5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№103
Гр.София, 12.03.2019г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Кристияна Генковска
Мадлена Желева
при секретаря…………………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1865 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Марина Ривиера Пропъртис” ЕООД, гр. София срещу решение № 42/23.02.2018г., постановено по т.д.№ 146/2017г. от Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 839/11.11.2016г. по т.д.№ 2114/2010г. на Варненския окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора против „Марина Блек Сий Ривиера” ООД /н./, гр. Варна и „Банка Пиреос България” АД, гр.София за приемане за установено несъществуването на вземане на „Банка Пиреос България” АД, прието в производството по несъстоятелност на „Марина Блек Сий Ривиера” ООД в размер на 3503508,05 лв., произтичащо от договор за инвестиционен кредит 1546/2007г., анекс № 1-1546/2008г. от 01.10.2008г. и анекс 3-1546/2009г. от 23.10.2009г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът „Марина Блек Сий Ривиера” ООД /н./ оспорва жалбата.
Ответникът „Банка Пиреос България” АД оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционно решение на съда по несъстоятелността на „Марина Блек Сий Ривиера” ООД за отхвърляне на предявен на основание чл.694 ТЗ от „Марина Ривиера Пропъртис” ЕООД – настоящия касатор иск за признаване за установено несъществуването на прието вземане на „Банка Пиреос България” АД, произтичащо от договор за инвестиционен кредит № 1546/2007г. от 05.12.2007г. и анекси към него. Решаващият състав е разгледал възраженията на оспорилия приетото вземане кредитор и ги е счел за неоснователни.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е разделил въведените въпроси на материалноправни и процесуални, като по отношение на всеки от тях се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
1.Приложима ли е забраната за договаряне сам със себе си на разпоредбата на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД в случай на физическо лице, което е органен представител на търговско дружество договаря лично със себе си като физическо лице, а не като органен представител на друго юридическо лице?
Според касатора с договора от 05.12.2007г. „Банка Пиреос България” АД е отпуснала на „Марина Блек Сий Ривиера” ООД кредит, като управителят на дружеството Д. Д. се бил договорил част от сумата да бъде вложена в негов личен имот, съгласно експертното заключение по делото. В резултат на това договорът за кредит включвал няколко правоотношения – по отпускане на кредита от банката и между „Марина Блек Сий Ривиера” ООД и управителя Д. Д.. Договарянето сам със себе си е изведено от личното договаряне на управителя с дружеството, което представлява, и с кредитната институция. Въведено е противоречие на обжалваното решение с решение № 217/10.03.2016г. по т.д.№ 2296/2015г. на ВКС, І т.о.
Въззивният съд е изложил съображения, че забраната по чл.38, ал.1 ЗЗД не е приложима към органното представителство. В цитираното от касатора решение на ВКС е прието, че даденото разрешение в ТР № 3/13г. на ОСГТК на ВКС не се прилага за договаряне на органен представител на търговско дружество от името на дружеството лично със себе си, като в този случай действа забраната по чл.38, ал.1 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въведеното в процеса възражение е за недействителност на договора за кредит, сключен между банката и търговското дружество, представлявано от управителя. Правоотношенията между дружеството и управителя не са предмет на договаряне с оспорения договор, поради което и не попадат в хипотезите на договаряне сам със себе, разгледани в практиката на ВКС. Договарянето на управителя с банката е основано на твърдения за съществуващи отношения между управителя и дружество и за действителното ползване на получената сума по кредита, а не на договора, от които произтича вземането на кредитора с прието вземане в производството по несъстоятелност.
2.Представлява ли вината в гражданското право субективно отношение на субекта към действията му, и по-конкретно при преценка на намерението за увреждане по чл.40 ЗЗД следва ли да се изхожда само от субективните намерения на страните, за които трябва да е установено, че са насочени към причиняване на щета на представлявания, или е достатъчно при сключване на сделката страните да се действали в грубо противоречие с изискванията за полагане на дължимата грижа, за да е налице намерение за увреждане по смисъла на чл.40 ЗЗД?
Според касатора банката и управителят на „Марина Блек Сий Ривиера” ООД са се договорили банката да финансира управителя, но за сметка на дружеството. Несъответствието на въззивното решение е основано на противоречието му с решение № 3/12.03.2012г. по гр.д.№ 1325/2010г. на ВКС, ІV г.о.
Варненският апелативен съд е изложил съображения за недоказаност на субективното намерение за увреждане от страната на представителя и на третото лице, с което той е договарял – банката, както и че ако представителят е договарял в нарушение на взети решения от Общото събрание на дружеството, той отговаря по иск на дружеството, предявен на основание чл.145 ТЗ.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т.3 на ТР № 5/2014г. от 12.12.2016г. на ОСГТК на ВКС договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, не поражда целените с него правни последици и е недействителен. С тълкувателното решение е уеднаквена практиката на съдилищата относно елементите на фактическия състав на недействителността по чл.40 ЗЗД, поради което не се установява противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС. Според разрешението, дадено в ТР № 5/2014г. за договорното представителство, на недействителността по чл.40 ЗЗД може да се позове само представляваният или неговите универсални правоприемници. В случая въззивният съд е посочил реда, по който се реализира отговорността на управителя – по чл.145 ТЗ, а именно само по иск на дружеството, а не чрез възражение на трето лице.
3.Валидни ли са действията на лица, които по смисъла на закона и устава на банката не могат да я представляват, и подлежат ли поетите от тях задължения на потвърждаване при условията на чл.301 ТЗ?
Според касатора договорът за кредит е подписан от името на банката от лица без представителна власт, което представлявало нарушение на чл.10, ал.1 ЗКИ за представителство на банката съвместно от две лица. Посочено е решение № 1884 по гр.д.№ 1581/1998г. на ВКС.
Въззивният съд е констатирал, че договорът за кредит е подписан от пълномощници, чиято представителна власт е учредена от изпълнителните директори на банката. Останалите изложени съображения на съдебния състав – за приложението на презумпцията по чл.301 ТЗ, както и относно наличието на изрично потвърждаване на сключения договор, представляват само допълнителни аргументи в отговор на заявените от страната възражения в процеса. В този смисъл отговорът на поставения от касатора въпрос не е от значение за спора, поради което касационното обжалване не се допуска.
4.Приложима ли е нормата на чл.301 ТЗ в други и по-специално в процесуалните правоотношения?
Според касатора процесуалните действия по чл.692 ТЗ и по подаване на възражението по чл.690 ТЗ били извършени от лице без представителна власт за банката, като въззивният съд в противоречие с решение № 157/11.10.2013г. по т.д.№ 611/2012г. на ВКС, І т.о. е приложил разпоредбата на чл.301 ТЗ.
Въззивният съд е приел, че посочените действия са извършени от лице, упълномощено от органните представители на банката, както и повторно с нотариално заверено пълномощно е учредена представителна власт и изрично са потвърдени извършените от представителя действия. В този смисъл посочването като относимо на правилото на чл.301 ТЗ не е от значение за решаващите изводи на въззивния съд, поради което касационното обжалване не следва да се допуска.
5.Необходимо ли е възражение по чл.690 ТЗ от кредитор с неприето вземане, като условие, процесуална предпоставка за иницииране на производство по чл.692 ТЗ, завършващо с определение за включване на неприетото вземане и следва ли в производството по чл.694 ТЗ съдът да направи служебна проверка за наличието на валидно възражение?
Въпросът е поставен във връзка с довода за липса на представителна власт и на потвърждаване на действията на представителя, които съставът на ВКС обсъди по поставения четвърти въпрос, поради което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
6.Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?
7.За разпределение на доказателствената тежест при отрицателен установителен иск и за правните последици от неизпълнение на задължението по чл.154 ГПК?
По тези въпроси касаторът твърди, че въззивното решение е постановено в отклонение от практиката на ВКС с оглед на приетото за съществуващо вземане, въпреки доказателствата за усвояване на кредита от управителя на дружеството и приетото разрешение, че вземането не е погасено, без да изследва възникването му и да цени доказателствата, отричащи съществуването му.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не е постановено в отклонение от практиката на ВКС в цитираните от касатора решения, както и от служебно известната такава, в която е даден ясен отговор на поставените въпроси. Всички доводи и възражения, включително относимите към възникването и действителността на вземането на банката, са обсъдени от въззивния съд. По тези възражения са и поставените материалноправни въпроси за допускане на касационното обжалване, по които съставът на ВКС изложи съображения.
8.Следва ли намерението за увреждане при условията на чл.40 ЗЗД да се доказва само с преки доказателства или извод за споразумяване във вреда на представлявания може да се направи и въз основа на косвени такива?
Касаторът се е позовал на противоречие на обжалваното решение с решение от 01.11.2010г. по гр.д.№ 853/2009г. на ВКС, ІV г.о.
Във въззивното решение липсват съображения, относими към поставения въпрос. Въпросът е свързан с фактическия състав на недействителността по чл.40 ЗЗД, по който съставът на ВКС изложи мотиви при разглеждане на втория въпрос от изложението на касатора.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника „Банка Пиреос България” АД разноски за касационното производство в размер на 18000 лв. по договор от 06.06.2018г., фактура и дневно извлечение от 28.06.2018г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 42/23.02.2018г., постановено по т.д.№ 146/2017г. от Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА „Марина Ривиера Пропъртис” ЕООД, гр.София, УЛ.”Три уши” № 6а, м.6 да заплати на „Банка Пиреос България” АД, гр.София,бул.”Цариградско шосе” № 115Е сумата от 18000 лв. (осемнадесет хиляди лева) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: