О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1013
София, 31.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1999/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от адв.С.И. – пълномощник на ГПК”Н.”-гр.Р. против решение № 319/11.11.2013г. на Пернишки окръжен съд, постановено по гр.д.№ 431/2013 год.,с което е отменено решение № 57 /19.03.2013 г. по гр.д. № 984/2012 г. на Радомирски районен съд ,в частта му,с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от [община] срещу ГПК”Н.”-гр.Р. иск до пълната претендирана сума от 15 345 лв.,за периода 06.08.2007 год.-16.08.2009 год.и е уважен предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД във вр.чл.93 ЗС.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по решаващия за делото материалноправен въпрос – каква е правната квалификация на иск за обезщетение за наемоподобен доход – иск по чл.93 ЗС или иск по чл.59 ЗЗД и коя е приложимата правна норма между страните.Позовава се на решение по чл.290 ГПК на ВКС,решение на ОС-Пазарджик и решение на РРС,без да ги представя.
Ответната страна е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК , в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивният съд в рамките на проверката по реда на чл.269 ГПК и след преценка на твърденията и доказателствата е приел,че за да може собственикът да претендира обезщетение за добивите от имота по реда на чл. 93 ЗС или за ползите, които е пропуснал по реда на чл. 59 ЗЗД, във връзка с чл. 93 ЗС, следва тези добиви да са получени или ползите да са пропуснати поради действията на трето лице, което пряко или чрез друго лице е осъществило ползването на имота без съгласие на собственика. Безспорно е, че [община] е собственик на УПИ ХІ, в кв. 167 по плана на [населено място], както и факта, че в същия се намира преместваем павилион на кооперацията. За процесния период имотът е ползван от ответната кооперация, като по този начин [община] е била лишена от възможността да получава наемоподобни доходи от собствения си имот, а ответникът е спестил разходи за наем, които би направил. Поради това съдът е приел за неоснователни доводите на ответната кооперация, че предявения иск не е доказан по основание и размер, тъй като не е доказана собствеността на процесния недвижим имот,тъй като страните не спорят, че недвижимия имот е общински, а преместваемия павилион е собственост на ГПК „Н.”, [населено място]. Прието е за неоснователно и възражението на ответника за изтекла тригодишна погасителна давност,тъй като претендираното обезщетение не е в приложното поле на краткия погасителен срок от три години по смисъла на чл. 111 ЗЗД,защото дори обезщетението да е съизмеримо с месечната наемна цена същото не представлява вземане за наем, нито е периодично плащане. В случая между страните по отношение на претендираното вземане намира приложение разпоредбата на чл. 110 ЗЗД, съгласно която вземания, за които законът не предвижда друг срок се погасяват с изтичане на общата петгодишна давност,поради което претендираното обезщетение, равняващо се на дължимия наем за процесния период, не е погасено по приложимата обща петгодишна давност. Предвид изложеното е уважен иска в пълен размер от 15 345 лева.и за периода от 06.08.2007 год. до 15.08.2012 год.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1 – 3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
Посочената от касатора съдебна практика не е от категорията на задължителна практика на ВКС,но дори и да е такава това не е достатъчно за да се приеме, че е налице релевираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика.
Не е правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК и поставеният от касатора като материалноправен такъв.Този въпрос е формулиран от касатора в контекста на оплакването му за неправилност и необоснованост на решението поради допуснати от съда процесуални нарушения при анализа на събраните доказателства и оттам е направил незаконосъобразни правни изводи относно приложението на материалния закон. По съществото си този въпрос представлява касационно основание по чл. 281 ГПК и като такова подлежи на преценка в производство по чл. 290 ГПК в случай, че решението бъде допуснато до касация, но не и в стадия на селектиране на касационната жалба.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице,защото касаторът не е обосновал самото основание, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.Поставените въпроси са разрешени в съответствие с константната практиката на ВКС,според която ползването на вещта от несобственика може да се осъществява по различен начин. Обстоятелството дали той получава добиви от веща, включително и наем е без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, чрез който не се търси връщане на добивите, включително и на гражданските плодове получени вместо собственика (чл. 93 ЗС), а обезщетение за неоснователно обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ. Ако ответникът не е развивал дейност и не е реализирал приходи съобразно неговото счетоводство, то е правно ирелевантно за иска по чл. 59 ЗЗД, ако е установено, че ответника ползва имота без правно основание и отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, които би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума измерваща се в пазарен наем за процесния имот, които би получил за спорния период. Обжалваното решение е в съответствие с Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, в което е прието, че обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Такъв е случая, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника по касационната жалба направените за настоящата инстанция разноски в размер на 300/триста/ лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 319/11.11.2013г. на Пернишки окръжен съд, постановено по гр.д.№ 431/2013 год.
ОСЪЖДА ГПК”Н.”-гр.Р. да заплати на [община] направените за касационната инстанция разноски в размер на 300/триста/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: