Определение №1040 от 10.10.2014 по гр. дело №3552/3552 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

N. 1040

гр. София, 10.10.2014 година

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 3552 по описа за 2014 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби № 1716/28.03.2014 г. на М. Ж. М. и № 1858/03.04.2014 г. на [фирма], [населено място] срещу решението от 25.02.2014 г. по гр. дело № 16/2014 г. на Шуменски окръжен съд.
Ответницата по касационна жалба на „М.– Шумен”, [населено място] – М. Ж. М. не оспорва допускането на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на дружеството.
По касационната жалба с № 1716/28.03.2014 г. на М. Ж. М.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Шуменски окръжен съд е потвърдил решение № 593 от 08.07.2013 г. по гр. дело № 4250/2012 г. на Шуменски районен съд в частта, с която първостепенният съд е отхвърлил иска на М. М. против ответното дружество по чл. 24, ал. 4 от Наредба № 34/29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 3360 лв., възнаграждение по договор за обучение за придобиване на специалност с хирургическа насоченост за периода от 25.06.2009 г. до 12.02.2010 г., както и за заплащане на сумата 6380 лв., възнаграждение по чл. 24, ал. 4 от същата наредба на основание цитирания договор за периода от месец август 2012 г. до 30.06.2013 г., а също така и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2690 лв., обезщетение върху главницата в размер на 18 540 лв. Предмет на същата жалба е въззивното решение в частта, с която Шуменски окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която районният съд е отхвърлил частично за разликата между 12360 лв. и 15180 лв. посочения по – горе иск на М. М. против дружеството по чл. 24, ал. 4 от Наредба № 34/29.12.2006 г. за заплащане на възнаграждение за периода от месец февруари 2010 г. до месец юли 2012 г., както и в частта, с която не е присъдена част от разноските над 1903.09 лв. до пълния размер на направените от ищцата разноски, а също така и в частта, с която са присъдени разноски в полза на дружеството. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че възнаграждението на ищцата в качеството й на специализант се дължи за периода от месец февруари 2010 г. до месец юли 2012 г. на основание чл. 24, ал. 3, т. 3 и ал. 4 от цитираната наредба, предвиждащ задължителен минимум на заплащането на специализанти – 1.5 минимални работни заплати, а с последващо изменение на наредбата, 2 минимални работни заплати. Съдът е приел въз основа на показанията на свидетеля М.Н., че ищцата е престирала труд за посочения период под формата на лечебно – диагностична дейност, медицински и здравни грижи, осъществявала е и малки оперативни интервенции и асистенции на по – големи операции. Мотивирано е тълкуване на § 31, ал. 1 ПЗР на посочената наредба в смисъл, че процесното възнаграждение, въпреки че не е било договорирано е дължимо по силата на закона, който в цитираната норма предвижда действащите към влизане в сила на тази наредба договори за обучение за придобиване на специалност да се привеждат в съответствие с разпоредбите й с изключение на размера на възнагражденията на специализантите, като страните по тях сключват за остатъка от срока на действие на договорите допълнително споразумение в едномесечен срок. Въззивният съд е приел, че размерът на това възнаграждение следва да бъде най – малко нормативно определения в наредбата. В мотивите на съдебния акт е констатирано, че за периода от февруари 2010 г. до юли 2012 г. искът е основателен за сумата 12360 лв., а за разликата между 12360 лв. и 15180 лв., неоснователен. За периода от месец август 2012 г. до 30.06.2013 г. съдът е споделил изводите на първостепенния съд, че претенцията е неоснователна, тъй като възнаграждението се дължи при извършване на насрещна престация от ищцата, а по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД също така е споделил изводите на районния съд, че и в наредбата и в договора не е посочен падеж на задължението за плащане на възнаграждение, а доказателства, че до датата на подаване на исковата молба ищцата е отправила покана до лечебното заведение за изплащане на възнаграждението не са представени. Поради това въззивният съд е приел, че ответникът не е бил в забава.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:
„При положение, че конкретен подзаконов нормативен акт /Наредба № 34…/ не забранява, за периода, за който искът на доверителката ми бе отхвърлен, същата, при платена форма на придобиване на специалност, да получава възнаграждение, когато то е уговорено в Договор № 287 от 25.06.2009 г. за обучение за придобиване на специалност с хирургична насоченост срещу заплащане ?”;
„…може ли да се приеме, че правото на доверителката ми на възнаграждение не е уредено по основание в Договор № 287 от 25.06.2009 г., по който ответникът е страна, като се изхожда от съдържанието на нормата на чл. 17 от Договора?”;
„…когато правото на доверителката на възнаграждение не е уредено по размер /липсата на Заповед на Управителя по чл. 17 от Договора/, допустимо ли е съдът да определи размера на това възнаграждение като приложи освен действащи правни норми по аналогия, така и други норми, които са уредили съответната материята ?”;
„…допустимо ли е едната страна в процеса / в случая ответникът/ да черпи права с благоприятни за него последици /т.е. неплащане/ от свое неправомерно поведение или действия, респ. в случая бездействие /липсата на заповед на управителя на МБАЛ във връзка със задължението му по чл. 17 от Договора/ спрямо другата страна /в случая ищцата/ ?”.
Жалбоподателката не е релевирала общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК с цитираните въпроси. Първия въпрос е поставен в хипотеза, която въззивния съд не е разглеждал. В мотивите на неговото решение е обоснован извод за недължимост на възнаграждение за периода от 01.07.2009 г. до изменението на цитираната наредба /чл. 24, ал. 3, т. 3 и ал. 4/, т.е. до 12.02.2010 г., тъй като за този период уредбата е предвиждала заплащане на възнаграждение само на специализантите „държавна поръчка” в категорията, на които ищцата не попада. В мотивите на въззивния съд недължимостта на вземането за посочения период се аргументира и с липсата на договорено между страните и уредено в наредбата задължение за изплащане на възнаграждение на ищцата като специализант, т.е. изплащането на такова възнаграждение по аргумент, че в подзаконовия нормативен акт не се съдържала забрана за това, формулира въпрос извън мотивите на второинстанционното решение. Въпрос, по който не са формирани правни разрешения от въззивния съд не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване / в този смисъл страната не е съобразила разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1/. Ето защо настоящата инстанция приема, че с цитирания въпрос не е обосновано общо основание за допускане на касационен контрол. Вторият по реда на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е фактически, тъй като се свежда до изследване на писмено доказателство – договор между страните и по – конкретно клауза от него. Общото основание за допускане на касационен контрол произтича единствено от правни въпроси, които съдът е разгледал и разрешението им е обусловило изхода на делото – характеристики, които посоченият въпрос не притежава. Поради това с поставянето му жалбоподателката не е въвела общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият по реда на изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК цитиран по – горе въпрос не е обвързан с конкретни правни разрешения, приети от окръжния съд, поради което от съдържанието му не може да се направи връзка, кои „действащи правни норми” и „други норми, които са уредили съответната материя” жалбоподателката има предвид, като приложима уредба, по която съдът да определи размера на възнаграждението. Въззивният съд е обосновал неприложимостта на чл. 48 от Конституцията на Република България към разглеждания случай, както и несъстоятелността на довода на ищцата за изчисляване на възнаграждението над установения в наредбата минимум, но жалбоподателката не е формулирала правни въпроси във връзка с тези мотиви на съда, а е поставила въпроса си с оглед на становището си в процеса. Общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК се определя съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС, т. 1, като правен въпрос, по който въззивния съд се е произнесъл и по който е приел правни разрешения, обусловили изхода на делото. В този смисъл формулирането на посочения въпрос не с оглед разрешенията на окръжния съд, а предвид становище на страната не обосновава приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Четвъртият по реда на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК цитиран по – горе въпрос също така е зададен в хипотеза, необсъждана от въззивния съд. Неговото съдържание се отнася до поведението на една от страните в спора – ответникът, който не бил издал заповед по чл. 17 от процесния договор и до последиците от същото поведение. Окръжният съд е разгледал хипотезите, при които е налице основание за заплащане на възнаграждение – нормативна уредба, която следва да го регламентира и постигнато от страните съгласие за изплащането му, но не и въведената от жалбоподателката хипотеза, изцяло обвързана със субективното й становище по делото. По вече изложените съображения по предходния въпрос в приложението, за неотносимост на въпроса към правните разрешения на въззивния съд и с този въпрос жалбоподателката не обосновава приложно поле на чл. 280 , ал.1 ГПК.
Липсва обосновка на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които са сведени от страната единствено до възпроизвеждане на нормативния текст. Съгласно разясненията на този вид основания в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4 касаторът е задължен да изготви мотивирано приложение към жалбата си, в което да отрази съдебната практика, формирана в резултат на неточно приложение на закона или практиката, която не е вече актуална с оглед промяната в нормативната уредба, съответно при липса на съдебна практика, следва да посочи разпоредбите, които са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им. В този смисъл жалбоподателката не е мотивирала допълнителни основания по горната разпоредба.
От всичко изложено по – горе следва, че в разглеждания случай не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По касационна жалба № 1858/03.04.2014 г. на [фирма], [населено място]:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която окръжният съд е потвърдил решението на районния съд с допусната с решение на първоинстанционния съд № 963/10.12.2013 г. поправка на очевидна фактическа грешка на първоначалното първоинстанционно решение, в частта, с която първостепенният съд е уважил частично иск на М. М. по чл. 24, ал. 4 от Наредба № 34/29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 12360 лв., възнаграждение по договор за обучение за придобиване на специалност с хирургическа насоченост за периода от февруари 2010 г. до юли 2012 г., както и в частта, с която първостепенният съд е присъдил разноски в полза на ищцата. Въззивният съд е приел, че възнаграждението на ищцата в качеството й на специализант се дължи на основание чл. 24, ал. 3, т. 3 и ал. 4 от цитираната наредба, предвиждащ задължителен минимум на заплащането на специализанти – 1.5 минимални работни заплати, а с последващо изменение на наредбата, 2 минимални работни заплати. Съдът е приел, както се посочи и по предходната касационна жалба, въз основа на показанията на свидетеля М.Н., че ищцата е престирала труд за периода от февруари 2010 г. до юли 2012 г. под формата на лечебно диагностична дейност, медицински и здравни грижи, осъществявала е и малки оперативни интервенции и асистенции на по – големи операции. В мотивите на съдебния акт е констатирано, че за този период искът е основателен за сумата 12360 лв.
Твърденията на касатора за произнасяне на първоинстанционния съд и на въззивния съд „по не предявени и/или не уточнени и конкретизирани претенции” са необосновани. Във връзка със задължението на касационния съд да проверява допустимостта на въззивното решение за евентуална негова процесуална недопустимост /съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/, ВКС в настоящия си състав след преценка на данните по делото намира, че окръжният съд е постановил валидно и допустимо решение. Обжалваният пред настоящата инстанция съдебен акт е постановен от законен съдебен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в предписаната от закона форма, при яснота на мотивите и диспозитива относно неговото съдържание, т.е. на лице са изискванията за валидността му. Обжалваното решение е процесуално допустимо. В случая са били налице предпоставките за разглеждане на спора по същество предвид допустимостта на иска , както и на въззивното производство. Районният съд, а след това и въззивният съд са били сезирани с редовна искова молба, която отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съставът на окръжния съд се е произнесъл по предявения иск съобразно обстоятелствата, изложени в исковата молба и заявения в същата петитум. Въз основа на изложените от ищцата факти въззивният съд е определил правното основание на иска. Поради това доводите на касатора за процесуална недопустимост на произнасянето на първата и втората инстанции са правно несъстоятелни и не обуславят наличие на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
В приложението по чл.284, ал. 3, т.1 ГПК е отразен следния въпрос:
„Материалноправният въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е относно това дали се дължи заплащане на специализанта спечелил конкурс срещу заплащане по договор за обучение през времето на самото обучение при условие, че самият той си заплаща обучението и когато е бил сключен договора е нямало нормативна база, която да е уреждала въпроса относно заплащането на специализантите, които не са държавна поръчка”.
За да се релевира основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК страната трябва да обоснове допълнителни основания, т.е. да изложи хипотезите, в които според нея с произнасянето си по правния въпрос въззивният съд е съобразил съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или е постановил решението си в съответствие със съдебна практика, която не е актуална с оглед промяната на нормативната уредба, респективно при липсата на практика на съда по конкретен въпрос, да изложи разпоредбите, които според нея са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им. Такива допълнителни основания в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсват, като вместо тях са посочени основания по чл. 281, т. 3 ГПК, разглеждането, на които в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. К. съд не е длъжен и не може да извежда основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба /в този смисъл следва да се имат предвид разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК, т. 4/. Ето защо и по тази жалба следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 25.02.2014 г. по гр. дело № 16/2014 г. на Шуменски окръжен съд в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: