3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1029
София, 22.12.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЛИДИЯ ИВАНОВА
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
изслуша докладваното от съдия Лидия Иванова ч. т. д. № 1010/2010 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. А. Й. от [населено място] срещу постановеното от Пловдивски окръжен съд определение № 277 от 03.12.2010 г. по ч. гр. д. № 2890/2010 г. С това определение е оставена без уважение подадената от същото лице частна жалба срещу разпореждане от 05.10.2010 г. по ч. гр. д. № 617/2006 г. на Асеновградски районен съд, с което е отхвърлена подадената от В. А. Й. молба за издаване на Удостоверение за европейско изпълнително основание по Регламент № 805/2004. за вземането му по запис на заповед от 06.03.2006 г. за сумата 8 000 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на молбата – 08.06.2006 г. до окончателното й изплащане, както и за сумата 460 лв. – разноски по делото.
Частният касатор излага подробни съображения срещу извода на въззивния съд, че не са налице предпоставките на чл. 3 от Регламент /ЕО/ № 805/2004 за издаване на Удостоверение за европейско изпълнително основание, като счита за неправилна преценката, че процесното вземане няма характер на „безспорно парично вземане”, доколкото същото не е признато от длъжника с публичен документ. Несъгласие изразява и с аргумента за липса на доказателства, че длъжникът живее или пребивава в конкретна страна-членка на Европейския съюз.
В изложението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че въззивният акт съдържа произнасяне по въпроси, чието решаване ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото по тях липсва съдебна практика. Като значими за делото са поставени въпросите: 1. Влязлото в сила определение за издаване на изпълнителен лист въз основа на запис на заповед на основание чл. 242 и сл. във връзка с чл. 237, б. „е” ГПК /отм./ представлява ли безспорно вземане по смисъла на чл. 3 от Регламент /ЕО/ № 805/2004 и може ли същото определение да бъде удостоверено като Европейско изпълнително основание и 2. Следва ли молителят да установява други предпоставки от Регламента като постоянното пребиваване на длъжника в конкретна страна-членка на Европейския съюз.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното разпореждане, с което е отхвърлена молбата на В. А. Й. за издаване на Удостоверение за европейско изпълнително основание по Регламент № 805/2004. за вземане по запис на заповед за сумата 8 000 лв., въззивният съд е приел, че това вземане не може да се счете за безспорно по смисъла на чл. 3, т. 1, б. „г” от Регламент № 805/2004, тъй като по делото не е представен нарочно съставен публичен документ, с който вземането да е изрично признато от длъжника. Необходимостта от публичен документ за признаване на вземането е аргументирана с това, че същото е признато от съда в производството за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по реда на чл. 242 във връзка с чл. 237, б.”е” ГПК /отм./. Като допълнителен аргумент за отхвърляне на молбата е посочена и липсата на доказателства, подкрепящи твърдението на молителя, че длъжникът И. А. Д. живее и работи постоянно в И..
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Въпросите, които частният касатор поставя, са свързани с тълкуването на конкретни норми от Регламент /ЕО/ № 805/2004, който нормативен акт обаче е неприложим към настоящия случай. Този извод следва от обстоятелството, че определението по чл. 242 във връзка с чл. 237 ГПК /отм./, с което процесното вземане е присъдено на частния касатор, е постановено на 12.06.2006 г., т. е. преди присъединяването на Република България към Европейския съюз от 01.01.2007 г., откогато актовете на Европейския съюз имат пряко приложение и за нея като държава-членка. Поради това, преценката дали посоченото определение отговаря на изискванията за удостоверяването му като Европейско изпълнително основание, не може да бъде извършена съгласно разпоредбите на Регламент /ЕО/ № 805/2004. В този смисъл е и приетото в решение № 135 от 10.11.2011 г. по т. д. № 867/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен за съдилищата характер съгласно разясненията по т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г. С оглед неприложимостта на Регламент /ЕО/ № 805/2004, поставените във връзка с него въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, поради което не подлежи на обсъждане и наличието на предпоставките на поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 277 от 03.12.2010 г. по ч. гр. д. № 2890/2010 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: