5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1030
С., 20.09.2011г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май , две хиляди и единадесета година в състав:
Председател : ТАНЯ МИТОВА
Членове : А. С.
Е. Т.
изслуша докладваното от съдията Е. Т.
гр. дело №1541/2011 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма] чрез адв. Г. М. срещу решение №521 от 02.06.2010г. по гр.дело № 2655/2009г. на Софийски апелативен съд , с което е отменено решение от 12.06.2009г по гр.д. № 714/2008г на Пернишки окръжен съд и са отхвърлени искове на касатора за прогласяване нищожност на договор за покупко- продажба на недвижим имот на основание чл.26 ал.1 пред. първо и чл. 26 ал.2 предл. пето от ЗЗД ,като обвързани с недопустим от закона договор за „обратен лизинг”
В приложеното към жалбата изложение се поставя въпрос допустимо ли е при договор за лизинг , лизингополучателят да прехвърли на лизингодателя свой собствен недвижим имот ,с уговорката той да остане собственост на последния , при наличието на разпоредбата на чл. 152 от ЗЗД . Приложното поле на критерия на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК по поставения въпрос се обосновава с липсата на съдебна практика , както и с липсата на позитивна правна уредба в законодателството на т. нар. „обратен лизинг”. На следващо място се поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК по въпроса дали липсата на индивидуализация на предмета на договора за лизинг води до липса на постигнато съгласие относно съществените му елементи ,съответно дали тази недействителност би могла да се отрази на действителността на сделката за покупко-продажба , обявяването на чиято нищожност е поискано в случая . Изтъква се противоречие с решение №190 от 23.04.2007г по т.д. 178/2006г на ВКС ІІ т.о
Ответникът по касационната жалба [фирма] в своя отговор оспорва съображението, че заявената липсата на съдебна практика по поставения първи въпрос е основание по критерия на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. В уредбата на договора за обратен лизинг няма неяснота и нормите,които регламентират института, не са противоречиви .Вторият правен въпрос не е решен в противоречие с друго влязло в сила решение ,тъй като същият не е обусловил правната воля на съда в обжалваното решение.
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване .
С отхвърляне на иска по основанието на чл. 26 ал.1 предл. първо от ЗЗД въззивният съд е да отговор на твърдението на ищеца ,че договора за прехвърляне на собственост върху недвижимост ,сключен във връзка и в изпълнение на договор за обратен лизинг между същите страни,бива нищожен поради липса на изрична допустимост в Търговския закон и противоречие със закона по аргумент от чл. 342 ал.2 от ТЗ , доколкото лизингополучателят е бил собственик на лизинговата вещ , а лизингодателят придобива обекта на лизинга от последния, а не от трето лице. Това ищцово твърдение е преформулирано в първия поставен в изложението материален въпрос ,сега подкрепено с релевирания в защита по същество пред първа инстанция правен довод ,че законовото ограничение в чл. 152 от ЗЗД аргументира императивния характер на условието в чл.342 ал.2 от ТЗ договорът за финансов лизинг в нашето право да е чрез придобиване на вещта ,която ще се предостави на лизингополучателя срещу възнаграждение, единствено от трето лице .
Решаващото съображение на съда за отхвърляне на иска на посоченото основание,а именно че сключеният договор за обратен лизинг, разновидност на финансовия лизинг, е в съгласие с принципа на договорната свобода и макар да няма изрична уредба в закона ,е действителен с тази особеност ,че едно лице встъпва в правоотношение веднъж в качеството на продавач ,по съпътстващия договор и наред с това като лизингополучател , е във връзка с поставения в изложението въпрос за тълкуване на чл.342 ал.2 от ТЗ при стълкновение на два правни принципа ,според касатора с водещо значение на забраната да се уговаря начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона,за сметка на принципа на договорната свобода .
Не е налице обаче основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК по изведения въпрос ,тъй като при настоящата схема на договаряне между страните ,определяема като обратен лизинг ,сключен между търговци и допустим в търговското ни право договор ,стълкновение между двата принципа няма. Няма неяснота на правните норми , нито непълнота относно диспозитивния характер на уредбата на лизинговия договор в Търговския закон, а въззивният съд в решаващите си мотиви е извел и приложил този принцип(чл. 288 от ТЗ вр чл. 9 от ЗЗД ), а не чужд за вътрешното ни право източник. Без значение е дали Р.България е била между страните ,ратифицирали Конвенцията на UNIDRIOT за международния финансов лизинг от О. , 1988г, при наличие не само на международен счетоводен стандарт (М. 17 „Лизинг” , регламент на ЕС №1725/2003г),но и на съответстващата позитивна уредба във вътрешното ни право в приложение към чл. 1 на ПМС№65 от 25.03.1998г.,Национални счетоводни стандарти (Н. )17 –Лизинг,чл. 6.1 и сл. , регламентиращи счетоводните аспекти на продажбата с обратен лизинг като сделка , свързана с продажба на актив от доставчик и отдаването под наем на същия актив обратно на доставчика, при взаимосвързаност на лизинговото плащане и продажната цена . Не е налице и противоречива практика на съдилищата по въпроса за допустимостта и действителността на обратния лизинг като договорна схема в отношенията между търговци, нито липсва такава .Макар константна практика относно диспозитивния характер на уредбата при лизинга да е формирана предимно по спорове пред търговски арбитраж (АС при Б.),обжалваното въззивно решение е в съответствие с нея , в същия смисъл е и решение №236 от 07.07.2005г по в.гр.д.№140/2005 НА ВтАС. Ето защо Върховен касационен съд не споделя съображенията на защитата за наличие на основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по критерия на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК .
В аргументиране на основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК и предвид предмета на настоящия спор,очертан с исковата молба ,изложението на касатора поставя въпрос за индивидуализация на предмета на договора за лизинг като условие за неговата действителност .Така поставен , въпросът няма връзка с решаващите изводи на съда по предявения петитум на иска за нищожност на свързания договор за покупко- продажба и по фактите в настоящия случай ,няма връзка с обстоятелства по делото ,от решаващо значение за неговия изход . По настоящия иск не са произнасяни твърдения за нищожност поради непостигнато съгласие относно съществен елемент на договора при сключването му , както е в приложеното решение № 190 от 23.04.2007г , ІІ т.о на ВКС. Поради това противоречие между двете съдебни решения – приложеното и понастоящем обжалваното , не е налице . В настоящия спор е даден отговор на исковата молба предвид заявените от ищеца основания за нищожност на сделката за покупко-продажба , тоест , както предмета на двете дела, така и кръга разрешени правни въпроси ,е различен .
Ето защо Върховен касационен съд не приема и довода за наличие на основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК, предвид което
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение №521 от 02.06.2010г. по гр.дело № 2655/2009г. на Софийски апелативен съд .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .