покрив, при спазване на чл.154 ал.5 от ЗУТ , за което данни се съдържат и в приетото писмо №91-21-141/15.01.2013г. на [община].
При така приетото за установено съдът е обосновал извод, че ответниците са изпълнили задълженията си по предварителния договор да се снабдят със строително разрешение и одобрен архитектурен проект за обекта по предварителния договор; че действително е направено изменение в строителните книжа след сключването на договора, но изменението е от 19.03.2010г. и е свързано с отпадането на ресторанта; че не установено в процеса неизпълнение на договора от страна на ответниците, но дори и да се приеме частично неизпълнение предвид последващите изменения в одобрения архитектурен проект това неизпълнение не е съществено. По изложените съображения е приел, че първият предявен основен иск по делото с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за връщане на заплатената от ищеца на ответниците сума от 25000 евро като платена без основание тъй като предварителният договор е нищожен поради липса на предмет или невъзможен предмет по смисъла на чл.26 ал.2 пр.1 от ЗЗД, е неоснователен и недоказан, и следва да бъде оставен без уважение. Предварителният договор не е с липсващ или невъзможен предмет. Ответниците са осигурили одобрен архитектурен проект и разрешение за строеж на обекта, предвиден в предварителния договор и строителството реално може да бъде реализирано. Изменението на строителните книжа е допустимо и касае несъществено неизпълнение на част от договореното, което неизпълнение е отстранено с последващи изменения, които са извършени и са приложими на практика.
Приел е и това, че ищецът не е изпълнил задължението си по договора да плати първоначалната вноска от продажната цена в размер на сумата 50000 евро в уговорения срок до 12.12.2008г. Тъй като строителното разрешение е влязло в сила на 02.12.2008г., съгласно предварителния договор /чл.3/ купувачът е следвало в срок до 12.12.2008г. да заплати първата вноска от продажната цена в размер на 50000 евро. В процесния договор не е предвиден специален начин за уведомяване на купувача за изготвените проект и строително разрешение, а със свидетелските показания е установено провеждането на срещи между страните, на които на ищеца е било връчено строителното разрешение и то преди К. на 2008г. Предвид безспорно установеното обстоятелство, че до 12.12.2008г. и досега ищецът не е заплатил тази сума от 50000 евро, съдът е приел, че неизпълнение на предварителния договор има и то е от страна на ищеца, който е в забава поради неплащането на първоначалната вноска с повече от 10 дни.Съобразно това е обосновал извод, че ищецът няма правната възможност да развали предварителния договор в хипотезата на чл.87 от ЗЗД. Съгласно тази разпоредба кредиторът може да развали двустранния договор, когато длъжникът не изпълни задължението си, за което отговаря. Или предпоставките за да бъде развален договора са следните: виновно неизпълнение от страна на длъжника, за което последният носи отговорност и изправност на кредитора. В случая тъй като ищецът е неизправна страна по договора, а ответниците са изпълнили задълженията си по него, същият не може да развали договора по реда на чл.87 от ЗЗД. При това положение предявеният евентуален иск с правно основание чл.55 ал.1 т.3 от ЗЗД във връзка с чл.87 и чл.88 от ЗЗД също е неоснователен и недоказан, и следва да бъде отхвърлен. Съдът е посочил в решението си, че възражението на въззивника ищец, че липсва отстъпено право на строеж в пълен обем, съответно на уговореното в договора, е направено за първи път във въззивната жалба, без да е било наведено в първата инстация. Поради това и на основание чл.266 от ГПК е преклудирано и Апелативният съд не следва да го обсъжда в решението си. Приел е за основателно възражението на ответниците, че съгласно чл.93 от ЗЗД сумата 25000 евро, предмет на предявените искове, като капаро, следва да остане за тях тъй като задатъкът служи за доказателство, че договорът е сключен и обезпечава неговото изпълнение. В случая ответниците са изправната страна по договора, а ищецът е в неизпълнение на същия.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице визираните в изложението на касатора основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
В своето изложение касаторът сочи, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е разрешил с обжалваното решение обуславящия изхода на спора процесуално-правен въпрос „относно допустимостта на направено във въззивното производство възражение за нищожност на сделка, обосноваваща основателността на предявения иск”. За да обоснове наличието на това основание посочва, че освен заявеното в исковата молба твърдение за нищожност на процесния предварителен договор от 13.06.2008г. на основание липсата на предмет /невъзможен предмет/, поради това, че по обективни причини, изразяващи се в налични в терена подземни комуникации и инфраструктура, е невъзможно одобряването на архитектурен проект за бъдещата сграда и издаване на разрешително за строеж, във въззиваната си жалба се е позовал и на нищожността на същия договор поради липса на предмет /невъзможен предмет/ и поради това, че предметът му излиза извън рамките /надхвърля/ придобитото от ответниците право на строеж за построяване на процесната сграда. Счита, че след като по така наведеното позоваване на нищожност на процесния предварителен договор, въззивният съд не е взел становище по същество, приемайки, че възражението е било направено за първи път във въззивната жалба, поради което е преклудирано на основание чл.266 от ГПК, с въззивното решение е дадено правно разрешение на поставения въпрос в противоречие „с трайно установената съдебна практика на ВКС, която приема, че „на нищожност, включително на сделка, обуславяща действието на тази, която е основанието на иска, страната може да се позове и инцидентно по повод на съдебен спор и, ако това обстоятелство е релевантно, съдът е длъжен да го разгледа“ – Р №1399/16.01.2009г. на ВКС, IV г.о. по гр.д.№4873/2005г. , постановено по реда на ГПК/отм./. Изразява и доводи по същество защо счита новото възражение за нищожност на договора за основателно. В тази част от изложението си касаторът заявява и искане ако ВКС приеме , че цитираната практика на ВКС, доколкото касае производство по отменения ГПК, не е актуална, да приеме, че по повдигнатия въпрос е налице противоречива практика на съдилищата и произнасянето по него ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.З от ГПК. В тази връзка се позовава и на решение №Т-278/31.05.2010г. на САС по т.д.№76/2010г., ГК, 8-ми с-в, недопуснато до касационно обжалване/.
С така поставения въпрос касаторът е обосновал наличието на обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, доколкото въззивният съд е отказал да се произнесе по въведеното с въззивната жалба ново възражение на ищеца за нищожност на предварителния договор. Не е доказано обаче наличието на поддържаните допълнителни предпоставки. Съгласно действащата уредба касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт.Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях,като се обосновава и в какво се състои твърдяното противоречие, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В случая във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът се е позовал на съдебен акт, който е извън обхвата на задължителната за съдилищата практика. Приложеното решение на ВКС е постановено по реда на отменения ГПК, включен е в обхвата на казуалната практика, относима към основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Липсата на позоваване на конкретен съдебен акт от кръга на задължителните за съдилищата обосновава извод, че касаторът не е доказал поддържаното основание по т.1 на чл.280 ГПК. На следващо място неуместно е и позоваването на цитираното решение на ВКС и решението на САС, приложено към изложението, тъй като същите са неотносими – постановени са при различна фактическа обстановка, касаят въпроса за допустимостта ответник по иск да релевира възражение за нищожност на сделка за първи път пред въззивната инстанция, а не както е в процесния случай – допустимо ли е ищецът за първи път във въззивната жалба да се позовава на нищожност на сделката чрез въвеждане на нов факт, който до този момент не е бил в предмета на спора. Предвид това посочените актове не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. Не на последно място във връзка с този въпрос касаторът само формално се е позовал на основанието по чл.280 т.3 без да обоснове защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото. Изложеното е достатъчно да обоснове извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос.
На следващо място в изложението си касаторът поддържа, че въззивният съд на практика е взел становище и по следния процесуалпоправен въпрос: Как следва да се преценява от съда заключението на вещо лице при различие между писмено формулираните отговори на поставените му задачи и отговорите, дадени при изслушването на вещото лице по чл.200, ал.2 от ГПК, респективно може ли съдът да основе решението си на отговорите и обясненията, дадени от вещото лице при изслушването му, ако те пряко противоречат и изменят писменото заключение на експерта. Счита, че поставеният въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.З от ГПК. Обосновава наличието на противоречиво разрешаване на въпроса с оплакването си за неправилност и необоснованост на решението поради непрецизен и неправилен анализ на заключението на вещото лице, следствие на което са формирани от съда грешни фактически и правни изводи. Липсва обосновка на поддържаните допълнителни основания по т.2 и т.3 на чл.280 ГПК.
С така поставения въпрос касаторът не обосновава наличието на обща предпоставка за достъп до касационно обжалване, тъй като такъв въпрос не е правно разрешаван от въззивния съд. Не е обосновано и не е доказано и наличието на поддържаните специфични предпоставки по чл.280 т.2 и т.3 ГПК. Следва да се има предвид, че касаторът привързва въпроса си към собственото разбиране относно това какви факти се установяват от заключението на експерта и съответно не са приети за установени от съда. По същество същият изразява несъгласието си с направения от съда анализ на това доказателствено средство и с формираните от съда фактически и правни изводи. Тези оплаквания са касационни основания по чл.281 ГПК и подлежат на преценка в случай, че бъде допуснато касационното обжалване, но не и в производството по чл.288 ГПК.
На трето място в изложението си касаторът сочи, че с решението си въззивният съд е взел становище и по следния материалноправен въпрос: Следва ли да се приеме за надлежно изпълнение на поето договорно задължение от страна на строителя по договор за строителство снабдяването му със строителни книжа /в частност одобрен инвестиционен архитектурен проект и разрешение за строеж/, които не предвиждат изграждането на съответния обект, предмет на договора за строителство. Счита, че поставеният въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.З от ГПК. Не се позовава на конкретни съдебни актове, не обосновава твърдението си за противоречиво разрешаване на въпроса и не излага доводи защо счита, че произнасянето на касационната инстанция по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В подкрепа на твърдението си, че във връзка с поставения въпрос са налице основанията по чл.280 т.2 и т.3 ГПК посочва единствено, че в обжалваното решение „съдът е изложил противоречиви мотиви относно съответствието на процесните одобрен инвестиционен архитектурен проект и разрешение за строеж с недвижимия имот, предмет на договора от 13.06.2018г.” , а „противоречието се състои в това, че от една страна съдът е приел, че „възложеното проектиране точно отговаря на уговореното по предварителния договор строителство и обект за изпълнение“ /стр.14/, а от друга страна – че са налице пропуски в проекта /липса на проектирана лятна градина и стълбище към второто ниво, което по проекта всъщност е покрива на сградата/, но че в конкретния случай било възможно корегирането на тези пропуски чрез реализирането на процедурата по чл.154, ал.5 от ЗУТ”.
Поставеният въпрос няма правен характер по смисъла на ТРОСГТК № 1/2009г., тъй като е свързан с фактите, подлежащи на доказване, и с анализа на доказателствата и не може да обуслови наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съставлява оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК. Същият е формулиран от касатора в контекста на становището му, изведено от доводи за неправилност и необоснованост на решението поради формирани неправилни и необосновани изводи на решаващия съд. Тези доводи са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК. При липсата на общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване ВКС не дължи произнасяне по наличието или не на специфичните такива, поддържани от касатора, а в случая касаторът не е и обосновал такива.
В пункт четвърти на изложението си касаторът сочи, че с решението си въззивният съд се е произнесъл и по следните материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „При установена неизпълнена част на поето договорно задължение, от какви изходни критерии следва да се извърши преценката дали тя се явява незначителна с оглед интереса на кредитора по смисъла на чл.87, ал.4 от ЗЗД?” и „Допустимо ли е степента и обема на неизпълнение на определено договорно задължение и неговата /не/значителност, с оглед интереса на кредитора, да бъдат преценявани от гледна точка на едни евентуални бъдещи и съответно все още неосъществили се юридически факти?”. Счита, че и двата въпроса са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.2 и т.З от ГПК. Касаторът не се е позовал на конкретни съдебни актове във връзка с поддържаното основание по чл.280 т.2 ГПК, не е изложил и съображенията си във връзка с основанието по чл.280 т.3 ГПК.
С поставянето и на тези въпроси касаторът не обосновава наличието на обща предпоставка за достъп до касационно обжалване, тъй като същите не са правно разрешавани от въззивния съд в обжалването решение и същите не обуславят крайните му изводи. Следва да се има предвид, че по смисъла на чл.280 ГПК правните въпроси са винаги конкретни и специфични за делото, по което е постановен обжалвания акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Значението им се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. В случая въпросите на касатора не отговарят на тези изисквания. Видно от мотивите на решението основният аргумент на съда за отхвърляне на претенцията е категорично формираният извод, че не установено в процеса неизпълнение на договора от страна на ответниците. С оглед на това отговорите на тези въпроси, поставени във връзка с изложените в допълнение от съда доводи, че дори и да се приеме за установено наличие на частично неизпълнение предвид последващите изменения в одобрения архитектурен проект, това неизпълнение не е съществено, не са от естество да обусловят различен изход на спора.
Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
При този изход на делото разноски за касатора не се следват. Съдът не присъжда разноски и в полза на ответниците по касационната жалба, тъй като не са ангажирани доказателства за реално сторени такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №51 от 27.02.2014г. на Апелативен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 383/2013год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: