О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1037
София, 06.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3525/2015год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ТП на НОИ [населено място] срещу въззивно решение от 19.12.2014год. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 2119/2014год., с което след отмяна на решение № ІІ – 58 – 161 от 30.09.2013г. по гр. дело № 27001/2012г. на Софийски РС е признато за установено в отношенията между Р. Й. И. от [населено място] и Национален осигурителен институт, Столично управление „Социално осигуряване” – [населено място], на основание чл. 3 във вр. С чл. 1, ал.1, т.3 ЗУТОССР, че Р. Й. И. е работила по трудово правоотношение с [фирма] на длъжност „технолог” в периода от 01.04.1988г. до 01.02.1992г. , което време се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск.
В своето изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК по въпросите: „Допустимо ли е събирането на гласни доказателства в случаите, когато не е представено писмено доказателство, удостоверяващо вероятността на полагането на стажа, издадено от работодателя / осигурителя, по време на полагането на стажа, а е представено удостоверение, изхождащо от трето лице и издадено в много по-късен период след полагането на стажа?” и „ Представлява ли доказателство по смисъла на чл.6 ЗУТОССР такъв, който не изхожда от работодателя?” Във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК касаторът се позовава на ТР№59 от 01.06.2962г. по т.д.№54/62г. на ОСГК и на четири определения на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК. Счита, че като е приел, че документът, представен от трето лице – Дирекция „Бюро по труда” – Л.- МТСП има характера на доказателство по чл.6 от ЗУТОССР, въззивният съд е решил въпроса за допустимостта на гласните доказателства в противоречие с тълкувателното решение и приложените определения на ВКС. Във връзка с основанието по чл.280 т.2 ГПК касаторът се позовава на Решение на СГС № 7539 от 15.11. 2012г. по гр.д.№11564/2012г., решение №1739 от 21.12.2012г. на ОС [населено място] по гр.д. № 2733/2012г., решение от 15.09.2014г. на Районен съд [населено място] по гр.д. №307/2013г. и решение №415 от 09.09.2014г. на Районен съд [населено място] по гр.д.№559/ 2014г. , за които няма данни да са влезли в сила. Счита, че въззивното решение е в противоречие с правните разрешения, дадени с цитираните актове, съгласно които свидетелски показания са допустими само при наличие на писмен документ или начало на писмено доказателство по смисъла на чл.6 от Закона и че такова доказателство е само документ, издаден от работодателя / осигурителя, по време на полагането на стажа и удостоверяващ вероятното полагане на стажа.
Ответникът по касационната жалба Р. Й. И. в представен писмен отговор взема становище за липса на основания за допустимост на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в процес с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по въпроса налице ли са поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
В обжалваното решение е прието, че предявеният иск е с правно основание по чл.3 във връзка с чл.1, ал.1, т.3 от ЗУТОССР за установяване времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 година; че искът е допустим, тъй като исковата молба съдържа изложение на обстоятелствата, визирани в чл.4 ЗУТОССР, както и са ангажирани писмени доказателства по чл.5 ЗУТОССР – съдебно решение от 25.08.1989г. по фир.дело №1324/1989г., удостоверения от СГС и от [фирма], от които е видно, че при прекратяване на дейността на ОФ”Инвестор”, която се влива в [фирма], без ликвидация, архивата на дружеството не е предадена и не се съхранява при правоприемника [фирма], т. е. налице е доказателство, установяващо липсата на книжа, доказващи трудовия стаж на ищцата за исковия период при посочения от нея работодател. Въззивният състав е счел, че приетото като доказателство по делото удостоверение изх.№АППТ-683/30.04.2013г., издадено от Дирекция „Бюро по труда”-Л. -МТСП, от което е видно, че по данни на Автоматизираната информационна система, считано от 01.01.1992г. Р. Й. И. е била освободена от Стопанско дружество „Инвестор” на длъжност „технолог”, а считано от 18.05.1994г. е освободена от същото дружество от длъжността „завеждащ личен състав”, е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл.179, ал.1 от ГПК и отразените в него данни се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила. В тази връзка е обосновал извод, че това доказателство – удостоверение изх.№АППТ-683/30.04.2013г., издадено от Дирекция „Бюро по труда”-Л.-МТСП представлява „начало на писмено доказателство” по смисъла на чл.6, ал.1 от ЗУТОССР и установява вероятността на твърдения от ищцата положен от нея трудов стаж, което обуславя допустимостта за установяването му със свидетелски показания. Съдът е възприел показанията на свидетелите К. и Н., разпитани във въззивното производство е направил извода, че е установен положения от ищеца трудов стаж през процесния период.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, разрешаването на който е сторено от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и е разрешаван противоречиво от съдилищата.
В случая поставените от касатора въпроси са разрешени от въззивния съд и са обуславящи решаващите му изводи. Не са налице обаче поддържаните допълнителни основания.
На първо място във връзка с поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК касаторът се е позовал на определения на ВКС, постановени в производство по чл.288 ГПК. Последните са извън обхвата на съдебната практика, тъй като не формират сила на присъдено нещо.
На следващо място във връзка с поддържаното основание по чл.280 т.2 ГПК касаторът се позовава на посочени по-горе в определението съдебни актове, за които липсват данни да са влезли в сила. Съгласно задължителните постановки на ТР №1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, т.3, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Липсата на данни приложените към изложението актове да са влезли в сила е достатъчна да обоснове извод за липса на основанието по чл.280 т.2 ГПК.
Предвид позоваването от страна на касатора и на противоречие на въззивното решение с правните разрешения, дадени с ТР№59 от 01.06.2962г. по т.д.№54/62г. на ОСГК на ВС, следва да се приеме, че касаторът всъщност поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като представеното тълкувателно решение на общото събрание на гражданската колегия на ВС при действието на ЗУС от 1952г. (отм.) е извън обхвата на задължителната за съдилищата практика, относима към основанието по чл.280 т.1 ГПК . Това е така защото постановените решения на общото събрание на съответните колегии на ВС служат за ръководство на съдилищата и не представляват задължителна съдебна практика – така в чл. 17 вр. чл. 18 ЗУС от 1952 г. , и водят до извода за твърдение за противоречиво разрешаване на правен въпрос, каквото е разрешението, дадено в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 2.
С Тълкувателно решение № 59/01.06.1962г. по гр. дело № 54/1962г. на ОСГК на ВС, което не е загубило сила и при действието на Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред в т. 1 е прието, че писмени доказателства по смисъла на чл. 4 от Указа за установяване трудов стаж по съдебен ред са такива, които изхождат от учреждението, предприятието или организацията, където е работил ищецът, и са съставени въз основа на книжа, ведомости и др., водени в същото учреждение, предприятие или организация по време на полагане трудовия стаж; да изхождат от други държавни учреждения, предприятия или организации и най-после такива, които са издадени от частни работодатели по време на полагане на трудовия стаж. Същите се отнасят до отделни моменти на трудовото правоотношение, могат да бъдат от най-различно естество и са примерно изброени в т. 14 на Наредбата. Прието е, че такива писмени доказателства по смисъла на указа могат за бъдат от най-различно естество и наред с примерно изброените в т. 14 от Наредбата могат да бъдат още: документи за членуване в съответните профсъюзи, пропуските, които са били въведени в известни учреждения, предприятия или организации и др. Същите могат да сочат на отделни моменти на трудовото правоотношение, без да е необходимо те да обхващат целия период от време, което се претендира като трудов стаж. Прието е още, че преценката, която следва да се прави на представените писмени доказателства следва да бъде конкретна за всеки отделен случай като се изхожда единствено от това дали същите установяват вероятността на претендирания стаж или не. С т.4 на същото тълкувателно решение е прието и това, че Удостоверението, че архивата е загубена или унищожена, е изискване за допустимостта на иска, но независимо от това с чл. 4 от Указа се иска във всички случаи и начало на писмено доказателство за допустимостта на свидетелски показания. Във въззивното решение съдът не е обосновал извод, че издаденият от трето лице документ представлява писмено доказателство по смисъла на чл.6 от Закона . Видно от мотивите на решението съдът е обосновал извод, че представеното доказателство – удостоверение изх.№АППТ-683/30.04.2013г., издадено от Дирекция „Бюро по труда”-Л.-МТСП представлява „начало на писмено доказателство” и установява вероятността на твърдения от ищцата положен от нея трудов стаж, което обуславя допустимостта за установяването му със свидетелски показания. С оглед на изложеното не се установява твърдяното от касатора противоречиво разрешаване на поставените правни въпроси.
При съобразяване гореизложеното, съдът намира, че не следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение, тъй като касаторът не е установил поддържаните в изложението основания по чл.280 т.1 и т.2 ГПК. При този изход разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 19.12.2014год. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 2119/2014год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: