4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1043
София,20.11.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 726/2012 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение от 21.02.2012 г. по ч. гр. д. № 2537/2012 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б отделение, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 41 състав определение от 21.11.2010 г. по гр. д. № 45 639/2010 г. за прекратяване на производството по същото дело поради недопустимост на предявения от [фирма], [населено място] срещу Национален музей „Земята и хората”, [населено място] иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 20 400 лв., представляваща стойността на извършени от едноличния търговец подобрения в имота на музея във връзка с договор за наем № 12-РД-18 от 12.05.2005 г.
Частният касатор поддържа, че въззивното определение е неправилно поради противоречие с разпоредбата на чл. 298, ал. 4 ГПК. Изразява несъгласие с извода, че въпросът за дължимостта на обезщетение за извършените в имота на ответника подобрения е решен с влязлото в сила решение по гр. д. № 401/2008 г. на СРС, 35 състав, като се позовава на това, че в диспозитива на посоченото решение липсва изрично произнасяне по релевираното в производството по предходното дело възражение за прихващане, чийто предмет е стойността на подобренията.
Именно с процесуалноправния въпрос: „Произнасянето в мотивите на решението по направено възражение за прихващане, ползва ли се със сила на пресъдено нещо, ако не е намерило отражение в самото решение” е обосновано и допускането на касационното обжалване. Според касатора, този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение от 16.02.2006 г. по т. д. № 366/2006 г. на ВКС, І т. о.; решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по частната касационна жалба – Национален музей „Земята и хората”, [населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна в процеса, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по предявения от [фирма], [населено място] срещу Национален музей „Земята и хората”, [населено място] иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 20 400 лв., представляваща стойността на извършени от едноличния търговец подобрения в имота на музея във връзка с договор за наем № 12-РД-18 от 12.05.2005 г., въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за неговата недопустимост. Решаващият състав е счел, че въпросът за дължимостта на претендираните подобрения е решен със сила на пресъдено нещо с постановеното между същите страни решение от 22.06.2009 г . по гр. д. № 401/2008 г. на СРС, 35 състав, тъй като в мотивите на този акт направеното от едноличния търговец възражение за прихващане е разгледано по същество и е оставено без уважение като неоснователно. Поради пълната идентичност между предмета на възражението за прихващане и предмета на настоящия спор, въззивният съд е преценил влязлото в сила решение като абсолютна процесуална пречка за допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Независимо от релевантността му за изхода на конкретното дело, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на него не са осъществени поддържаните основания по чл. 280 ГПК.
На първо място, не може да се счете, че въззивният акт е в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Приетото в т. 18 на същото, че източник на силата на пресъдено нещо е само диспозитивът, а не и мотивите на решението, е аргументирано с това, че мотивите съдържат констатации относно юридическите и доказателствените факти и преюдициални правотношения, които не са елемент от спорния предмет. Това разрешение не се отнася за исканията и възражения за подобрения и прихващания, разрешени със съдебното решение, тъй като обхващането на същите от силата на пресъдено нещо произтича от изричната норма на чл. 221, ал. 2 ГПК /отм./, респ. чл. 298, ал. 4 от сега действащия ГПК. Произнасянето на съда в съответствие с изискването на чл.235, ал.1, т. 5 ГПК се осъществява чрез постановеното по самия иск – изводът, дали възражението за прихващане е основателно или не, се отразява единствено в мотивите на решението, като в диспозитивната му част този извод се отразява чрез уважаването или отхвърлянето /изцяло или частично/ на предявения иск. Този начин на произнасяне следва от самата същност и предназначение на възражението за прихващане като средство за защита на ответника срещу първоначалния иск и от липсата на процесуална самостоятелност на същото /за разлика от насрещния иск/.
В същия смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика – решение № 45 от 22.04.2009 г. по т. д. № 483/2008 г. на ВКС, І т. о.; решение № 193 от 18.12.2009 г. по т. д. № 13/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.
Поради наличието на посочената задължителна съдебна практика, при преценката за допускане на касационния контрол не следва да бъде взето предвид представеното от касатора в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК решение от 16.02.2006 г. по т. д. № 366/2006 г. на ВКС, І т. о., постановено по реда на отменения ГПК. С оглед съответствието на въззивното решение с цитираната по-горе практика, настоящият състав приема, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, освен че не е надлежно заявено /твърдението на касатора е, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, но не и за развитието на правото/, същото не е налице именно поради обстоятелството, че по този въпрос вече съществува практика по чл. 290 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение от 21.02.2012 г. по ч. гр. д. № 2537/2012 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: