О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1047
София, 10.11.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми октомври две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 3370 /2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от С. К. А.,чрез пълномощника адв.П. П. и от Прокуратурата на РБ, представлявана от Т.П., прокурор в Софийска апелативна прокуратура, срещу решение № 2284/10.12.2014 г. по гр.д.№ 2755/2014 г. на Апелативен съд-София, ГО, 7 състав,като същото е обжалвано изцяло.
Ищецът С. К. А. в писмен отговор, подаден чрез пълномощника адв.П. П. оспорва касационната жалба подадена от прокуратурата. Прокуратурата на РБ не изразява становище по касационната жалба на ищеца.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационните жалби са подадени в предвидения от закона срок от надлежни страни, с интерес от предприетото процесуално действие и са процесуално допустими .
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение от 14.05.2014 г. по гр.д.№234/2013 г. на Окръжен съд-Монтана, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от ищеца иск за разликата над 10 000 лв. до размер на сумата 20 000 лв. и вместо това е осъдил Прокуратурата на РБ да му заплати още 10 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди по предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ,ведно със законната лихва от 05.12.2013 г. до окончателното й заплащане. Потвърдил е решението в останалите обжалвани части- с която искът е отхвърлен до претендирания размер от 72 100 лв. и с която е уважен до размер на сумата 10 000 лв. и е присъдил разноски.За да постанови този резултат въззивният съд е приел,че с постановление от 22.12.1994 г. на Районна прокуратура-Л. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.196 ал.1 т.2 вр.чл. 195 ал.1 т.3 и т.5 и чл.26 НК за извършване на кражба, при условията на опасен рецидив и други квалифициращи обстоятелства на 21 броя кокошки и на овен с тегло 80 кг.Определена му е мярка за неотклонение подписка. С постановление от 30.03.1995 г. той е привлечен като обвиняем за извършване на кражба с идентична квалификация на дрехи, телевизор, видеомагнетофон и животни и му е определена мярка за неотклонение задържане под стража.С постановление от 26.07.1995 г. ищецът отново е привлечен като обвиняем за извършване на друга кражба и отново му е определена мярка за неотклонение задържане под стража. Изготвено е обвинително заключение, но с постановление от 26.02.1996 г. делото е върнато за допълнително разследване. Ищецът е задържан на 01.08.1995 г. и с постановление от 19.10.1996 г. мярката е изменена в подписка във връзка с обстоятелството ,че баща му починал.С постановление от 28.05.2008 г отново е привлечен като обвиняем за извършване на кражби.С постановление от 15.12.2008 г., влязло в сила на 04.11.2013 г. досъдебното производство е прекратено по съображения, че не е установено авторството на ищеца.Въззивният съд е направил извод,че са налице условията за ангажиране отговорността на Прокуратурата по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ.Приел е,че продължилото наказателно производство се е отразило негативно на психиката на ищеца,който е бил повече от 14 месеца в следствения арест, изпитвайки чувство на обреченост и притеснение,че не може да се грижи за близките си.Въззивният съд е намерил за неправилен извода на първоинстанционния съд,че следва да намери приложение чл.5 ал.2 ЗОДОВ, тъй като ищецът с процесуалните си действия по време на наказателното производство е допринесъл за настъпване на увреждането, като направил недобросъвестно неистински признания.Въззивният съд подробно е описал позициите ,които е заемал досежно повдигнатите му обвинения и е счел, че самопризнанията му не са били достатъчни Прокуратурата да изготви обвинителен акт срещу него.С оглед голямата продължителност на наказателното производство и на престоя на ищеца в следствения арест е намерил, че той следва да бъде възмезден със сумата 20 000 лв. и да не се прилага чл.5 ал.2 ЗОДОВ.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване ищецът поддържа такова по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Посочва,че въззивният съд макар и правилно да е възприел фактическата обстановка, не се е произнесъл по всички въпроси,повдигнати в исковата молба,не е определил точно периода ,през който е бил задържан и не е възмездил времето от 30.03.1995 г. до 31.07.1995 г. през което също е бил в ареста. Счита, че в съдебната практика няма друг случай на толкова продължително задържане.Счита, че жалбата му е от значение за точното прилагане на закона.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК Прокуратурата поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Повдига процесуалноправния въпрос за определяне на неимуществените вреди, след задължителна преценка на всички конкретни обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР №3/22.04.2005 г. по тълк.гр.д.№3/2004 г. на ОСГК-т.3 и т.11 и на ТР 1/04.01.2001 г. на ОСГК-т.19,поради липса на мотиви за причинно-следствена връзка.Поставя и материалноправния въпрос за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Твърди,че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, като при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията са с големи различия .Прилага решения по гр.д.№593/2011 г. г.о., гр.д.697/2010 г.,ІІІ г.о., гр.д.№733/2011 г.,ІІІ г.о.,гр.д.№1169/2012 г.,ІV г.о.
ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. намира , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение по двете касационни жалби.
В приложението към касационната жалба на ищеца липсва формулиран правен въпрос, произтичащ от решаващите изводи на апелативния съд за обстоятелствата, релевиращи определяне на обезщетение за неимуществени вреди в присъдения размер. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията му. В този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. Непосочването на правния въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.В случая не е обосновано и допълнително основание, а само е цитиран чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
В приложението към касационната жалба на Прокуратурата са изведени релевантни правни въпроси, но не са обосновани поддържаните допълнителни основания. Въззивният съд , формирайки своите мотиви, е взел предвид правно-релевантните обстоятелства, установени по делото, приложил е общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и е определил размера на присъденото обезщетение в съответствие с константната задължителна съдебна практика: ППВС № 4/1964 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.гр.д.№3/2004 г. на ОСГК –т.3 и т.11 и тази по реда на чл. 290 от ГПК.Според приетото в цитираните тълкувателни актове понятието „справедливост”по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан респ. наказателното производство е прекратено по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, вида на взетата мярка за неотклонение, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му . Неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да е достатъчно по размер за репарирането им , в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай.Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди.Поначало те са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. Въззивното решение по настоящото дело, не е в противоречие и с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, в които са разгледани въпроси, свързани с изискването да е установена пряката причинноследствена връзка между незаконното обвинение и вредите от последното.
След като въззивното решение е съобразено с установената задължителна практика на ВКС , няма основание за допускането на касационното обжалване по поставените от Прокуратурата правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката на конкретните обстоятелства, установени по делото. Въззивното решение по настоящото дело, не е в противоречие и с т.19 от ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, тъй като е изложил собствени мотиви и констатации в които са разгледани въпросите, свързани с наличието на пряка причинноследствена връзка между незаконното обвинение и вредите.
В светлината на казаното по-горе следва да се приеме,че не е доказано и допълнително основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като приложените решения по различни дела на ВКС разглеждат различни случаи, различни правнорелевантни обстоятелства и с оглед на това присъдените обезщетения не могат да бъдат с еднакъв размер.
Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2284/ 10.12.2014 г. по гр.д.№ 2755/2014 г. на Апелативен съд-София, ГО, 7 състав
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: