О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1024
гр. София 10.09.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1580 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез Т.П. прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] срещу решение № 35/08.01.2015 г. по в.гр.дело № 3244/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 79/14.05.2014 г. по гр.дело № 47/2014 г. на Видинския окръжен съд, в частта с която е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на Л. И. К. по иска с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие незаконосъобразно повдигнато обвинение срещу нея по нохд № 1184/2010 г. на В. по отношение на което е оправдана с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва, считано от 28.06.2011 г.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са поставени въпросите както следва: 1. за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, на Бургаския апелативен съд и на Пловдивския апелативен съд.
Ответницата по касационната жалба не е изразила становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
От фактическа страна е прието, че срещу ищцата Л. И. К. е образувано наказателно производство през 2010 г. от Районна прокуратура [населено място]. Ищцата е привлечена като обвиняема за извършено престъпление по чл.323, ал.1 НК по ДП № 476/2010 г. по описа на РУ на МВР В.. Прието е, че е внесен обвинителен акт и с Присъда № 639/07.10.2010 г., постановена по НОХД № 1184 по описа за 2010 г. Районен съд [населено място] ищцата е призната за виновна по предявеното обвинение и на същата е наложено наказание „Пробация” за срок от една година с включени задължителни пробационни мерки. С Решение № 171 от 10.12.2010 г. по в.нохд № 531/2010 г. на Видинския окръжен съд е потвърдена първоинстанционната присъда. С решение от 28.06.2011 г. постановено по н.дело № 1547/2011 г. по описа на ВКС е възобновено наказателното производство по ВНОХД № 531 по описа за 2010 г. на Видинския окръжен съд и ищцата е призната за невинна и е оправдана по повдиганото й обвинение по чл.323,ал.1 НК.
Посочените факти съдът е приел за установени от доказателствата по приложеното НОХД № 1184/2010 г. на Видинския районен съд, както и от приложените писмени доказателства към исковата молба. Относно претърпените неимуществени вреди пред първата инстанция е разпитан свидетел.
От правна страна съдът е приел, че съгласно чл.2 ал.1 ЗОДОВ, държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда в посочените в закона хипотези, като в т.3-та e предвидена отговорност при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, какъвто е настоящият случай. Прието е, че отговорността на правозащитните органи е обективна и възниква при наличие на изчерпателно посочените в закона основания. Според въззивния съд предпоставка за ангажиране на отговорността по чл. 2,ал.1 т. 3 ЗОДОВ е обективният факт, че ищцата Л. К. е обвинена в извършване на престъпления по чл.323,ал 1 НК и впоследствие е оправдана. Прието е, че е налице посочената хипотеза и при постановено решение от ВКС по реда на възобновяване на наказателното производство по НПК, с което ищцата е призната за невиновна по предявеното обвинение. Според въззивния съд в тази хипотеза законодателят квалифицира обвинението като незаконно, независимо от обстоятелството, че отделните процесуално-следствени действия са били извършени в съответствие със закона и правомощията на разследващия орган. Приел е, че в случая са налице предпоставките на чл.2 ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, в лицето на Прокуратурата на Р България, която е пасивно легитимирана да отговаря по предявения иск, като държавен орган, който има правосубектност и чиито длъжностни лица, с неправилни действия или бездействия са причинили вреди на граждани. Посочил е, че претенцията е доказано по основание.
Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е приел, че от показанията на разпитания по делото свидетел е установено, че наказателното производство срещу ищцата е продължило 2 години, че същата като последица от това е била стресирана, притеснена, не е могла да си намери работа. Посочил е, че Прокуратурата на Р България е причинила на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в предизвикване на стрес и притеснения, че тези неблагоприятни последици от наказателното преследване ищцата К. е търпяла за период от около две години, като в този период спрямо нея не е била взета мярка за задържане, а здравословното й състояние понастоящем е стабилно, не е нарушено качеството й на живот, няма трайни последици, които да я ограничават. Според въззивния съд при определяне на размера на претърпените неимуществени вреди същият следва да се определи съобразно критерия на обществото за справедливост – чл. 52 ЗЗД.
Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че определеното обезщетение следва да е в размер на 3 000 лв. При определянето на тази сума, според съда следва да се съобразят задължителните указания на Върховния съд, обективирани в ППВС № 4/1968 г. и конкретните установените обстоятелства по делото – периода /продължителността/ на наказателното преследване, възрастта на ищцата, сериозността на повдигнатото й обвинение, свидетелските показания относно търпяните болки и страдания, както и липсата на данни и доказателства за сериозно отражение на проведеното наказателно производство върху здравето на ищцата.
При тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение в уважената част на предявения иск с пр.осн.чл. 2,ал.1,т.3 ЗОДОВ.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи тези неимуществени вреди. Съобразил е преживяния от ищцата стрес и притеснения от провежданото срещу нея наказателно производство, периода на наказателното преследване, възрастта на ищцата, сериозността на повдигнатото й обвинение, липсата на данни за сериозно отражение върху здравословното състояние на ищцата на проведеното наказателно производство. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът е направил решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищцата Л. К.. Приета е за установена пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали и поддържали обвинение срещу ищцата за извършено престъпление, описано по-горе. Поради това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото, включително и пред първата инстанция доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищцата. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението.
С решение № 59/15.03.2012 г. по гр.дело № 434/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, че в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Прието е, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Прието е също, че според чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, че неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение на съда. Според съдебния състав справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Прието е също, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Посочено е, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди/болки и страдания/ решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение от 27.04.2011 г., постановено о гр.дело № 697/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК. Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС.
При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е извършил преценка на всички установени обстоятелства, при които е получено увреждането, последиците от същото, възрастта на ищцата. Съдът е съобразил и всички събрани по делото доказателства, които са от значение за реално претърпените от ищцата неимуществени вреди.
По поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателят е представил въззивни решения на Бургаския апелативен съд и на Пловдивския апелативен съд, които са без отбелязване за влизането им в сила. Поради това тези съдебни актове са извън обхвата на изброените в т.3-та от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по въпросите, поставени от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 35/08.01.2015 г., постановено по в.гр.дело № 3244/2014 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 598/19.01.2015 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Софийска апелативна прокуратура Т.П.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: