О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1021
гр.София, 11.11.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 525/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
А. А. Г. и Б. А. Г. от [населено място] поле, Пловдивска област, чрез адв.Н. А. от [населено място], са подали касационна жалба вх.№ 5062 от 07.03.2011 год. срещу въззивното решение № 107 от 26.01.2011 год. по в.гр.дело № 2902/2010 год. на Пловдивския окръжен съд, гражданска колегия.
Поддържат се оплаквания за противоречие със закона и необоснованост на решението с искане за отмяната му и връщане на делото на окръжния съд за произнасяне по съществото на спора по подадената въззивна жалба.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочи: а/противоречие с постоянната практика на ВКС с позоваване на решение № 762 от 23.10.1990 год. по гр.дело № 668/1990 год. ІІІ г.о. на ВС, решение № 465 от 16.03.1961 год. по гр.дело № 578/1961 год. на ВС, І г.о. и решение № 115 от 26.02.1987 год. по гр.дело № 4/1987 год. на ВС, І г.о. и б/противоречие с правната теория-чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
С първоинстанционното решение № 2142 от 28.06.2010 год. по гр.дело № 604/2008 год. Пловдивският районен съд, 10-ти гр.състав е отхвърлил предявения от касаторите срещу Община „Р.”-гр.П. иск за признаване за установено, че са собственици на основание дарение и давностно владение на дворно място, представляващо западната незастроена част от ПИ № *, с площ от около * кв.м., включваща се в парцел *-общ.нужди в кв.* по плана на [населено място] поле, Пловдивска област.
В. съд е обезсилил решението и е прекратил производството по предявения иск, като е приел, че за същото искане и на същото основание между страните по делото има постановено решение по гр.дело № 1640/2003 год. на Пловдивския районен съд, 18-ти гр.състав, потвърдено с въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1261/14.07.2005 год. по в.гр.дело № 1276/2004 год., което пък е оставено в сила с решение № 92 от 09.02.2007 год. по гр.дело № 2599/2005 год. на Върховния касационен съд. Прието е, че влязлото в сила решение е по иск на двамата касатори против Н. и Л. З. и Община „Р.”-гр.П., с който са твърдяли, че са собственици на празно дворно място, цялото от * кв.м., включено в УПИ *-обществени нужди от кв.* по плана на [населено място] поле от 1975 год., при граници: улица, от изток-собствено място УПИ *, от север-УПИ №№-*, като собствеността върху това място, което заедно с останалата част от имот пл.№ *, за която е отреден отделен УПИ *, представлява един двор, те придобили по дарение по силата на нотариален акт № *, т.* от * год. – за * ид.ч. от целия двор, а другата * ид.ч. придобили по давност въз основа на непрекъснато и явно владение върху цялото дворно място повече от 10 години. По-нататък, в исковата молба от 10.03.2003 год. било посочено, че делото се води срещу ответниците З. и Община „Р.”-гр.П., тъй като между тях се провежда делбено производство по гр.дело № 3118/2001 год. на Пловдивския районен съд и е допусната делба между тях, с което ищците/сега касатори/ били изключени от собствеността. В исковата молба от 10.03.2003 год. било посочено и въз основа на какви обстоятелства ответниците се легитимират като собственици на имота и се заявяват съответните оспорвания. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 25.02.2008 год. същите двама ищци/сега касатори/ са предявили същия иск на същото основание, въз основа на същите твърдения и обстоятелства, против единия от ответниците по предходното дело, като единствената разлика била в размера на площта, за която се твърди да е включена от целия техен имот № * в общ парцел *-за обществени нужди от кв.* по плана на [населено място] поле /по гр.дело № 1640/2003 год. площта се сочи като * кв.м., а по исковата молба от 25.02.2008 год.-като около * кв.м./. Според въззивния съд, доколкото квадратурата на един недвижим имот по начало не е негов индивидуализиращ белег, а такива са местоположението, регулационните данни и границите на имота, които са идентични, а и по двете дела ищците претендират да се установи, че са собственици на остатъка от имота № * извън частта от него, за която е отреден УПИ *, и която останала част е включена в общ парцел *-за обществени нужди от кв.* по плана на [населено място] поле, налице е идентичност между двете дела относно предмета, поради което спорът не може да бъде пререшаван.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочат тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегия на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението на процесуалния въпрос, дадено с обжалваното въззивно решение.
Липсва основание и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В решение № 762 от 23.10.1990 год. по гр.дело № 668/1990 год. на ВС, ІІІ г.о. се припомня, че пресъдено нещо по смисъла на чл.224 ГПК/отм./ има тогава, когато е налице влязло в сила решение между същите страни и по същото материално право и че за да се прекрати производството поради сила на пресъдено нещо, е необходимо да е налице тъждественост между страните и спора, който е разрешен с влязло в сила решение и висящия спор. С цитираното решение е прието, че липсва сила на пресъдено нещо, доколкото влязлото в сила решение е било постановено между ответника по делото и друго лице. С това решение не е коментирано наличието на обективно /предметно/ тъждество, тъй като липсата на субективен идентитет между страните по първото и второто дело е достатъчна, за да се приеме, че не е налице пресъдено нещо. В случая, жалбоподателите поддържат, че липсва идентичност както в спорния предмет по гр.дело № 604/2008 год. на Пловдивския районен съд и гр.дело № 1640/2003 год. на същия съд, така и по отношение идентичността между страните по двете дела. Доколкото обаче с влязлото в сила решение по в.гр.дело № 1276/2004 год. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение по гр.дело № 1640/2003 год. на ПРС, 18-ти гр.състав, е отхвърлен иска на А. А. Г. и Б. А. Г. срещу Н. И. З. и Л. И. З., както и срещу Община „Р.”-гр.П. за собственост на дворно място в [населено място] поле, с площ от * кв.м., съставляващо част от имот пл.№ *, включена в парцел *-обществени нужди от кв.*, обстоятелството, че физическите лица-ответници по първото дело не са страни по второто дело, само по себе си не е достатъчно, за да осуети субективното тъждество спрямо ответника-Община „Р.”-гр.П., при условие,че последният би бил обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното и спрямо него решение, стгига да е налице обективно/предметно/тъждество по двете дела. Съдебната практика последователно приема, че не е нужно всички лица, които са адресати на силата на пресъдено нещо, да са страни и по второто дело.
Липсва противоречие на въззивното решение и с решение № 465 от 16.03.1961 год. по гр.дело № 576/1961 год. на ВС, І г.о., в което е посочено, че изложените в едно съдебно решение съображения представляват основен мотив в същото и пресъдено нещо в спора, само ако с тях се отговаря на доводите и възраженията на страните и се обосновава крайния извод в решението. Решението не е пряко относимо към настоящия казус, доколкото най-напред се отнася до силата на пресъдено нещо на т.н. решаващи, съществени или главни мотиви на решението, съдържащи констатации относно праворелевантните факти, а и което становище на съдебната практика е изоставено с тълкувателно решение № 1 от 2000 год. на ОСГК на ВКС.
Твърдението, че липсва обективно/предметно/тъждество между двете дела, възпроизведено и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, което може да бъде проверено само по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. При липсата на противоречие с практиката на ВКС, илюстрирана с първите две решения на Върховния съд, основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не е налице и доколкото решение № 115 от 26.02.1987 год. по гр.дело № 4/1987 год. на ВС, І г.о. се отнася до контролно-отменителното второинстанционно производство по ГПК от 1952 год., а съгласно т.7 от тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004 год. по тълк.гр.дело № 2/2004 год. на ОСГК и ТК на ВКС, недопустимостта е порок на обжалваното решение може да бъде констатиран служебно от въззивния съд, респ. ВКС, т.е. произнасянето на контролния съд е по основателността на подадена жалба, поради което актът му по допустимостта на производството ще бъде решение, а не определение.
В отсъствието на предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК, касационно обжалване би могло да се допусне само ако е налице някоя от хипотезите по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Това предполага най-напред да е формулиран процесуалноправен въпрос по приложението на чл.224 ГПК/отм./, респ. по чл.299 ГПК относно силата на пресъдено нещо като отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на иска, който да бъде преценяван в контекста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед непълноти, неясноти или противоречия в правната уредба. Съдържанието на понятията „точно прилагане на закона” и „развитие на правото” е изяснено в т.4 на тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГК и ТК на ВКС, където е посочено, че двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване и имат приносен характер в правоприлагането при тълкуване на правните норми по конкретни дела или при създаване на съдебна практика по чл.290 ГПК или по чл.124 ЗСВ. В хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, обаче отстраняването на твърдяните нарушения, допуснати при постановяване на обжалвано въззивно решение засяга само съдебното производство по конкретната касационна жалба при разглеждането й по същество и в случая не би допринесло за развитието на правото.
В обобщение, не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 107 от 26.01.2011 год. по в.гр.дело № 2902/2010 год. на Пловдивския окръжен съд, гражданска колегия по касационна жалба вх.№ 5062 от 07.03.2011 год. на А. А. Г. и Б. А. Г. от [населено място] поле, Пловдивска област.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/