О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1037
гр. София 11.09.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 17 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3107 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Л. Л. П., чрез адв. В. А. срещу решение № 1342/25.02.2015 г. по гр.дело № 14012/2014 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 07.07.2014 г. по гр.дело № 10633/2014 г. на Софийски районен съд, с което е осъден жалбоподателя да опразни и върне на К. Д. П. апартамент № 21, находящ се в [населено място], район „Т.”, [улица]/с. [улица]/ в[жк], [жилищен адрес]. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са поставени въпросите, че още първоинстанционния съд в лицето на Софийски районен съд с решение от 07.07.2014 г. по гр.дело № 10633/2014 г. неправилно квалифицира сключения между страните договор като „Заем за послужване”. Цитирано е решение от 15.10.2014 г. по гр.дело № 38480/2013 г. на Софийски районен съд, което не е представено с изложението. В последното се сочи, че в случая е налице договор за дарение със запазено право на ползване, обективирано в нотариален акт, чрез който К. Д. П., заедно със съпругата си даряват на двамата си сина посочения недвижим имот, като единият му син разрешава на внукът му Л. Л. П. да обитава собственото жилище. Поддържа, че никъде не е налице постигнато съгласие между К. П. и Л. Л. П. последният да обитава жилището за известно време, след което да се изнесе от него. Счита, че когато се установи, че едно лице ползва определен имот без да заплаща за това трябва да се изследва какво е било намерението на страните, които имат отношение към това ползване и дали те са постигнали съгласие ползването да е именно въз основа на заем за послужване, че в този смисъл е решение № 1168/2008 г. на ВКС, V г.о. Жалбоподателят поддържа, че според 243 ЗЗД една от съществените характеристики на договора за заем за послужване е, че ползването на вещта е временно – за определен срок или до приключване на необходимостта, за която е предоставено ползването, че дори и при договорите за заем за послужване без конкретно определен срок или цел на ползването отново съществува намерението на страните и съгласието им за това, че ползването не е предоставено завинаги, а временно, че ако липсва намерението на страните да се задължат за едно временно ползване на определена вещ, то липсва намерение за сключване на договор за заем за послужване. Сочи, че в конкретния случай не е налице заем за послужване. В изложението се посочва, че въззивното решение противоречи на трайната практика на ВКС и ВС по въпроса, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба К. Д. П., чрез адв.И. И. в писмен отговор е изразил становище за недопустимост на касационната жалба, за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.249,ал.2 ЗЗД.
Съдът е преценил първоинстанционно решение за валидно и допустимо в обжалваната част. Прието е за неоснователно възражението на ответника, че районният съд се е произнесъл по нередовна искова молба. Посочил е, че исковата молба на ищеца К. Д. П. отговаря на изискванията на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК. Взети са предвид изложените в исковата молба обстоятелства, конкретизирани и допълнени с писмено становище на ищеца от 29.04.2014 г. – че е вещен ползвател на имота по силата на нот.акт № 92, том X, дело № 1482/1981 г., че през м.08.2012 г. е допуснал безвъзмездно своя внук и семейството му да живее в имота, и искането към съда – ответникът да бъде осъден да опразни и да върне имота и е формирал извода за правилна квалификация на иска от районния съд като такъв с правно основание чл.249, ал. 2 вр. ал.1 ЗЗД.
Прието е, че първоинстанционното решение е правилно, съответно са възприети мотивите на същото и на осн. чл. 272 ГПК съдът е препратил към тях.
Въззивният съд е приел, че основно възражение на ответника е, че между него и ищеца не е бил сключван твърдения договор за заем за послужване на процесното жилище. Прието е за установено от събраните по делото доказателства, че през 1981 г. ищецът К. Д. П. и съпругата му Б. А. П. са дарили собственото си жилище на своите синове Л. К. П. и В. К. П., като са си запазили правото на ползване на имота, предмет на дарението, до края на живота си. Прието е също, че на 28.08.2012 г. Л. К. П. е дарил на своя син Л. Л. П. – ответник по делото, собствената си ? ид.ч. от апартамента, като в нот.акт изрично е отразено, че върху имота има запазено от К. П. вещно право на ползване. Прието е, че е безспорно между страните, че от м.09.2012 г. и към настоящият момент, имотът се ползва от ответника, че от събраните по делото свидетелски показания е установено, че ищецът е бил инициатор неговият внук да се нанесе в апартамента, както и преди да направи това ответникът го е питал дали може да живее в апартамента и ищецът е дал съгласие за това. С оглед на тези факти съдът е преценил за неоснователно възражението за липсата на съгласие между страните за ползването на жилището, че самите действия на страните обективират подобно съгласие, което не е задължително да бъде изрично изразено, а може да бъде изразено и чрез конклудентни действия. Прието е, че относно това дали страните са постигнали съгласие за срока за ползване на жилището, същото не е от значение за това дали има сключен договор за заем за послужване, тъй като при него е допустимо времето на ползване да не бъде определено, съгласно чл. 249, ал. 2 ЗЗД. Посочил е, че по смисъла на чл. 243 ЗЗД временният характер на ползването е част от естественото съдържание на този договор и той се изразява в това, че заемодателят винаги може да поиска връщането на вещта от заемателя, а не че срокът на ползване следва да бъде изрично уговорен. С оглед на тези съображения съдът е направил извода, че е доказано, че ответникът ползва процесното жилище по силата на договор за заем за послужване с ищеца без определен краен срок. Прието е също, че договорът може да бъде прекратен от заемодателя по всяко време – чл. 249, ал. 2 ЗЗД. Според въззивния съд с изявлението за връщане на жилището, съдържащо се в исковата молба, ищецът е упражнил надлежно правото на прекратяване. При тези съображения съдът е направил решаващия извод за основателност на предявения иск.
Съдът е преценил, че правилно, в съответствие с практиката на ВКС – т.4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, първоинстанционният съд не е разгледал направеното от процесуалния представител на ответника, извън срока за отговор възражение, че правото на ползване на ищеца върху процесното жилище е погасено поради неупражняване на правомощието в течение на пет години.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението, тъй като същите не представляват правни въпроси, а касаят правилността на обжалваното решение и са основания за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва ако същият бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че поставените въпроси от жалбоподателя не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а са доводи по правилността на обжалваното въззивно решение. Тези доводи съдът преценява само ако се допусне касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на предпоставките, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1, ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Л. Л. П..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 200 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1342/25.02.2015 г., постановено по гр.дело № 14012/2014 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 58133/07.05.2015 г., подадена от ответника Л. Л. П., ЕГН [ЕГН], чрез адв. В. А., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2,ап.12.
Осъжда Л. Л. П., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] вх.”Д”, ет.3,ап.83, съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2,ап.12, чрез адв.В.А. да заплати на К. Д. П., [населено място], район „В.”,[жк], [жилищен адрес]02, сумата 200 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: