4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101
София, 21.02.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на втори февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 589/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Л. Е. от[населено място] срещу решение № 16 от 02.03.2010 г. по в. гр. д. № 4/2010 г. на Б. апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Б. окръжен съд решение № 244 от 30.10.2009г. по гр. д. № 625/2007 г. С първоинстанционния акт изцяло е отхвърлен предявеният от Р. Л. Е. срещу М. А. Б., К. К. Б. и Д. К. Б., всички от[населено място], конституирани като страни по реда на чл. 120 ГПК /отм./ на мястото на първоначалния ответник К. И. Б., иск с правно основание чл. 94, ал. 1 ЗАПСП за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушени авторски права в размер на сумата 5 000 лв.
Касаторката моли за отмяна на атакуваното решение като неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Подробно аргументира становището си, че отправеното от страна на първоначалния ответник публично извинение за нарушението на авторските й права е ирелевантно за основателността на предявения иск, тъй като то не освобождава нарушителя от вменената му от закона отговорност за плагиатство. Несъгласие е изразено и с извода на въззивния съд за недоказаност на претърпените в резултат от нарушението вреди. Релевираното в тази връзка оплакване е, че решаващият състав не е съобразил разпоредбите на чл. 94, ал. 4 ЗАПСП и чл. 51 ЗЗД, предвиждащи задължение на съда да определи по справедливост дължимото обезщетение за нарушеното авторско право, както и че не е взел предвид събраните по делото доказателства и по-конкретно – показанията на разпитаните свидетели.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката обосновава допускането на касационното обжалване с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: достатъчно ли е извинението, за да отпадне отговорността по ЗАПСП за плагиатство и за настъпилите от него негативни последици и следва ли ищецът да доказва размера на претърпените вреди или е достатъчно само да докаже наличието на плагиатство, а обезщетението да се определи от съда и в тази връзка как следва да се тълкуват разпоредбите на чл. 94а във връзка с чл. 94, ал. 3 и ал. 4 ЗАПСП. Като значим за делото е поставен и процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, като по отношение на него се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 195 от 30.03.2009 г. по гр. д. № 6291/2007 г. на ІІ г. о. и решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ІІ г. о.
Ответниците – М. А. Б., К. К. Б. и Д. К. Б., всички от[населено място] – заявяват становище за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 04.06.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да остави в сила решението на Б. окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от Р. Л. Е. от[населено място] срещу К. И. Б. от същия град иск с правно основание чл. 94, ал. 1 ЗАПСП, въззивният съд е счел за недоказано причиняването на вреди на ищцата в резултат от извършеното от първоначалния ответник К. Б. /наследодател на настоящите ответници/ нарушение на авторските й права, изразяващо се в публикуването в списание „Т.”, бр. 1-2/2003 г. от негово име на взетите от ищцата интервюта с театралните режисьори Ю. О. и В. Ц.. Според съдебния състав, събраните по делото доказателства не позволяват да се заключи, че ищцата е била злепоставена като автор пред интервюираните лица, че е уронен престижа, доброто й име и доверието към нея сред културните среди, в какъвто смисъл са претендираните неимуществени вреди съобразно уточнението им в молбата от 20.05.2008 г. Отделно от това, съдът е взел предвид и факта, че в кратък период след нарушението на авторските права К. Б. е направил уточнение в списание „Т.”, бр. 5-6/2003 г., с което е уведомил редакцията и читателите за допуснатата грешка относно авторството на материала, като е посочил за негов автор Р. Е. и й е поднесъл своите извинения и съжаления за случилото се. Това признание е преценено като препятстващо каквото и да било злепоставяне и недоверие към действителния автор за в бъдеще.
С оглед мотивите на обжалваното решение, следва да се приеме, че първите два въпроса, поставени от касаторката, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК – същите не са обуславящи за изхода на конкретното дело. Определящ за отхвърлянето на предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е изводът на въззивния съд, че ищцата не е доказала настъпването на претендираните от нея неимуществени вреди, а не поднесеното от нарушителя на правата й извинение. Последното е преценявано само като факт, който препятства за в бъдеще ищцата да търпи негативни последици от нарушението на авторското й право от гледна точка злепоставянето й и недоверието в нея като автор. С оглед приетата недоказаност на настъпването на неимуществени вреди, не е обсъждан и въпросът за техния размер и как следва да бъде определен същият, т. е. за приложимостта на разпоредбата на чл. 94, ал. 3 и ал. 4 ГПК. Липсата на произнасяне по тези въпроси ги лишава съответно и от значимостта им за делото.
Отговарящ на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е единствено поставеният от касаторката процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице допълнителното изискване за допускане на касационното обжалване, специфично за поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените от касаторката две съдебни решения не доказват твърдяното противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС. Решение № 195 от 30.03.2009 г. по гр. д. № 6291/2007 г. на ВКС, ІІ г. о. не следва да бъде обсъждано, тъй като е постановено по реда на отменения Граждански процесуален кодекс и няма характер на задължителна съдебна практика по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Второто решение – № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, ІІ г. о., като постановено по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК, отговаря на изискването за задължителна съдебна практика, но е неотносимо към поставения въпрос, тъй като касае обсъждането на противоречиви свидетелски показания, а не приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./.
С оглед изложеното, настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 16 от 02.03.2010 г. по в. гр. д. № 4/2010 г. на Б. апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: