7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 103
С.,21.02.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 374/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. Ц. от [населено място] срещу решение № 547 от 21.12.2010 г. по т. д. № 1828/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което, в резултат от частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд решение № 440 от 20.05.2009 г. по т. д. № 453/2008 г., изцяло са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу касатора обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ за сумата 23 000 лв. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 13 419 лв., като върху първата сума е присъдена и законна лихва за периода от датата на подаване на исковата молба – 26.02.2008 г. – до окончателното й изплащане.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с извода за дължимост на процесната сума 23 000 лв., базиран, според него, единствено на вторичното счетоводно записване в дружеството, което обаче не кореспондира с редовни първични документи и надлежно водено счетоводство, за да се ползва с доказателствена сила съгласно чл. 146 ГПК /отм./. По-конкретно, в касационната жалба се твърди: че в хода на процеса е оборен аргументът на ищеца, че сумата не е фактурирана от третото лице [фирма] и не е отразена в счетоводните книги; че е доказано антидатиране на вписването на вземането за тази сума в сметка 442; че ищецът не е доказал истинността на представените в производството пред САС Оборотна ведомост за синтетични и аналитични сметки и подсметки за периода от м. януари 2003 г. и Дневник за синтетични и аналитични сметки за същия период; че представените от самия ответник доказателства потвърждават нередовно водена каса и счетоводство; че неправилно и двете инстанции са отказали да кредитират показанията на разпитания по делото свидетел Н. Н., установяващи предаването на сумата за внасяне в касата на дружеството. Като съществено нарушение на процесуалните правила касаторът посочва непредставянето по делото на документите, по които е работила експертизата, както и отказът на съда да отмени определението си за даване ход по съществото на делото с оглед представянето на ново доказателство от значение за правилното му решаване.
Като значими за делото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. ГПК са посочени следните въпроси: 1. Може ли съдът да основе решението си на оспорено извлечение от счетоводните книги (неносещо подписа на страна), без да е установена верността и редовността му; 2. Може ли да бъде уважен иск по чл. 240, ал. 2 ТЗ при условие, че по делото липсват доказателства за наличие на изискуемите предпоставки за ангажиране на тази отговорност – вина на изпълнителния директор и претърпяна от дружеството вреда от действията му; 3. Вината на представляващия дружеството и претърпяната от последното вреда задължителни предпоставки ли са за ангажиране отговорността на изпълнителния директор по чл. 240, ал. 2 ТЗ; 4. Възможно ли е да се кредитира заключение на ССЕ, основано на документи, неприети като доказателства по делото и необходимо ли е същите да бъдат представени по делото, когато доказването на иска се основава на вторично счетоводно записване; 5. След прилагане по делото на ново доказателство, което е от значение за правилното му решаване, следва ли съдът да отмени определението за даване ход по същество и да приеме доказателството в открито заседание. По отношение на първия въпрос се поддържа, че същият е решен в противоречие с практиката на ВС – Тълкувателно решение 39-2 от 05.03.1954 г. на ОСГК; по отношение на въпроси № 2 – № 4 – че са решавани противоречиво от съдилищата, а по отношение на последния въпрос – че е от значение за точното прилагане на закона. Към изложението е представена конкретната практика, с която касаторът аргументира поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – поддържа становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, респ. за неоснователност на касационната жалба, подробни съображения за което са изложени в писмен отговор от 07.04.2011 г. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство.
Третото лице-помагач на ищеца – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение по отношение на предявения от [фирма], [населено място] срещу С. А. Ц. иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ за сумата 23 000 лв., въззивният съд е счел за осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, в качеството му на бивш изпълнителен директор на ищцовото дружество, за заплащане на посочената сума, а именно: действие или бездействие, с което управляващият е нарушил свое задължение към управляваното дружество; противоправност на деянието; наличието на вредоносен резултат; причинна връзка между деянието и вредата и вина на дееца. В резултат на задълбочен анализ на доказателствата по делото решаващият състав е приел за доказан фактът, че процесната сума е получена от С. Ц. като аванс по сключения между [фирма] и третото лице-помагач [фирма] договор за извършване на строително-монтажни работи, но не е отчетена в касата на представляваното дружество и доколкото не е изразходвана във връзка с дейността му, същата представлява вреда, изразяваща се в намаляване на имуществото на това дружество. Въззивната инстанция не е споделила становището на ответника по иска, че предаването на процесната сума в касата на [фирма] се установява от показанията на разпитания по делото свидетел, тъй като същите са преценени като недопустими съгласно чл. 133, б. „в” ГПК /отм./. Като недоказваща този факт е счетена и издадената от [фирма] данъчна фактура № 87 от 01.10.2003, в която сумата 23 000 лв. е включена в общата сума на дължимото от третото лице-помагач възнаграждение по договора за строителство. В тази връзка съдът е посочил, че данъчната фактура, сама по себе си, не удостоверява извършено плащане, освен ако то не е авансово, какъвто не е настоящият случай за сумата 23 000 лв., доколкото фактурата е издадена след като договорът е бил сключен и сумата 23 000 лв. – платена. Решаващото съображение на съдебния състав, за да приеме, че процесната сума не е била отчетена от бившия изпълнителен директор, е липсата на съответен счетоводен документ /разписка, вносна бележка, квитанция или друг аналогичен документ/, издаден от съответното материално-отговорно лице, удостоверяващ предаването на сумата в касата на дружеството. Само като допълнителен аргумент в подкрепа на този извод съдът се е позовал на установеното в заключенията на счетоводната експертиза, че процесната сума не е постъпила в сметка 501 „Каса в левове” през 2003 година и 2004 година, нито по банковите сметки на дружеството, като е взел предвид и констатацията, че взетите счетоводни операции са в съответствие с изискванията на Закона за счетоводството.
По отношение акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимата сума, въззивният съд е счел подадената от дружеството жалба за основателна, като е приел, че задължението за предаване на процесната сума е следвало да бъде изпълнено веднага в деня на получаването й – 24.07.2003 г., поради което забавата настъпва без да е необходимо отправянето на покана.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на първия поставен от касатора въпрос не може да се приеме, че е обуславящ изхода на делото. Въззивният съд е направил извод, че процесната сума 23 000 лв. не е постъпила в касата на дружеството, като е съобразил заключението на допуснатата от него счетоводна експертиза, съдържащо констатацията, че счетоводните операции за периода 01.01.2003 г. – 31.12.2003 г. са взети в съответствие с изискванията на Закона за счетоводството. Същественото в случая е, че позоваването на счетоводните записвания е с оглед установяването на обстоятелството, дали осчетоводяването на сумата 23 000 лв. на 29.12.2006 г. е антидатирано. Същевременно, обаче, решаващият състав е приел, че датата на осчетоводяване всъщност е без значение за спора и че от значение е единствено липсата на писмени доказателства за предаване на посочената сума от С. Ц. на дружеството. Следователно, поставеният въпрос във връзка с редовността на счетоводството не е единственият значим за делото въпрос, обусловил правните изводи на съда. Отделно от това, не е налице и твърдяното противоречие с цитираната практика /Тълкувателно решение № 39-2/2954 г. на ВС/, тъй като в заключението на експерта изрично е отразено съответствието на взетите счетоводни операции през релевантния за спора период с изискванията на специалния закон, което сочи недвусмислено на редовност на счетоводството за този период.
Липсва противоречие между обжалвания акт и приложената практика и по въпросите, свързани с предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ /въпроси № 2 и № 3/. Изцяло неотносимо към тези въпроси е решение № 827 от 13.12.2007 г. по т. д. № 478/2007 г. на ВКС, ТК, доколкото с него съдът се е произнесъл относно дължимостта на възнаграждение на член на Съвета на директорите, но не и относно предпоставките за ангажиране отговорността на същия към дружеството по реда на чл. 240, ал. 2 ТЗ. Макар и относими към приложението на чл. 240, ал. 2 ТЗ, другите две решения /решение от 27.12.2006 г. по т. д. № 822/2005 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 331 от 25.11.2008 г. по в. гр. д. № 501/2008 г. на ВтАС/ не доказват противоречие в съдебната практика по посочените въпроси. Различният правен резултат по предявените искове по всяко от делата произтича от разликата във фактите и доказателствата по тях, обуславяща съответно и различна преценка относно това дали са осъществени предпоставките по чл. 240, ал. 2 ТЗ за ангажиране отговорността за вреди на член на СД.
Настоящият състав счита, че касационният контрол не може да бъде допуснат и по процесуалноправните въпроси, касаещи доказателствената стойност на приетото експертно заключение, когато към доказателствения материал не са приобщени документите, въз основа на които то е изготвено. Поради това, че съдът е обосновал извода си за дължимост на процесната сума главно с липсата на представен от ответника документ за предаването й на търговското дружество, а заключението на счетоводната експертиза е само допълнителен аргумент за неотчитане на сумата в счетоводството на търговеца, то посочените въпроси не могат да се счетат за обуславящи изхода на делото. Освен това, представените от касатора четири решения не доказват и противоречие на въззивния акт с тях, тъй като те са напълно неотносими към тези въпроси – първите три решения /№ 1991/57 г., № 155/2007 г. и № 413/2005 г./ касаят редовността на счетоводните книги, а не въпроса за необходимостта от представянето им по делото, когато са били предмет на изследване в експертното заключение, докато решение № 2056/58 г. посочва единствено целта, с която се назначава вещо лице и неговите правомощия.
Що се отнася до последния поставен въпрос – за необходимостта да бъде отменен ходът по същество при твърдение на страната за наличие но ново доказателство от значение за делото, същият изобщо не следва да бъде обсъждан, тъй като поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е надлежно заявено. Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване. В случая, обаче, касаторът твърди наличието само на част от това основание – значение за точното прилагане на закона.
Поради всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото касаторът дължи на ответника направените за настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение. От представения договор за правна защита и съдействие № 0119562 от 04.04.2011 г. се установява, че ответното дружество е заплатило на своя процесуален пълномощник адвокатско възнаграждение в размер на сумата 3 000 лв. Доколкото обаче възнаграждението е уговорено за цялостна защита и представителство пред ВКС, т. е. и за разглеждането на касационната жалба, с оглед недопускане на касационния контрол, следва да бъде присъдена само половината от уговорената сума – 1 500 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 547 от 21.12.2010 г. по т. д. № 1828/2009 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА С. А. Ц. от [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица], ет. 4 направените по настоящото дело разноски в размер на сумата 1 500 /хиляда и петстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: