О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1035
гр.София, 01.11.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 650/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
[фирма],[населено място] е подало касационна жалба вх.№ 19558 от 17.03.2010 год. срещу въззивното решение от 10.02.2010 год. по гр.дело № 2311/2005 год. на С. градски съд, ІІ-г състав, с което е оставено в сила решението от м.05.2005 год. по гр.дело № 6274/2004 год. на С. районен съд, 36-ти състав, с което е отхвърлен предявения от дружеството-касатор срещу [фирма],[населено място] иск по чл.108 ЗС за предаване владението върху западната половина от недвижим имот в[населено място], район „Н.”, [улица], целият с площ 16600 кв.м., съставляващ УПИ VІ в кв.7 по плана на[населено място], м.НПЗ”И.-запад” ІІ-ра част, при съседи по скица: ул.”Д.”, парцел VІІ, отреден за комбинат „А.”; парцел ІV, отреден за С. П.-складова база, която западна половина е с площ от 7375 кв.м., при съседи: от запад – УПИ ІV за С., производствено-складова база; север – УПИ ІІІ, изток-временни метални прегради по дължина на парцела; юг – улица, както и на построените върху имота: масивна сграда, застроена на един етаж с обща застроена площ от 1238 кв.м. по документи за собственост, а по експертиза – 1286 в.м. при съседи: запад-дворно място, находящо се в парцел VІ, отреден за мелничен комбинат от кв.7 и зад него-парцел ІV, отреден за С. П.-складова база, север-дворно място, съставляващо парцел VІ; изток-дворно място, съставляващо парцел VІ и юг-дворно място, съставляващо парцел VІ, отреден за мелничен комбинат от кв.7 по плана на[населено място]; кантарна будка на един етаж, с площ от 16 кв.м. по акт за собственост, а по експертиза – 63 кв.м., при съседи: от четири страни – дворно място, находящо се в парцел VІ.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на градския съд.
Като основания за допускане на касационно обжалване на решението се сочат: а/ противоречие с практиката на ВКС относно задължението на съда по чл.188, ал.1 ГПК/отм./, с позоваване на решения: № 217 от 27.03.2009 год. по гр.дело № 6038/2007 год., ІV г.о., № 1253 от 14.01.2009 год. по гр.дело № 5246/2007 год., V г.о.; № 9 от 13.02.2009 год. по гр.дело № 6393/2007 год., ІІ г.о.; № 72 от 06.03.2009 год. по гр.дело № 6458/2007 год., І г.о.; № 147 от 17.03.2009 год. по гр.дело № 1069/2008 год., ІІ г.о. и № 632 от 02.07.2009 год. по гр.дело № 1762/2008 год., ІV г.о.; б/ противоречие с практиката на ВКС и въззивни съдилища по въпроса за разпределението на доказателствената тежест при оспорване на официален документ – в случая констативен нотариален акт № 22 от 14.02.2003 год., с позоваване на решение № 233 от 17.04.2003 год. по гр.дело № 897/2002 год. І г.о.; тълк.решение № 178 от 30.04.1986 год. по гр.дело № 150/1985 год. на ОСГК на ВС; решение № 682 от 09.01.2008 год. по гр.дело № 990/2008 год. на В. окръжен съд, решение № 51 от 16.09.2009 год. по гр.дело № 890/2008 год. на С. окръжен съд и в/ противоречие с тълк.решение № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС, т.10 относно задължението на въззивния съд за служебно назначаване на експертиза.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното:
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск, като е приел, че ищецът/сега касатор/ не може да се легитимира като собственик, тъй като неговия праводател по договора за продажба, предмет на нотариален акт № 142 от 29.03.2004 год. [фирма] не е станал собственик, въпреки че имотът е бил включен в капитала на дружеството – продавач. Прието е било, че процесната част от имота е била предоставена за ползване на тогавашните обединения „С. семена”, а впоследствие включен и в баланса на праводателя на ответника – [фирма]. Според районния съд, последният, доколкото е бил преобразуван в Е. с решение по ф.дело № 17099/1990 год., по аргумент от чл.17а ЗППДОбП/отм./ и § 34 от ПЗР на ЗППДОбП/ДВ, бр.109 от 1995 год. и бр.45 от 1996 год./, станал собственик на имота преди постановяване на посочените в акта за държавна собственост от 17.09.1998 год. решение на СГС по фирмено дело от 19.04.1996 год. и заповед № ІІ-22 от 28.02.1996 год. /въз основа на които ищецът твърди, че черпи прави/.
Въззивният съд е потвърдил решението, като е приел, че не е доказана връзката между „М. к.” и [фирма]/ф.дело № 16210/1994 год./, което е праводател на дружеството-ищец, а представените доказателства са свързани единствено с [фирма], продаден на „К. М. І”АД на 09.02.1999 год., като последното дружество е различно от [фирма], извършило продажбата с нотариален акт № 142, т.І, рег.№ 2687, нот.дело № 129/2004 год. Според градския съд, след като [фирма], София не е правоприемник на [фирма], не е могъл да придобие собствеността на претендираните недвижими имоти – площ от 8300 кв.м., попадаща в границата с УПИ ІV и УПИ ІІІ, склад с площ от 1238 кв.м. и кантарна будка.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Липсва твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото – чл.188, ал.1 ГПК/отм./.
Както се посочи, решаващ мотив на въззивния съд за неоснователността на предявения иск е липсата на доказателства за правоприемство между М. к. „… фигуриращ в документите като собственик…,” и праводателя на дружеството-ищец/сега касатор/ по договора за продажба, предмет на нотариален акт № 142, т.І, рег.№ 2687, нот.дело № 129/29.03.2004 год.[фирма]. Прието е, че след като [фирма], София не е правоприемник на [фирма], няма данни да е могъл да придобие правото на собственост върху претендираните недвижими имоти.
Действително, в мотивите на въззивното решение градският съд не е коментирал изрично констативния нотариален акт № 22 от 14.02.2003 год., т.І, рег.№ 213, нот.дело № 21/2003 год. на нотариус В. Г., издаден на основание чл.483, ал.1 ГПК/отм./, с който [фирма] е признато за собственик на основание включване в капитала на дружеството на следните недвижими имоти: УПИ VІ от кв.7 по плана на София, м.НПЗ”И.-запад-ІІ ч.” с площ 16600 кв.м. /западната част на който е предмет на спора за собственост/ и на построените в него четири сгради, две от които са процесните склад от 1238 кв.м. и кантарна будка с площ от 16 кв.м., намиращи се в спорната западна част на УПИ VІ. Градският съд обаче е отрекъл правото на собственост на [фирма], признато с констативния нотариален акт, като е обсъдил три от приложените към него документи, въз основа на които нотариусът е проверил дали молителят наистина е собственик на имота, а именно: акт за частна държавна собственост № 01143 от 17.09.1998 год./май 1997 год./, нотариален акт № 110, том І, общ.рег.№ 5244, нот.дело № 109 от 23.06.1999 год. на нотариус В. В. и разделителен протокол от 08.08.1994 год. между [фирма]-клон София и [фирма],[населено място]. Следователно, градският съд е извършил преценка дали е налице основанието за придобиване от [фирма] на правото на собственост, удостоверено с констативния нотариален акт № 22 от 14.02.2003 год. по нот.дело № 21/2003 год. и макар да не е цитирал изрично този акт, на практика е приел, че неговата доказателствена сила е опровергана. Предвид на това, не би могло да се приеме, че е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по приложението на чл.188, ал.1 ГПК/отм./, онагледена с приложените към касационната жалба решения, поради което и липсва основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице и второто твърдяно основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за разпределението на доказателствената тежест при оспорване на официален документ – в случая: констативния нотариален акт за собственост № 22 от 14.02.2003 год., т.І, рег.№ 213, нот.дело № 21/2003 год.
Съобразно постоянната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд, всяко трето лице, на което се противопоставя доказателствената сила на нотариалния акт, удостоверяващ право на собственост по чл.483 ГПК/отм./, може да доказва, че титулярът на акта не е собственик. Доказването може да се състои в опровергаване на придобивното основание, на което се позовава нотариалния акт или в разкриване, че според закона то не е в състояние да породи признатото с акта право в полза на неговия титуляр или в доказване на факти, настъпили след нотариалния акт, по силата на които правото, признато с нотариалния акт е било прехвърлено другиму или се е погасило.
Цитираната и представена от касатора практика на ВКС и на въззивни съдилища по въпроса за разпределението на тежестта на доказване при оспорване на констативен нотариален акт за собственост е последователна, като приема, че за да се обори доказателствената сила на нотариалния акт е достатъчно да се докаже, че титулярът на нотариалния акт не е бил или е престанал да бъде собственик, като обратното доказване може да бъде проведено с помощта на всякакви доказателствени средства, допустими по ГПК.
В настоящия случай, ответникът е оспорил правото на собственост върху посочените в исковата молба имоти, заявявайки, че ищецът не е придобил собствеността върху тях защото и праводателят му [фирма] никога не е ставал собственик, т.е. оспорва се всъщност и придобивното основание, на което се позовава нотариален акт № 22 от 14.02.2003 год., т.І, рег.№ 213, нот.дело № 21/2003 год. – „включване на имота в капитала на дружеството” или осъществяването на фактическия състав на чл.17а ЗППДОбП/отм./. Както се посочи, решаващият аргумент за неоснователността на ревандикационния иск е, че не е установено правоприемство между праводателя на ищеца – [фирма]/прието е, че това дружество е различно от „К. М. І”АД/ и „М. к. К. М. І”АД, който според въззивния съд фигурира в документите като собственик. След като въззивният съд е отрекъл правото на собственост на титуляра на констативния нотариален акт № 22 от 14.02.2003 год. въз основа на преценка на документите, на които се основава удостоверителното изявление на нотариуса от същата дата относно посоченото в акта придобивно основание, защото не би могъл да се осъществи съответният правопроизводящ факт, не може да се приеме, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС и на въззивните съдилища, илюстрирана с представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдебни актове по въпроса за разпределението на доказателствената тежест.
Третото основание за допускане на касационно обжалване – противоречие с т.10 на тълк.решение № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС, според което въззивният съд е длъжен служебно да назначи експертиза, също не е налице.
Въпросът кому е било предоставено правото на стопанисване и управление върху спорния имот предполага отговор, който може да бъде даден от решаващия спора съд и не налага необходимост от експертиза, основана на специални знания.
В заключение, не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалван на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 10.02.2010 год. по гр.дело № 2311/2005 год. на С. градски съд, ІІ-г състав по жалба вх.№ 19558 от 17.03.2010 год. на [фирма],[населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/