О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
София, 18.03.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на десети март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 968/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. Д. от гр. С. срещу решение от 29.06.2009 г. по гр. д. № 1673/2007 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б отделение. С атакуваното решение, постановено по реда на чл. 218з ГПК /отм./, е отменено постановеното от Софийски районен съд, 56 състав решение от 15.07.2005 г. по гр. д. № 8282/2005 г., като е отхвърлен предявеният от касатора Алексанър Д. Д. срещу ”И” О. , гр. С. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 4 000 евро – неустойка за забавено изпълнение на предварителен договор за продажба и строителство от 01.03.2004 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Счита за противоречащ на правните разпоредби и установената съдебна практика изводът на въззивната инстанция за наличие на предпоставките на чл. 81, ал. 1 ЗЗД за освобождаване на длъжника от отговорността му за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на сключения договор. Аргументирано е становището, че късното издаване на разрешение от компетентния административен орган за ползване на сградата, в която се намира и обектът, предмет на процесния договор, не представлява обстоятелство, което не може да се вмени във вина на ответника-строител. Според касатора, това забавяне в действията на администрацията не може да обоснове и приложимост на разпоредбата на чл. 306 ТЗ, предвиждаща освобождаване на длъжника от последиците на забавата, дължаща се на непреодолима сила, тъй като в случая не е спазено императивното изискване за писмено уведомяване на другата страна за невъзможността за изпълнение по причина на непреодолима сила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че при постановяване на обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с каузалната практика на съдилищата, цитирана и приложена по делото, както и че тази практика е явно противоречива. Освен това твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – ”И” О. , гр. С. моли да не бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователно, по съображения, изложени в писмен отговор от 23.10.2009 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение на Софийски районен съд, 56 състав и да отхвърли предявения иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на неустойка за забавено изпълнение на сключения между страните предварителен договор за продажба на недвижим имот, съчетан с договор за строителство, съобразявайки задължителните указания по прилагане на материалния и процесуалния закон, дадени в решение № 132 от 17.05.2007 г. по т. д. № 902/2007 г. на ВКС, Второ търговско отделение, Софийски градски съд, е счел за основателно релевираното от ответника по иска възражение по чл. 81, ал. 1 ЗЗД. Този извод е направен в резултат на преценката, че ответното дружество е изпълнило добросъвестно и в срок задължението си да поиска издаване на разрешение за ползване на сградата, в която се намира и продаденият на ищеца обект, но не е могло да предвиди, нито е било във възможностите му да повлияе на административния орган да изпълни задълженията си в предвидените в закона инструктивни срокове. В тази връзка е отчетен фактът, че сезирането на Столичната РДНСК с искане по чл. 3 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България е станало на 09.06.2004 г., като е съобразен законово установения /чл. 6 от Наредбата/ срок от 7 работни дни за назначаване на Държавна приемателна комисия, т. е. молбата до административния орган е депозирана достатъчно преди изтичането на уговорения в чл. 11, т. 1 от процесния договор срок за предаване на обекта с разрешение за ползване от ДНСК – 30.06.2004 г. Поради това, решаващият състав е приел, че забавата в изпълнението се дължи на причина, която не може да бъде вменена във вина на длъжника и следователно – същият не дължи обезщетение за вреди в размер на уговорената неустойка.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от формалното наличие на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът не е изпълнил задължението си да посочил кой е материалноправният въпрос, релевантен за конкретния правен спор, по отношение на който твърди, че е налице противоречива съдебна практика и чието решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска колегия и Търговска колегия на Върховен касационен съд, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Значимият за делото материалноправен въпрос не би могъл да бъде уточнен от настоящия състав, в рамките на правомощията му по т. 1 от цитираното Тълкувателно решение, тъй като в обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се съдържат достатъчно ясни и конкретни доводи.
Дори и да се приеме, обаче, с оглед твърденията за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 81, ал. 1 ЗЗД и предвид практиката, на която се позовава, че касаторът е поставил като важен за спора въпросът за предпоставките, при които е налице обективна невъзможност за изпълнение на договорните задължения, касационното обжалване отново не следва да бъде допуснато. Що се отнася до твърдението за нарушение на разпоредбата на чл. 306 ТЗ, от същото не може да се направи извод, че като значим за делото е поставен въпросът за приложението на тази норма, тъй като въззивното решение изобщо не съдържа мотиви в такава насока, нито е бил направен изричен довод за наличие на непреодолима сила. Освен това, този въпрос не би отговарял на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил изхода на конкретното дело.
Преди всичко, следва да се отбележи, че преценката за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за невиновната невъзможност за изпълнение следва да бъде извършена с оглед само на две от представените от касатора решения, а именно – решение от 13.11.2002 г. по гр. д. № 1467/2002 г. на Софийски апелативен съд и решение № 86 от 30.06.2008 г. по т. д. № 118/2008 г. на Бургаски апелативен съд. Представените решения по арбитражни дела, както и решенията, за които липсват данни да са влезли в сила, не представляват съдебна практика, съобразно указанията по т. 3 от цитираното по-горе Тълкувателно решение, поради което не следва да бъдат взети предвид.
Посочените две влезли в сила въззивни решения не доказват твърдението на касатора за противоречие в практика по въпроса за невиновната невъзможност за изпълнение. Решението на Софийски апелативен съд касае хипотеза, различна от настоящата. От мотивите на същото се установява, че причина за забавеното изпълнение е закъснението от страна на ангажираните от длъжника подизпълнители, избягването на което обаче е във възможностите на самия длъжник при упражнен от негова страна надлежен контрол върху действията на избраните от него лица. Докато в конкретния случай причината за забавеното изпълнение е бездействието на административен орган, т. е. субект, по отношение на който длъжникът не разполага с възможност за въздействие.
Напълно неотносимо към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се явява второто от цитираните две решения – решението на Бургаски апелативен съд. В същото е разгледан въпросът за освобождаване на длъжника от отговорност за неизпълнение, дължащо се на непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ, какъвто въпрос, както беше посочено по-горе, в случая не е бил предмет на обсъждане в атакуваното въззивно решение.
Настоящият състав намира, че не е осъществено и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същото е аргументрано от касатора с необходимостта от натрупване на практика за случаите, когато частно правни субекти са договорили заплащане на неустойка за обезвреда в хипотезата на забавено действие на администрацията при въвеждане на сградите в експлоатация. Решаването на този въпрос, обаче, е свързан с конкретната уговорка между страните и фактите поделото, а не изисква разкриване точния смисъл на разпоредбата на чл. 81, ал. 1 ЗЗД по пътя на тълкуването, каквото именно е най-широкото определение на понятието “точно прилагане на закона”. Посочената разпоредба е напълно ясна и не поставя правни проблеми при тълкуването и прилагането й. А дали конкретен факт /действие или бездействие/ следва да бъде преценен като причина, която не може да се вмени във вина на длъжника, то този въпрос не би могъл да бъде решен общо и еднакво за всички случаи, предвид многообразието от обстоятелства, имащи отношение към точното изпълнение и които са специфични за всяка конкретна хипотеза.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение от 29.06.2009 г. по гр. д. № 1673/2007 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: