О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 104
гр. София 06.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 42/2019 год.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. А. Н., подадена чрез адв. Вл. Я., против определение № 17293/10.08.2018 г. по ч.гр.д. № 9726/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 420998/01.06.2018 г. по гр.д. № 35203/2018 г. по описа на Софийски районен съд., с което производството по делото е прекратено.
В частната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното определение. Твърди се, че е постановено в нарушение на закона, при допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано. Иска се неговата отмяна и връщане на делото за разглеждане на исковата молба на С. А. Н. против Висшия адвокатски съвет с даване на съответни указания по движението на делото.
Приложено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване. Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със следните формулирани въпроси: 1/ „Какъв е обхватът на служебната проверка за допустимост на предявените с исковата молба искове и налице ли е в конкретния случай правно основание за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото? И какви са въпросите, които съдът следва да обсъди и по които следва да се произнесе в мотивите на определението си, с което съдът връща исковата молба и прекратява производството по делото?; 2/ „Налице ли са реално изискуемите се от закона мотивирани съдебни актове или определенията на СРС и СГС са с привидни мотиви?; 3/ „Процесуално допустимо ли е по основен въпрос в предмета на делото, като този „Бил ли е адвокат ищецът към момента на започване и през време на провеждане на дисциплинарното производство по ЗАдв срещу него?“ да се решава от сезирания с исковата молба съд, не с решението по същество, а с определение и то в производство по проверка редовността на исковата молба, без да се произнесе по заявените с исковата молба доказателствени искания и без същите да бъдат събрани по делото, без да бъдат разпитани сочените с исковата молба свидетели?“. По отношение на първия въпрос се сочи да е разрешен в противоречие с решение № 5/06.06.2011 г. по гр.д. № 47/2010 г. по описа на ВКС, III г.о. и решение № 90/01.06.2011 г. по гр.д. № 939/2010 г. по описа на ВКС, III г.о.,а по отношение на останалите въпроси не сочи съдебна практика. Счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК във връзка със следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е провеждане на дисциплинарно производство по ЗАдв срещу лице, което към момента на образуване на дисциплинарното производство вече не е адвокат?“; 2/ „Приложимо ли е към дисциплинарните производства правото на ЕС и конкретно разпоредбите на ЕКЗПЧОС и решенията на ЕСПЧ в Страсбург?“. Във връзка с втория въпрос се позовава на решение на СЕС по дело С-550/07, решение на съда по делото Iliev and others v. Bulgaria /nos. 4473/02 and 34138/04/, решение Apostu v. Romania /no. 22765/12/, решение по делото Pruteanu v. Romania /po 301818/05/, решение по делото Francois v. France /no. 26690/11/, решение по делото A.T. v. Luxembourg /no. 30460/13/149, решение на Голямото отделение по делото Morice v. France /no. 29369/10/. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени следните въпроси: 1/“ Какъв е обхватът на служебната проверка за допустимост на предявените с исковата молба искове и налице ли е в конкретния случай правно основание за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото?“, 2/ „Какви са въпросите, които съдът следва да обсъди и по които следва да се произнесе в мотивите на определението си , с което съдът връща исковата молба и прекратява производството по делото?“; 3/ “Налице ли са реално изискуемите се от закона мотивирани съдебни актове или определенията на СРС и СГС са с привидни мотиви?“; 4/ „Процесуално допустимо ли е по основен правен въпрос в предмета на делото като този „Бил ли е адвокат ищецът към момента на започване и през време на провеждане на дисциплинарното производство по ЗАдв срещу него?“ да се решава от сезирания с исковата молба съд, не с решението по същество , а с определение и то в производство по проверка редовността на исковата молба, без да обсъди представените с исковата молба писмени доказателства, без да се произнесе по заявените с исковата молба доказателствени искания и без същите да бъдат събрани по делото, без да бъдат разпитани сочените с исковата молба свидетели?“ ; 5/ Допустимо ли е провеждане на дисциплирано производство по ЗАдв срещу лице, което към момента на образуване на дисциплинарното производство вече не е адвокат?“;6/„Приложимо ли е към дисциплинарните производства правото на ЕС и конкретно разпоредбите на ЕКЗПЧОС и решенията на ЕСПЧ в Страсбург?“. Касаторът твърди, че атакуваното определение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно, поради което е налице основанието по чл. 280,ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от ответниците по частната касационна жалба.
В отговора на Висшия адвокатски съвет, подаден чрез председателя адв. Р.Н., се поддържа, че подадената жалба е неоснователна и се иска същата да бъде оставена без уважение.
В отговора на Адвокатска колегия – Варна, подаден чрез адв. Ю.Г., са изложени подробни съображения относно липсата на основания за допускане до касационно обжалване и е изразено становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като взе предвид наведените оплакванията, намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото и на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е процесуално допустима.
Производството по делото е образувано по искова молба на С. А. Н. против Висшия адвокатски съвет и Адвокатска колегия – Варна, с искане да бъде признато за установено в отношенията между страните, че с влязло в сила решение от 15.09.2017 г. на В. по д.д. № 19/2017 г. на основание чл. 133, ал. 1, т. 4 и т. 5 от Закона за адвокатурата на ищеца е наложено наказание „лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 9 месеца, поради което няма качеството на адвокат и че след като загубил това качество, считано от 10.10.2017 г. до изтичането на наказанието и преди възстановяване на адвокатските му права, е недопустимо да бъде третиран като адвокат и срещу него в този период да бъдат образувани дисциплинарни производства по реда на ЗАдв и да се постановяват решения на ДС – Варна и ВДС, както и да бъде прогласена нищожността на постановените решения, подробно изброени в исковата молба. В условията на евентуалност е предявен иск решенията да бъдат прогласени за нищожни предвид опорочените производства пред АС-Варна, ДС – Варна и ВДС, проведени в разрез с националното и европейското законодателство.
Първоинстанционният Софийски районен съд е приел, че предявените искове са недопустими и производството следва да бъде прекратено. Позовал се е на разпоредбата на чл. 134 от Конституцията на Република България, според която адвокатурата на Република България е свободна, независима и самоуправляваща се, а организацията и редът на дейността ? се уреждат със закон. Поради това недопустимо е съдът да се намесва в отношенията на адвоката с адвокатската колегия и ВАС. Посочено е, че в Закона за адвокатурата е регламентирано провеждането на дисциплинарното производство, както и защитата срещу решения на дисциплинарния съд, поради това доводите на ищеца за допуснати процесуални нарушения при привличането му към дисциплинарна отговорност е следвало да бъдат релевирани по дисциплинарните дела. Законодателят не е предвидил съдебен контрол върху актовете на дисциплинарните състави, а намесата на съда по въпроси относно работата на адвокатурата би нарушило конституционното правило за независимостта ?.
Сезиран с частна жалба на С. А. Н. въззивният Софийски градски съд е постановил атакуваното в настоящото производство определение № 17293/10.08.2018 г. по ч.гр.д. № 9726/2018 г., с което е потвърдил определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството,като е приел решаващите му мотиви за правилни и законосъобразни. Съдът е приел, че установяването на обстоятелства дали едно лице е лишено от права по ЗАдв, респ. за какъв период и какви наказания са му налагани, включително и досежно последващите такива не би могло да бъде предмет на установяване в исково производство. Посочил е, че с факта на влизане на решението за налагане на съответно дисциплинарно наказание в сила, то е установено и съществува и липсва правен ред за установяване на това обстоятелство по исков ред поради изричната липса на правен интерес.
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по к. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно оптределение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване.
В изложението на касатора са формулирани множество общотеоретични и хипотетични въпроси. Предвид тази си характеристика те не отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представляват неконкретизирани питания. Иска се от касационната инстанция да бъдат установени обстоятелства, поставят се питания относно фактически данни и се очаква да бъдат направени различни правни изводи, чрез които касаторът се домогва да постигне различен правен резултат по отношение на допустимостта на производството. Повдигнати са и въпроси по същество на процесуалния въпрос за допустимостта на иска – правилна ли е преценката на съда, допустим ли е предявеният иск, какво следва да бъде разрешението му във връзка с чл. 130 ГПК. Така поставени те могат да бъдат разгледани единствено като оплаквания по същество на постановените актове, но не и основания за допускане на касационно обжалване. На този етап от производството касационната инстанция не може да извършва преценка за правилност на атакувания съдебен акт, с изключение, ако не се касае за „очевидна неправилност“. Това ново основание, предвидено с изменението на процесуалния закон с ДВ бр. 86 от 2017 г., дава възможност на съда в случай, че се констатирана такова нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, което да е обозримо без необходимост от преценка и анализ на доказателства по делото, служебно или по искане на страните да допусне касационно обжалване. При преценка на заявените от ищеца претенции в петитума на исковата молба, обаче, не може да се направи такъв извод.
За изчерпателност на мотивите следва да се посочи, че въпросът, който е обусловил решаващите изводи на съда в атакуваното въззивно определение е допустимо ли е гражданският съд в нарочен исков процес да се произнася по редовността на дисциплинарното производство по ЗАдв и за законосъобразността на постановеното решение, включително и по отношение на наложеното наказание. В своята съдебна практика Върховният касационен съд/ определение № 213/08.05.2015 г. по ч.гр.д. № 468/2015 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 73/04.06.2013 г. по гр.д. № 1440/2012 г. по описа на ВКС, III г.о./ е имал възможност да посочи, че съгласно чл. 134, ал.1 от Конституцията на Република България адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се. Предвид този статут, съдебната намеса в дейността й е ограничена до изрично предвидените в Закона за адвокатурата случаи.Липсва нормативна уредба, която да допуска пререшаването на въпроси относно дисциплинарната отговорност на адвоката от страна на съдебния орган.
Във връзка с изложените съображения и предвид липсата на формулиран въпрос, който да отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и с оглед дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящия състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 17293 от 10.08.2018 г., постановено по възз.ч.гр.д № 9726/2018 г. по описа на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: