О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1049
гр. София, 10.11.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на осми октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3786/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. С. Д. срещу решение № 47 от 04.06.2015 г. по гр. дело № 50/2015 г. на Бургаски апелативен съд.
В отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът – Прокуратура на Република България поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Бургаски апелативен съд е потвърдил решение № 444 от 29.12.2014 г. по гр. дело № 626/2014 г. на Бургаски окръжен съд, с което първоинстанционният съд е отхвърлил исковете на настоящата жалбоподателка срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата 116000 лв., обезщетение за имуществени вреди, причинени от оставане на ищцата без работа за периода от 1990 г. до 2014 г. и 40000 лв., обезщетение за имуществени вреди за бездействие, по повод отнемане на жилището й. Въззивният съд е приел, че правното основание на исковете е чл. 49 ЗЗД. Изложени са съображения за неправилно определена от окръжния съд правна квалификация – чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, аргументирани с относимост на обстоятелствата по исковата молба към случаи, които са извън очертаните в чл. 2 ЗОДОВ хипотези. По иска за имуществени вреди, претендирани поради това, че Районна прокуратура – [населено място] не помогнала на ищцата М. Д. медицинският управител на поликлиниката [фирма], поета от 1992 г. от [община] да я допусне до работа с договор на място за трудоустроени /същата поддържа, че е била настанена, като трудоустроена в държавната поликлиника в к.к. „Слънчев бряг” от Бюрото по труда в [населено място], като клиничен лаборант/, въззивният съд е приел, че различни прокурори са произнесли откази от образуване на наказателно производство по предявени от Д. сигнали, като техните постановления са били обжалвани пред по – горестоящата прокуратура, В., Инспекторат на В., но в крайна сметка са били потвърдени. Съдът е приел, че отказът да се образува наказателно производство не е незаконен акт, тъй като посочените от ищцата прокурорски постановления са били потвърдени. В мотивите на въззивното решение е изложено, че липсва логическа и житейска обусловеност с оставането на ищцата без работа в продължение на 24 години поради постановените от Прокуратурата актове. По иска за имуществени вреди, произтичащи от бездействие на Районна прокуратура – [населено място], въззивният съд е приел, че случая се отнася до постановления за отказ от образуване на наказателно производство по чл. 323 НК, чл. 311 НК и чл. 212 НК, макар и многобройните сигнали и проверки да са били идентични по съдържание. Те се отнасят до невъзможността ищцата да закупи жилището, в което е била настанена в обект „Парк – 1” на [фирма], поради това че въпреки включването й в списък, като купувач, сделките за продажбата на имотите, включително за процесния имот били сключени с други лица поради подмяна на списъка, което Прокуратурата не установила. Въззивният съд е изложил мотиви за това, че и по този иск не е било доказано от ищцата, че е налице виновно противоправно поведение на прокурори, тъй като техните актове не са били отменени, като незаконосъобразни по съответния ред. С оглед на тези съображения апелативният съд е приел, че не е установена причинна връзка между съответните актове и невъзможността ищцата да закупи жилището, в което е била настанена. Освен това са развити мотиви, че сочените в исковата молба действия на прокурори от Несебърска районна прокуратура и Окръжна прокуратура, [населено място], изразяващи се в постановяване на отказ да се образува наказателно производство по различни сигнали на ищцата не представляват неправомерно увреждане на имуществената й сфера.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката твърди, че с обжалваното решение апелативният съд е нарушил законовата разпоредба, „че съдът няма право да се произнася по претенция, която не е заявена”. Иска се обявяване нищожност на решенията на първоинстанционния съд и въззивния съд, в които били изложени мотиви по неповдигнат спор. Изложено е, че в хода на делото М. Д. се отказала „от материалната си претенция спрямо Прокуратурата”, но въпреки това съдът се произнесъл по оттеглената й претенция. Освен това жалбоподателката счита, че въпросът за обявяване нищожността на съдебния акт е от значение за точното и еднакво прилагане на закона и за развитие на правото.
Въпросът за нищожността или евентуалната недопустимост на въззивното решение е самостоятелно основание за допускане на касационен контрол и без страната да е обосновала наличие на предпоставките за това – т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. В случая липсва основание да се допусне касационен контрол за проверка, както на валидността, така и на допустимостта на постановеното от апелативният съд решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да е нищожно съдебното решение трябва да бъде постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, без спазване на изискването за писмена форма, а също така съдебният акт трябва да бъде абсолютно неразбираем или да бъде неподписан от съдебния състав. В случая решението, предмет на настоящата касационна жалба е постановено от надлежен орган – въззивен съд, в рамките на правораздавателната му власт, като въззивна инстанция по гражданскоправен спор, в надлежен състав от трима съдии, съгласно чл. 105 ЗСВ. Въззивното решение е постановено в писмена форма при съобразяване на изискванията в чл. 236 ГПК относно формата на съдебния акт и при изложение на ясни мотиви и диспозитив. С оглед на тези съображения липсва основание да се допусне касационен контрол за проверка на валидността на постановеното от Бургаски апелативен съд решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В допълнение към изложеното следва да се посочи, че поради неразграничаване от страната на нищожността от процесуалната недопустимост, в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпросът за произнасянето на съда „по неповдигнат спор” неправилно се свързва с нищожност на съдебния акт.
Липсва основание за допускане касационно обжалване по същия ред на цитирания съдебен акт и за проверка на процесуалната му допустимост. Решението е процесуално недопустимо, когато е постановено при липсата на процесуални предпоставки за разглеждане на спора по същество, засягащи надлежното упражняване на правото на иск или правото на въззивна или касационна жалба. В случая първоинстанционният съд е изпълнил служебното си задължение да извърши валидни процесуални действия по движение и приключване на делото, като е упражнил контрол върху допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия на страните, съгласно изискванията на чл. 7, ал. 1 ГПК. В тази връзка видно от данните по делото с разпореждане № 1783 в закрито заседание от 02.04.2014 г. окръжният съд е оставил исковата молба без движение за посочване на действията и бездействията на ответника, с които са причинени вредите и след отстраняване недостатъците на исковата молба е извършил следващите съдопроизводствени действия по подготовка на делото, изготвяне на доклад, приемане на същия, събиране на доказателства и постановяване на решение. Въззивният съд е провел самостоятелна проверка на допустимостта на производството – определение № 67, постановено в закрито заседание на 11.03.2015 г. преди да пристъпи към разглеждане на делото по същество и да постанови решение. Със съдебния си акт въззивната инстанция е определила правното основание на иска по чл. 49 ЗЗД, като дадената правна квалификация на спорното право е въз основа на отразените в исковата молба обстоятелства, разгледани и от първата инстанция, така както са изложени в обстоятелствената част, без произнасянето на съдилищата да засяга обстоятелства, различни от въведените и поддържани от ищцата. Промяната на правната квалификация въз основа на обстоятелствата, съдържащи се в исковата молба, както е процедирал въззивния съд е въпрос по съществото на спора и не засяга допустимостта на иска, тъй като се провежда съобразно поддържаното от ищцата фактическо основание на спорното право. Твърдението на същата във въззивната жалба, че се била отказала „от материалната си претенция спрямо Прокуратурата”, но въпреки това съдът се произнесъл по оттеглената й претенция не намира опора в данните по делото. Видно от съдържанието на протокола от съдебно заседание от 27.11.2014 г. ищцата по искане на процесуалния й представител – адвокат В. Г. е била изслушана от първостепенния съд във връзка с желанието й да уточни срещу кой правен субект предявява иска. Ищцата е заявила: „Поддържам иска срещу прокуратурата, защото считам, че с тяхно съдействие следва да ми се защитят правата”. По – нататък в становището си ищцата отново е заявила : „искът ми е срещу прокуратурата”. При липсата на извършени от ищцата по надлежния ред съдопроизводствени действия за отклонения във връзка с предмета на делото или във връзка със страните първостепенният съд се е произнесъл съобразно изложената и поддържана от същата обстоятелствена част и петитум на исковата молба. Въззивният съд също така е разгледал претенциите съобразно изложената обстоятелствена част и петитум на исковата молба. Позоваването на определение по гр. дело № 1954/2014 г. на състав на ВКС, ІІ г.о. е правно несъстоятелно, тъй като определенията по чл. 288 ГПК не формират съдебна практика, в какъвто смисъл са и разясненията в цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС, а също така и ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010 г. на ОСГКТК на ВКС. С оглед на изложеното следва да се приеме, че липсва основание за допускане касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на процесуалната допустимост на въззивното решение.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, тъй като липсва общо основание за допускане на касационен контрол с оглед на вече изложените съображения, а и въпросът в приложението предпоставя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а не по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК / в този смисъл жалбоподателката не е съобразила разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС /. Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предпоставя наличие на общо основание – правен въпрос, какъвто в приложението не е обоснован, както и позоваването на съдебна практика, която е формирана в резултат на неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална предвид промяната на законодателството и обществените условия, а в хипотезата на липса на съдебна практика, обосноваване от касатора на съществуваща непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни норми, за да се създаде практика по приложението им. Такова мотивирано изложение липсва в приложението, в което страната единствено е възпроизвела съдържанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 47 от 04.06.2015 г. по гр. дело № 50/2015 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: