3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 1037
София, 27.12. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
изслуша докладваното от съдия Лидия Иванова
ч.т. дело № 1008/2010 година
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от [фирма], [населено място], обл.Стара З. и от М. И. Д. от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, срещу определение № 1495 от 29.09.2010 г. по ч.гр.д.№ 1318/2010 г. на Апелативен съд – София, което е потвърдено определението на Софийски градски съд от 31.05.2010 г. за прекратяване на производството по гр.д.№ 2034/2009 година.
Частните жалбоподатели поддържат доводи за неправилност на прекратителното определение. Развити са подробни съображения за наличието на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, с твърдения, че се оспорва съществуването на главно вземане по договор за цесия / като договор без предмет/ поради неполучаване на стоков кредит, а записът на заповед за исковата сума, послужил като основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, е само гаранция за получен стоков кредит. Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че значимия за делото въпрос за правния интерес от предявения установителен иск, е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 262/30.04.2009 г. по т.д.№ 265/2009 г., ІІ т.о и определение № 244 от 12.05.2010 г. по ч.гр.д.№ 180/2010 г. и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима
За да потвърди прекратителното определение на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че при издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, законодателят изрично е регламентирал процесуалните способи за защита на длъжника, като твърдяните в исковата молба обстоятелства, свързани с каузалното правоотношение, могат да се релевират в исковия процес, след надлежно подадено възражение. Изложени са съображения, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение длъжникът може да се брани единствено на база новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, а не по общия исков ред. След като ищецът не е въвел такива твърдения в срока за отстраняване нередовността на исковата молба, то е направен и извод за недопустимост на иска.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение на въззивната инстанция.
Поставеният от частните жалбоподатели процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, предвид решаващите мотиви на съда за прекратяване производството по делото – недопустимост на исковата защита по реда на чл.124, ал.1 ГПК, предвид специалните разпоредби за реализиране защитата на длъжника в заповедното производство. Що се касае до каузалните отношения между страните, тези лични възражения на длъжниците могат да бъдат релевирани в производството по чл.422 ГПК, след материалноправно оспорване на заповедта за изпълнение /по реда на чл.414 ГПК/, както правилно и в съответствие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, е приел въззивният съд.
Независимо от липсата на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване, в случая не са налице и допълнителните основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Частните жалбоподатели не са доказали твърдението си за допуснато от въззивния съд отклонение от практиката на ВКС. В приложеното определение № 244/12.05.2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. съдебният състав е потвърдил извода, че не е допустимо по общия исков ред да се оспорва вземане във връзка с което е издадена заповед за изпълнение, а определение № 262/30.04.2009 г. на ВКС, ІІ т.о. е неотносимо, тъй като касае иск за отричане дължимост на суми по изпълнителен лист, издаден на несъдебно изпълнително основание по реда на отменения ГПК/ чл.254 ГПК, отм., сега чл.124, ал.1 ГПК/.
Не може да се счете за доказано и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. То би било налице когато се касае до приложение на неясна законова разпоредба налагащо нейното тълкуване и липсваща съдебна практика на ВКС, или когато е налице непротиворечива съдебна практика, която обаче впоследствие се преценява като неправилна и се налага нейното изоставяне. В случая, преценката на въззивната инстанция за недопустимост на отрицателния установителен иск е в резултат на конкретна преценка на твърдяните от ищците обстоятелства и петитума на исковата молба. Ищците ясно са отразили своите искания до съда – да се признае за установено по отношение на [фирма], че [фирма], като издател, а М. И. Д., като авалист на запис за заповед от 03.04.2008 г. не дължат сумата от 50 050 щ.д., както и да се обезсили издадената на основание чл.417 ГПК заповед за незабавно изпълнение от 20.02.2009 г. и изпълнителен лист от 23.03.2009 г. по гр.д.№ 7018/2009 г. по описа на СРС. Така формулирания петитум не е изменен по реда на чл.129 ГПК, а твърденията в жалбата за неправилност на конкретната преценка на въззивната инстанция, не могат да се обсъждат в производството по селекция на частните касационни жалби.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1495 от 29.09.2010 г. по ч.гр.д.№ 1318/2010 г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: