5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 104
гр. София, 13.02.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от съдия Вероника Николова т.д. №1773 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Н. С., срещу решение №37 от 07.02.2014г. по в.т.д. №618/2013г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение №468 от 20.05.2013г. по т.д. № 2714/2012г. на Варненски окръжен съд и вместо него е постановено друго, с което Б. Н. С. е осъден да заплати на М. С. Петрова сумата от 110 000 евро, представляваща дължима сума по запис на заповед, издаден на 26.06.2009г. в [населено място], с падеж 05.11.2009г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба – 05.11.2012г. до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно и моли същото да бъде отменено. Поддържа, че въззивният съд е приложил неправилно процесуалните правила относно тежестта на доказване. Счита, че кредиторът по записа на заповед, а не длъжникът, носи доказателствена тежест за установяване на факта, от който произтича вземането му, пораждането на задължението и неговия размер, като кредиторът трябва да установи правото си на базата на каузалното правоотношение, стоящо зад абстрактната сделка. Поддържа, че за него не е възникнало задължение по записа на заповед, тъй като разпоредбата на чл.462 от ТЗ не намира приложение в случаите, когато дружеството издател се представлява заедно от двама управители, но ценната книга е подписана само от единия управител. Твърди, че в този случай липсващият подпис на втория управител не може да се разглежда като липса на представителна власт на първия управител или като превишаване на властта му, а е налице незавършен фактически състав.
Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по правните въпроси: 1.Следва ли кредиторът по абстрактна сделка да установи наличието на каузалната сделка, стояща зад ефекта? 2.Действие без представителна власт ли е по смисъла на чл.462 от ТЗ подписването на менителницата от само един от няколко действащи само заедно управители или е недовършен фактически състав? Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 102 от 25.07.2011г. по т.д. №672/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 121 от 01.07.2009г. по т.д. №55/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 173 от 12.01.2011г. по т.д. №901/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 103 от 24.06.2009г. по т.д. №717/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №126 от 26.08.2013г. по т.д. № 44/2011г. на ВКС, ТК, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които е прието, че доказателствената тежест за установяване на каузалното правоотношение е за ищеца – поемател по записа на заповед. По отношение на втория въпрос поддържа,че е от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона, тъй като по него няма създадена практика на ВКС.
Ответницата по касация М. С. Петрова оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като разрешението на въззивния съд по формулираните правни въпроси, не е в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа също, че по същество касационнната жалба е неоснователна и моли обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 от ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящия случай въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение е приел за установено съществуването на изискуемо вземане по запис на заповед в полза на ищцата, като е приел, че ответникът се е задължил по ценната книга съгласно чл.462 от ТЗ. Изложил е доводи, че ответникът е подписал записа на заповед като управител на [фирма] без да има представителна власт да задължи сам дружеството, тъй като към датата на издаване на записа на заповед дружеството се е представлявало от двамата му управители само заедно. Приел е, че в тежест на ответника е да докаже съществуването на каузално правоотношение, което издаденият запис на заповед гарантира, както и че е изправна страна по него.
Формулираният в изложението въпрос дали в производството по прекия менителничен иск ищецът следва да докаже и наличието на каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, или е достатъчна само проверката за редовността на ценната книга от външна страна, е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. По въпроса за разпределението на доказателствената тежест в производство с предмет вземане по запис на заповед, след постановяването на въззивното решение е прието ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013г. на ВКС, ОСГТК. Макар и то да е постановено по въпроса за предмета на делото по иск по чл.422 от ГПК, разясненията по него са приложими и по предявен от кредитора осъдителен иск, в случаите когато той не е търсил защита по реда на заповедното производство. В т. 17 от тълкувателното решение е прието, че предмет на делото по установителния иск по чл.422 от ГПК е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, и при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и в тази хипотеза на изследване в производството подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните за наличието на каузално правоотношение, съдът разглежда заявените от ответника релативни възражения относно съдържанието и изпълнението на това правоотношение, а ако страните спорят относно конкретно каузално правоотношение и сочат различни такива, съдът обсъжда този въпрос и определя дали е доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, след което разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към това правоотношение и водещи до погасяване на вземането по записа на заповед.
Всички тези съображения са валидни в отношенията между и поемателя и издателя на ценната книга, в качеството на ищец и ответник в производството по чл.422 от ГПК, съответно по прекия менителничен иск. В настоящата хипотеза е налице една особеност, а именно, че според твърденията на ищцата, споделени от въззивния съд, ответникът се е задължил по силата на чл.462 от ТЗ. В хипотезата на чл.462 от ТЗ посоченият в записа на заповед издател е лице, различно от подписалия ценната книга представител, действащ без или превишавайки пределите на представителната си власт. Причината представителят да бъде задължен е не наличието на някакво каузално правоотношение между него и поемателя. Такова би могло да съществува между поемателя и посоченото като издател лице и евентуално да съставлява основание за съставянето на записа на заповед. Тъй като поради противоправното поведение на представителя, за посоченото като издател лице не възниква валидно задължение, законът възлага отговорността за заплащането на задължението по ценната книга на представителя. Именно това е основанието за неговото задължение към поемателя, а евентуалните каузални правоотношения между поемателя и посоченото като издател лице не подлежат на изследване, нито трябва да се обсъжда наличието на такива между поемателя и задължения по силата на по чл.462 от ТЗ.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по втория поставен от касатора материалноправен въпрос. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, следователно по отношение на него е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Нормата на чл.462 от ТЗ е ясна и не поражда възможност за противоречиво тълкуване. Трайна и непротиворечива е каузалната практика на ВКС, че разпоредбата на чл.462 от ТЗ намира приложение и по отношение на органите на управление на юридически лица, които поради ограничения в представителната им власт не могат да представляват самостоятелно представляваните от тях лица или да сключват определени категории сделки. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото .
При този изход на спора, на ответницата по жалбата следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 14000 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №37 от 07.02.2014г. по в.т.д. №618/2013г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА Б. Н. С., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], вх.Б, ет.3, ап.25, адв. да заплати на М. С. ПЕТРОВА, ЕГН [ЕГН], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], юрисконсултско възнаграждение в размер на 14 000 лева /четиринадесет хиляди лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.