О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№104
Гр. София, 16.02.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО отделение, в закрито съдебно заседание на eдинадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 1346 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния пълномощник – адв. Х., срещу решение № 390 от 20.02.2017 г. по т.д. № 5515/2016 г. на Софийски апелативен съд. С последното е отменено изцяло постановеното от Софийски градски съд решение № 1636 от 17.09.2016 г. по т.д.№ 4412/2015 г. и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма] искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 и пр.2 ЗЗД, всеки от тях предявен частично за сумата от 30 000 лв. от общо дължимата сума в размер на 750 000 лв., като платена без основание /респ. получена на неосъществено основание/ във връзка с договор № 12 ЕП-Х19А018 от 03.02.2012 г. за присъединяване на производител на ел. енергия към електропреносната мрежа.
Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение поради наличие на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания – необоснованост, нарушаване на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По подробно изложени съображения моли за неговата отмяна и постановяване на ново решение по същество на спора, с което предявените искове да бъдат уважени в условията на евентуалност. Претендира и присъждането на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните правни въпроси: 1.1 „Следва ли непрехвърлимостта на банкова гаранция /издадена като непрехвърлима/ да важи, само за да се избегнат случаи на злоупотреби, свързани с гаранцията и/или валутното правоотношение, което гаранцията обезпечава?“; 1.2. „Следва ли непрехвърлимостта на банкова гаранция, /издадена като непрехвърлима/ да се зачита при прехвърляне на правата по банковата гаранция чрез правоприемство чрез правилата на местното право?“; 1.3. „Може ли банкова гаранция /безусловна, неотменяема, на първо поискване/, която е непрехвърлима и абстрактна спрямо валутното правоотношение, да премине на нов бенефициер, само заради прехвърляне на основното валутно правоотношение в полза на новия бенефициер по силата на правоприемството и ако да, има ли изключения съобразно вида на правоприемството /универсално или общо/?“. Твърди се, че всеки от така поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, при съответна обосновка. 2.1. „Потестативното право да се иска усвояване на сумата по непрехвърлима банкова гаранция /безусловна, неотменяема и на първо поискване/, може ли да се упражни валидно от лице, което не е посочения бенефициер по банковата гаранция?“; 2.2. „Следва ли при прехвърляне на основното валутно правоотношение, което банковата гаранция обезпечава, в полза на нов правоприемник по силата на правоприемство, непрехвърлимата банкова гаранция /безусловна, неотменяема и на първо поискване/ да се (пре)издаде в полза на новия правоприемник, за да може последният валидно да упражни потестативното право да иска усвояване на сумата по нея или новият правоприемник по валутното отношение може валидно да отправи искането за усвояване /без да присъства като бенефициер по банковата гаранция/; Зависи ли неговата валидна активна легитимация от вида на правоприемството /частно или универсално/?“. Касаторът счита, че за втората група въпроси също е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. 3.1. „Следва ли при отделяне чрез придобиване между съществуващи еднолични дружества с общ собственик, да се изключи възможността за частно правоприемство, само защото отделеното имущество преминава към едно приемащо дружество?; 3.2. „Може ли потестативното право да се иска усвояване на сумата по непрехвърлима банкова гаранция да се прехвърли валидно на лице, различно от посочения по нея бенефициер, по силата на частно правоприемство, настъпило по основното валутно правоотношение, което банковата гаранция обезпечава, без конкретната банкова гаранция да е посочена сред имуществото, преминаващо към правоприемника?“. Излага се, че по тази група въпроси е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като решаващият съд неправилно е счел, че решение № 81 от 09.07.2012 г. по т.д. № 940/2011 г. на ВКС, I т.о. е неотносимо към правния спор и в противоречие с него е приел, че в случая е осъществено универсално правоприемство между Н. ЕАД и Е. ЕАД. 4. „Допустимо ли е решаващият съд да формира извода си за валидност на неустойката, дословно цитирайки извода от ТР № 1/2009 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, че неустойката „не противоречи на добрите нрави, тъй като не е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции“, без да посочи собствени аргументи, за да обоснове липсата на противоречие с добрите нрави в конкретния случай?“ – по въпроса се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т .3 ГПК, подробно мотивирано. 4.1. „Валидно ли е нормативно определена гаранционна сума /която се дава като обезпечение по закон, в законовоопределен размер и със законово-определена цел/ да обезпечава изпълнението на задължение, различно от предписаното в закона?“ – по този въпрос, като основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно приложението на § 6, ал. 2, т. 1, пр. 2 от ПЗР вр. чл. 29, ал. 4 ЗЕВИ.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – [фирма] [населено място], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния пълномощник ю.к. К. И., е представил отговор, в който поддържа, че касационната жалба е неоснователна, както и че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, поради което следва въззивното решение да се остави в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд се е позовал на следните установени по делото факти: Страните са сключили предварителен договор за присъединяване на производител на електрическа енергия към преносната мрежа № ЕП-139/14.07.2011 г., в сила от 08.04.2011 г., съгласно нарочно допълнително споразумение. На 19.07.2011 г. третото лице [фирма] потвърдило пред Н. ЕАД, че е гарант и отговаря пред него от името на производителя по предварителния договор за присъединяване – [фирма] до общо 750 000 лева и се задължава безусловно и неотменимо да му плати при негово първо писмено поискване, деклариращо, че производителят не е изпълнил задълженията си по договора и без възражение или основание каквато и да е сума или суми в рамките на 750 000 лева, без да е нужно да доказва или показва основания или причини за искането или сумата. Гаранцията е валидна до един месец след осъществяване на посочените условия – въвеждането в експлоатация на съоръженията и прехвърлянето им в собственост на Н. ЕАД, но не по-късно от 30.07.2014 г. На същата дата Н. ЕАД декларирал и потвърдил, че ищецът е изпълнил задълженията си по § 6, ал. 2 ПЗРЗЕВИ и предварителният договор запазва действието си.
На 03.02.2012 г. бил сключен окончателен договор № 12 ЕП-Х19А018 за присъединяване на производител на електрическа енергия към преносната електрическа мрежа, в който производителят [фирма] се задължил да изгради и въведе в експлоатация с разрешение за ползване подстанцията на обекта, както и съоръженията за присъединяване в срок до 30.03.2013 г. В чл. 10.2.9 било уговорено правото на Н. ЕАД да усвои сумата по банковата гаранция по т.13.7 от договора, ако до 30.03.2014 г. производителят по своя вина не въведе в експлоатация обекта и съоръженията за присъединяване.
С решение по протокол № 71-213/11.12.2013 г. на СД на [фирма] – едноличен собственик на капитала на Н. ЕАД и на Е. ЕАД, било извършено преобразуване чрез отделянето от Н. ЕАД, в качеството му на преобразуващо се дружество, на част от имуществото му по смисъла на чл. 262в ал. 1 от ТЗ, представляващо съвкупност от правата и задълженията, свързани с дейността „Пренос на електрическа енергия“, което имущество преминава в Е. ЕАД в качеството му на приемащо дружество и което става негов правоприемник за тази част от имуществото. Според решението, след издаването от ДКЕВР на Е. ЕАД на лицензия за дейността „Пренос на електрическа енергия“ /на 18.12.2013 г./ и вписването на отделянето в ТР /на 04.02.2014 г./, договорите, сключени от Н. ЕАД в изпълнение на лицензията за пренос на електрическа енергия, преминават към Е. ЕАД, който го замества като страна по тези договори. Изрично било посочено, че към Е. ЕАД преминават и предварителните и окончателните договори за присъединяване на големи производители – над 5 МВ. С оглед избягване на всякакво съмнение било посочено, че към Е. ЕАД преминават и всички аванси, гаранции, депозити и други обезпечения, ако има такива, по сключени от Н. ЕАД предварителни и окончателни договори за присъединяване. В отделно приложение № ID – „Договори, които преминават от Н. ЕАД към Е. ЕАД” към решението за преобразуване, в раздела „Окончателни договори за ФвЕЦ“ под № 12 е посочен договор № 12 ЕП-Х19А018 от 03.02.2012 г. с инвеститор [фирма]/.
С искане от 15.07.2014 г. за плащане по банкова гаранция с реф. № 590/760/574, Е. ЕАД декларирал пред [фирма], че нейният клиент [фирма] не е изпълнил задълженията си по договора за присъединяване и ЗЕВИ, във връзка с което иска заплащане на сумата 750 000 лв. по сметката на дружеството. Искането е уважено от банката на 22.07.2014 г.
От правна страна въззивният съд е приел, че съобразно чл. 442 ТЗ с банковата гаранция банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари съобразно условията, предвидени в нея. Поради оскъдността на правната уредба и на основание чл. 288 ТЗ, по отношение на банковата гаранция са приложими Еднообразните правила за гаранциите на поискване на Международната търговска камара. Според чл. 4, ал. 1 от Правилата, правото на бенефициера да претендира гаранцията е непрехвърлимо, освен ако в гаранцията или нейните изменения изрично е установено друго, а в случая липсва подобна уговорка. По спора за активната легитимация на ответника да получи сумата по банковата гаранция, с оглед доводите на ищеца, че в качеството си на частен правоприемник на Н. ЕАД, Е. ЕАД не го е заместил автоматично като бенефициер по договора за банкова гаранция, съдът е приел, че на 04.02.2014 г., след изпълнение на установения с решението на едноличния собственик на капитала на двете дружества фактически състав, в патримониума на ответника, като част от съвкупността от правата и задълженията, свързани с дейността „Пренос на електрическа енергия“, са преминали и договорите, сключени от преобразуващото се дружество в изпълнение на лицензията за пренос на електрическа енергия. Това е станало съобразно правилото на чл. 263и, ал. 4 от ТЗ, че с вписването на отделянето част от правата и задълженията на преобразуващото се дружество преминава върху всяко приемащо и/или новоучредено дружество, съответно на разпределението, предвидено в договора или плана за преобразуване. Според съда, нормата установява принципно положение за случите, в които се отделят повече от едно дружество, като не винаги при отделянето се касае за частно правоприемство. Тази постановка на доктрината е залегнала и в соченото от ищеца решение № 81 от 9.07.2012 г. по т. д. № 940/2011 г. на ВКС, I т. о. То обаче е счетено за изцяло неотносимо към спора, т.к. приетото в него разрешение е при различна фактическа обстановка. Съдът е посочил, че в конкретния случай, независимо, че приемащото дружество е само едно, в решението за преобразуване на едноличния собственик на капитала нормативното изискване за описване на елементите на имуществото, преминаващо към правоприемника, е било стриктно спазено и освен общата формулировка, че се отделя част от имуществото му по смисъла на чл. 262в, ал. 1 ТЗ, представляващо съвкупност от правата и задълженията, свързани с дейността „Пренос на електрическа енергия“, отделеното имущество е било ясно, пълно и детайлно индивидуализирано.
Според съда, значението на уредената в Еднообразните правила непрехвърлимост на гаранцията, с оглед абстрактния й характер, е защита на правата на наредителя и гаранта срещу недобросъвестно поведение на трето лице да получи правото да претендира гаранцията вместо първоначално установения бенефициер. Във връзка с горното е приел, че в конкретния случай такава опасност не съществува, предвид осъщественото универсално правоприемство по отношение съвкупността от правата и задълженията, представляващи цялата дейност „Пренос на електрическа енергия”, преминала в резултат на преобразуването към ответника по делото. Съществено е, че преобразуването е осъществено в изпълнение на ангажиментите на Държавата да съобрази вътрешния си пазар с изискванията на законодателството на ЕС в тази област /Трети енергиен пакет, въведен с промените в ЗЕ – ДВ, бр.54 от 17.07.2012 г./. Съдът е извел извод, че в правоотношението по банковата гаранция първоначално установеният бенефициер е бил заменен от ответника по силата на правоприемство, произтичащо от изпълнението на нормативен акт от най-висока степен, което напълно изключва опасността интересите на наредителя и на гаранта да бъдат накърнени, в което е смисълът на непрехвърлимостта на банковата гаранция. Следователно потестативното право, което гаранцията поражда, е преминало валидно към легитимен правоприемник и извършеното от банката плащане към него е редовно. По тези съображения въззивният съд е счел, че сумата по банковата гаранция не е била получена от ответника без основание и предявеният на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД главен иск за връщането й е счетен за неоснователен.
Формулираните в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК групи правни въпроси по п. п. 1, 2 и 3 касаят именно решението по така разгледания иск. Относно непрехвърлимостта на банковата гаранция, нейното значение и свързаните с това правни последици съдът се е позовал на нормата на чл.4 от Еднообразните правила за гаранциите на поискване на Международната търговска камара. Смисълът на тази норма е да се лиши бенефициерът от възможност да прехвърля на трето лице правото да претендира плащане по банковата гаранция без съгласието на наредителя, като само една от комплексните причини за това е избягването на случаите на злоупотреби, която касаторът цитира. Същественото в настоящия казус и изтъкнато от въззивния съд е, че не се касае за прехвърляне на правото да се иска плащане по гаранцията по смисъла на чл.4 от Правилата на трето лице по субективна преценка на бенефициера Н. ЕАД, а за преструктуриране на енергийната система в РБ, като страна – членка на ЕС, чрез ефективно разделяне на мрежите от производството и доставка на електроенергия, в изпълнение на Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13.07.2009 г. /част от Третия енергиен пакет/. С оглед покриване на горните изисквания е и извършеното отделяне на Е. ЕАД от Н. ЕАД, като при него е осъществено общо правоприемство между двете дружества в областта „Пренос на електрическа енергия“ – целият комплекс от права, задължения и фактически отношения, касаещи посочената дейност, преминава в лицето на правоприемника Е. ЕАД. Очевидно е, че в тази хипотеза съгласието или несъгласието на наредителя на банковата гаранция като страна по договора за присъединяване за смяната на бенефициера /респ. на лицето с право да изисква плащане/ не може да има никакво правно значение, независимо от условията на гаранцията като абстрактна /отделна от валутното правоотношение/ сделка и нейната непрехвърлимост. За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в съответствие с изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, е необходимо поставените от касатора правни въпроси да имат значение за изхода на конкретното дело – да са включени в предмета на спора и да са обусловили решаващата правна воля на съда, но не и правилността на неговите изводи, в т.см. ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Предвид изложеното по-горе, формулираните такива не удовлетворяват общия селективен критерий на посочената правна норма.
Останалите правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаят решението, постановено по евентуалния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за връщане на сумата по банковата гаранция, като усвоена на неосъществено основание, поради това, че ответникът не бил сторил разходи по смисъла на чл. 29, ал. 4 от ЗЕВИ и затова се обогатил неоснователно за сметка на ищеца. По този иск въззивният съд е изложил следните мотиви:
Според § 6, ал. 2 ПЗРЗЕВИ, за да запази действието си сключен преди измененията на ЗЕВИ предварителен договор за присъединяване, същият е следвало да бъде приведен в съответствие с разпоредбата на ал. 4 /да се сключи договор за присъединяване със собственика на съответната мрежа съгласно чл. 29 от закона/, при покриване и на допълнителните условия, посочени в ал. 2. Изпълнението на задълженията по § 6, ал. 2 ПЗРЗЕВИ било потвърдено от Н. ЕАД в съответен приемо-предавателен протокол и в рамките на законоустановения срок страните сключили договор за присъединяване при условията и по реда на Наредба № 6 от 9.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи, издадена на основание чл.116, ал.7 ЗЕ. Производителят не е изпълнил в определения в чл. 4 от договора срок задължението си да изгради и въведе в експлоатация подстанцията и съоръженията за присъединяване на обекта, като не твърди освобождаване от отговорност. Оспорваното право на ответника да усвои сумата по банковата гаранция е основано на твърденията, че самият ищец не е реализирал правото си да изгради съоръженията за присъединяване, поради което и собственикът на мрежата не е направил никакви разходи за присъединяването на обект, който не е бил изграден, като освен това и договорът за присъединяване бил прекратен, поради изтичане на срока му.
Съдът е направил анализ на нормативната уредба, свързана с цените на присъединяване, като е приел следното: Според чл. 25, ал. 1 от Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия от 20.02.2004 г., цените за присъединяване на производители включват действителните разходи за изграждане на съоръженията за присъединяване към мрежата на преносното или разпределителното предприятие. Съгласно чл. 20, ал. 1 и ал. 4 от Наредба № 6 от 9.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи, изготвянето и съгласуването на работните проекти и изграждането на съоръженията за присъединяване са за сметка на преносното / разпределителното предприятие, но съществува и възможност проектирането и изграждането на съоръженията да бъде извършено от лицето, с което се сключва договорът за присъединяване, като в този случай изградените от него съоръжения за присъединяване се прехвърлят възмездно в собственост на преносното / разпределителното предприятие на база на взаимно признати разходи. Когато изграждането се извършва от собственика на мрежата, производителите дължат авансово плащане на определената в чл. 29, ал. 1 ЗЕВИ сума, което е част от цената за присъединяване. Предназначението на внесените авансови суми според чл. 29, ал. 4 ЗЕВИ е да служат за покриване на разходите за изграждане на съоръженията за присъединяване, защото, независимо че се дължат от производителя като част от цената на присъединяването, в случаите, когато съоръженията се изграждат от собственика на мрежата, разходите се правят от него. В защита на интересите на собственика на мрежата е предвидена и санкция за виновно неизпълнение на задълженията на производителя за изграждане в срок на енергийния обект, а именно правото да задържи авансово внесената сума. За производителите, поели задължение сами да изграждат присъединителните съоръжения, към които се числи и ищецът, е предвидено задължението да представят гаранция в установения в чл. 29, ал. 1 ЗЕВИ размер, която, съгласно разпоредбата на § 6, ал. 3 от ПЗРЗЕВИ, възпроизведена в чл. 10.2.10 от договора, се възстановява в месечен срок от въвеждане на съоръженията в експлоатация. В тези случаи собственикът на мрежата не прави разходи, затова законът не е предвидил компенсация с предварително внесена от производителя сума. Нормативното изискване за представяне на гаранция е създадено в интерес на собственика на мрежата, като предохранителна мярка срещу риска от недобросъвестност на тези производители, които са се задължили да изградят съоръженията за своя сметка. То има значение и да обезпечи сериозността на инвестиционното намерение на производителя, т.к. срещу него стои свързаното със сериозни разходи задължение на собственика на електропреносната мрежа да присъедини всеки обект на производител на електрическа енергия, за който е сключен договор за присъединяване. Тези задължения са свързани с определяне на технически възможното място на присъединяване при съобразяване с критериите за сигурно функциониране на електроенергийната система и в съответствие с утвърдените планове за развитие на ел. мрежи, както и с извършване на разширението и реконструкцията на електропреносната /електроразпределителна/ мрежа, необходими за присъединяването на обекта на производителя, до мястото на присъединяването. Освен това собственикът има и произтичащите от чл. 22 на ЗЕВИ задължения да установи, съобразно броя на сключените договори с производители на енергия от В., предвижданите за едногодишен период електрически мощности, които могат да бъдат предоставяни за присъединяване към разпределителните мрежи на обекти за производство на възобновяема енергия. В контекста на изложеното и при тълкуването по правилата на чл. 20 ЗЗД на клаузата на чл. 10.2.9. от договора във връзка с уговорките относно отговорността и санкциите за неизпълнение, и по-конкретно с чл. 13.7., се налага извод, че правото на собственика на мрежата да усвои банковата гаранция е било регламентирано в договора на основание разпоредбата на чл. 29, ал. 7 ЗЕВИ като способ за обезпечаване изпълнението на задължението на производителя да въведе в експлоатация обекта и съоръженията за присъединяване – от една страна, и като санкция за виновното неизпълнение на това задължение – от друга страна. На това основание съдът е счел, че посочената клауза следва да бъде възприемана като неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД. За да бъде ангажирана отговорността по чл. 92 ЗЗД е необходимо да съществува задължение, то да не е изпълнено /да не е изпълнено точно/, неустойката да е уговорена между страните, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни, като в конкретния случай е прието, че изброените предпоставки са налице. Производителят е поел валидно задължение да изгради съоръженията за присъединяване и не го е изпълнил, без това да е станало по причини, за които не може да отговаря. Фактът, че изпълнението на това задължение изобщо не е започнало, е достатъчен да обоснове извод, че инвестиционното намерение на ищеца е било несериозно /необосновано/. Не е налице неизпълнение на кредитора – той е изправна страна по договора. Неустойката служи като обезпечение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, затова и възражението на ищеца, че ответникът не е претърпял вреди, е счетено за ирелевантно. За неоснователни са приети възраженията, че уговорената неустойка противоречи на разпоредбата на чл. 29, ал. 2 ЗЕВИ във връзка със законоопределената цел на разходите на средствата по чл.29 ал.4 ЗЕВИ, както и че е налице противоречие между клаузата на чл.10.2.9. от договора и добрите нрави, т.к. не се установява уговарянето й да е станало извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Настоящият съдебен състав намира, че и в тази част липсват предпоставките на закона за допускане на решението до касационно обжалване. Формулираният въпрос по п. 4 от изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК всъщност касае задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, включени в и относими към предмета на спора, като мотивирано посочи, кои от тях приема и кои – не. По този въпрос е налице практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, поради което позоваването на допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като условие да достъп до касация, е неоснователно. Релевантното основание би било това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но в конкретния случай изводите на съда не се намират в противоречие с тази практика. В решението на въззивния съд са изложени съображения за наличие и на трите присъщи на неустойката функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като съдът не се е ограничил до цитиране на извода на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както се поддържа във въпроса, а е установил наличието му. Съдът е посочил, че с разходите по изграждане на съоръжението не се изчерпват вредите за кредитора, т.к. той по закон има задължения да обезпечи технически присъединяването на всеки производител, сключил такъв договор, както и задължения за цялостното функциониране, реорганизиране, поддържане и планиране на системата по пренос на ел. енергия, неминуемо свързани със значителни разходи. Последният формулиран правен въпрос, освен че е твърде абстрактно и хипотетично зададен, не се преценява и като обуславящ решаващата правораздавателна воля на съда. В решението е изтъкнато, че съобразно изричната норма на чл. 29, ал. 7 ЗЕВИ отговорността за неизпълнение на договора за присъединяване се урежда между страните по него. Следователно, в кои случаи ще бъде усвоена банковата гаранция като форма на отговорност за неизпълнение е въпрос на визираната в закона свобода на договаряне.
С оглед този изход от спора пред настоящата инстанция, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски в размер на 300 лв., представляващи ю.к. възнаграждение.
Водим от горното, съставът на ВКС, ТК, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 390 от 20.02.2017 г. по т.д. № 5515/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] [населено място], ЕИК[ЕИК], сумата 300 лв. – съдебно-деловодни разноски по см. на чл. 78, ал. 8 ГПК за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: