4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№102
гр. София,12.02.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3253 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Д. Б., срещу решение № 913 от 07.05.2013г. по гр.д. № 1008/2013г. на Софийски апелативен съд, 2-ри състав, с което е потвърдено решение от 07.0.2013г. по гр.д. № 16862/ 2011г. на Софийски градски съд в отхвърлителната му част за разликата от 50000 лева до пълния предявен размер от 80 000 лева по иска по чл.266, ал.1 от КЗ, ведно с претендираната законна лихва, както и в частта, с която касаторът е осъден да заплати на застрахователното дружество- ответник разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания- нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът, [фирма], оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 ГПК, съответно на неправилност на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от нея от ПТП неимуществени вреди възлиза на 50 000 лева, като за разликата до пълния претендиран размер от 80 000 лева, претенцията е счетена за неоснователна. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида, интензитета, обема и продължителността на причинените неимуществени вреди.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че прави възражение за неправилно прилагане на чл.52 ЗЗД, тъй като присъденото застрахователно обезщетение не съответства на действителните неимуществени вреди, като крайно занижено. При прилагането на критерия за справедливост при определяне на размера на обезщетението, апелативният съд в недостатъчна степен е отчел претърпените и търпими от касатора действителни болки, страдания и неудобства във времеви аспект, и тяхната продължителност. Въз основа на това се извежда неправилност на обжалваното решение, като постановено в противоречие с материалния закон- чл.52 ЗЗД. Сочи се, че съдебната практика на съдилищата в страната и на ВКС по отношение на прилагането на чл.52 ЗЗД е противоречива, тъй като размерът на обезщетенията, които се присъждат, са в пъти различни, въпреки, че търпените неимуществени вреди са еднакви. Твърди се, че практиката на ВКС относно прилагането на чл.52 ЗЗД се базира на стари решения и се нуждае от осъвременяване. Касаторът се позовава на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като според него, „прилагането на чл.52 ЗЗД следва да е точно, правилно да се прилагат събраните по делото доказателства, за да не се стига от различните съдилища до различни изводи, което в случая, макар да се касае до казуално тълкуване, ще доведе и до развитие на правото”. Навежда се, че във въззивното решение е допуснато и известно отклонение от практиката на ВКС – решение №749/ 05.12.2008г.,ТК, относно детерминирането и на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната, като икономическата конюктура е в основата и на почти ежегодното нарастване на нивата на застрахователното покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. Сочи се, че при определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение като ориентир следва да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент.
Видно от очертаното по-горе съдържание на изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, в него се прави смесване на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Дори обаче, да се приеме, че значимият за изхода на спора правен въпрос, на който се позовава касаторът, е за приложението на чл.52 ЗЗД, въпреки, че той е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, и е обусловил определянето на размера на присъденото обезщетение, не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика- ПП №4/1968г., в съответствие с която е постановен атакувания съдебен акт. Въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта.
В цитираното решение на ВКС № 749 / 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на II ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК, е даден отговор на въпроса за възможността в производството по чл.407, ал.1 ТЗ да бъде процентно определена трайната загуба на работоспособност на пострадалия от осъществен деликт, въз основа на изслушана съдебно – медицинска експертиза и той да се разграничава от признатия с ЕР на ТЕЛК процент инвалидизация. Доколкото този въпрос не е бил предмет на делото и на разглеждане от въззивния съд, посочената задължителна практика не е относима за спора. Освен това, видно от мотивите, обстоятелствата, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в посоченото от касатора решение за различни от тези по настоящото дело. С оглед различната фактическа обстановка по делата, не може да се направи извод, че даденото от апелативния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД е в противоречие с разрешението на този въпрос в посоченото решение.
С оглед горното, не се доказва осъществяването на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съгласно т.3 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, независимо дали има влезли в сила казуални решения, даващи противоречиво разрешаване на същия правен въпрос.
Не е налице и поддържаното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Дадените с ППВС № 4/1968 г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на посочената разпоредба не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по посочения въпрос. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича не от неточното прилагане на закона, поради трудности по приложението на установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, а от разликата във фактите, на които се основава решението по всяко конкретно дело. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правотото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 913 от 07.05.2013г. по гр.д. № 1008/2013г. на Софийски апелативен съд, 2-ри състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.