4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 103
гр. София 20.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр. дело № 3090/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Т. К., подадена чрез адв. И. И. против въззивно решение № 93/07.05.2019 г. по гр. д. № 96/2019 г. по описа на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 422/16.11.2018 г. по гр. д. № 574/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е отхвърлен предявеният от А. Т. К. против Й. А. К. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 75 040 лв., представляваща половината от стойността на придобито от Й. А. К. имущество по време на фактическото им съжителство в периода от 2000 г. до м. юни 2015 г., с което той неоснователно се е обогатил, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 10.07.2017 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи очевидна неправилност на решението, както и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се, че решението е очевидно неправилно, тъй като изводите на въззивния съд противоречат на фактите и доказателствата събрани по делото. Твърди се и, че в решението съдът се е произнесъл по въпрос в противоречие с практиката на ВКС и по-конкретно решение № 376/18.10.2012 г. по гр. д. № 1410/2011 г. по описа на ВКС, IV г. о., като по подобни спорове отношенията се уреждат по правилата на гражданското дружество. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран следния въпрос: „Когато две лица живеят без брак – на семейни начала и са съгласни да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел и нямат сключен договор по чл. 357 ЗЗД, но по несъмнен начин е установено съгласието им да обединят своята дейност за постигане на обща стопанска цел, както и участието им в нея, откъдето да се породят и съответните права и задължения на съдружниците, може ли да се счита за валидно твърдението, че за тях важат правилата на „Гражданско дружество“ по правилата на чл. 357 – 364 от ЗЗД“.Твърди се,че по въпроса липсва практика на ВКС.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът Й. А. К. не е подал писмен отговор на касационната жалба и не взима становище.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
Великотърновският апелативен съд за да потвърди първоинстанционното решение в рамките на проверката по реда на чл. 269 ГПК и след преценка на твърденията и доказателствата е приел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че пъровоинстанционният съд неправилно е квалифицирал предявения иск по чл. 59 ЗЗД и неоснователно е отказал да разгледа поради настъпила преклузия доводите на ищцата, заявени за пръв път в писмената й защита,а именно, че между страните е имало взаимоотношения приравнени на такива като между съдружници в гражданско дружество. Приел е, че иска е неоснователен, тъй като от експертизите за стойността на имотите и движимите вещи и съдебно-икономическа експертиза за доходите на ответника по делото е установено, че същият е разполагал с достатъчно средства през периода на фактическото си съжителство с ищцата, за да придобие имуществата, половината от чиято равностойност е предмет на исковата претенция. Приел е за установено за 1/2 ид. част от дворно място, представляващо УПИ****, находящо се в кв. 101 по плана на [населено място], цялото с площ от 657 кв. м., при граници: улица, Д. Д. К. и наследници на Б. Х. П. и за първия етаж от построената в това дворно място двуетажна жилищна сграда от 121 кв. м., ведно с придаващите се към него: южен гараж, южна изба и южен склад обособени като търговски обект с общо ползване на подпокривното пространство, стълбището и мазето – укритие, че са придобити от ответника с договор срещу задължение за издръжка и гледане, а не срещу парична престация и следователно за ищцата не е налице обедняване в размер на половината от стойността им, като по делото не е установено и тя да е полагала вместо ответника грижи и да е издържала прехвърлителя по договора – дядо на ответника. За другите два имота: недвижим имот, представляващ ПИ * – „За обществено обслужване“, находящ се в кв. 128 по плана на [населено място], с площ от 1000 кв. м., при граници: улица-тупик с о. т. 365, [улица], [улица] и УПИ ** и недвижим имот, представляващ ПИ **– „О.“, находящ се в кв. 128 по плана на [населено място], с площ от 670 кв. м. при граници: улица-тупик с о. т. 365, [улица], УПИ *– общ. обслужване кв. 128 и УПИ ****, е установено, че не са придобити със средства от банковите кредити, които страните са изтеглили като съдлъжници. По отношение на леки автомобили: с марка „Пежо Партнер“ с ДК № *****, „Пежо 308 СС“ с ДК [рег.номер на МПС] и „С. Й. Р.“с ДК [рег.номер на МПС] е установено, че са придобити от ответника, но не е налице неоснователно увеличаване на имуществото на ответника за сметка на ищцата включително и от последващата продажба на два от тях, като продажбата е извършена след фактическата раздяла на страните. По претенцията за подобрения вследствие на извършен ремонт на жилището индивидуална собственост на ответника, ползвано от страните по време на фактическото им съжителство от 2000 г. до 2015 г., ищцата не е конкретизирала какви видове ремонтни дейности е извършила, нито е посочила тяхната стойност, въпреки дадените й в доклада по делото указания. Твърденията й са останали недоказани, като по делото липсват доказателства – писмени или гласни, от които да може да се направи извод какви ремонти са били извършени в жилището, за да се прецени стойността им.
Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
Не е налице релевираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с това основание в изложението за допускане на касационното обжалване липсва дори опит за формулиране на въпрос. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание, отговарящ на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат допълнителните предпоставки за това. За пълнота на изложението следва да се посочи, че цитираното от касатора решение № 376/18.10.2012 г. по гр. д. № 1410/2011 г. по описа на ВКС, IV г. о. е неотносимо, тъй като е постановено по спор между съсобственици за обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот по чл. 31, ал. 2 ЗС, каквато претенция не е заявявана по настоящото дело.
Не е налице бланкетно посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулирания въпрос. Въпросът е общо теоретично зададен и не е обусловил решаващата воля на съда, като съгласието на страните за извършване на стопанска дейност, не е било предмет на доказване по предявения иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Самата му формулировка изключва възможността същият да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът се отнася до правната квалификация на заявените претенции и касае правилността на решението и може да се възприеме единствено като оплакване срещу правилността на решението. Съобразно изложеното не е налице основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 93/07.05.2019 г., постановено по гр. д. № 96/2019 г. по описа на Великотърновски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: