О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
гр. София, 21.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на седми ноември двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. д. № 5387/2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. Н. Б. и Р. Н. Б. – Б. срещу решение от 08.04.2013 г. по гр.д. № 13503/2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-а състав.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] не е заявил становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски градски съд е обезсилил решението на СРС от 16.07.2012 г. по гр. дело № 24209/2011 г. в частта, с която е осъдено [фирма], [населено място] да заплати на настоящите касатори на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 137 ЗЕ сумата 6815 лв., цена на придобито право на собственост върху обекта, абонатна станция и сумата 7648 лв., цена на топлопроводна връзка, изградени от ищците за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда в [населено място] и за сумата 1777 лв., мораторна лихва за периода 01.12.2009 г. – 07.06.2011 г. и е прекратил производството в същата част. Въззивният съд е отменил решението на СРС в частта, с която са оставени без разглеждане при условията на евентуалност искове по чл. 137, ал.2 изр. 2 ЗЕ за заплащане на цена на ползване на топлопроводна връзка и абонатна станция за периода 07.2007 г. – 06.06.2011 г., както и в частта за разноските над 511 лв. до 1100 лв. и е осъдил ответника по исковете да заплати на касаторите сумата 7254.30 лв. на основание чл. 137, ал.2 ЗЕ, ведно със законната лихва от 07.06.2011 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил този иск до пълния му предявен размер, както и иска за присъждане на обезщетение за забава. За да постанови този резултат въззивният съд е проследил хронологично изясняването на предмета на спора с оглед проведеното от първоинстанционния съд производство по чл. 129 ГПК и съответно уточненията, дадени от ищците – настоящи касатори. Въз основа на тази проверка и с оглед на направените от ищците уточнения на претенциите, въззивният съд е констатирал, че е сезиран единствено с иск по чл. 137, ал.2 , изр. 2 ЗЕ, като първостепенният съд е разгледал непредявен иск по чл. 79, ал.1 ЗЗД във вр. 137 ЗЕ. Второинстанционният съд е уважил иска по чл.137, ал.2 ЗЕ с оглед указаното в разпоредбата, като е направил правния извод, че съгласно този законов текст се санкционира разместването на имуществени блага, до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост е изграден за сметка на битов потребител и все още не е в патримониума на ответника. Така е мотивирана и частичната основателност на иска.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:
„1/ „Въззивният съд задължен ли е по силата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК да посочи каква правна квалификация на предявените искове приема съгласно установените факти и изложи мотивите си затова ?”;
2/ „Въззивният съд задължен ли е при постановяване на решението си да посочи и обсъди правната квалификация на предявените искове пред първата инстанция ?”.
Под ІІ касаторът е заявил, че решението било постановено в противоречие с разпоредбата на чл. 270, ал. 3 ГПК, спрямо което е поставил въпросите:
„1/„Как се определя спорното право, съответно – какъв е предмета на делото и търсената от ищеца защита ? Длъжен ли е съдът с решението си да отговори на иска и може ли да излиза извън спорния предмет?”;
2/ „Следва ли съдът да определи правната квалификация съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищеца основава своето право и задължен ли е да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба?””.
Като материалноправен въпрос е поставен въпроса:
„Какви са необходимите условия за приложението на разпоредбата на чл. 86, ал.1 от ЗЗД ?””.
След всеки един от така поставените, цитирани по – горе въпроси, касаторите лаконично са заявявали, че „обжалваното решение” е в противоречие с изброена практика на ВКС, която е приложена. Други доводи не са развити. С така депозираното приложение на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК, касаторите не обосновават основателен довод за допускане на касационен контрол. Поставените от тях и цитирани по-горе въпроси не отговарят на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК. Дефинитивно, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване формулираните от касатора въпроси следва да бъдат свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили пряко обжалвания резултат, а също така следва бъдат включени и в предмета на делото – т. 1 ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. В случая формулираните от касаторите въпроси са въведени общо, без да са обвързани с конкретните правни разрешения, дадени от въззивния съд. Освен това същите са основани и на неправилното разбиране на жалбоподателите за определени правни категории, като например определянето на правната квалификация на иска, която съставлява дейност на съда и се извежда не от фактите по делото, а от заявеното с исковата молба – нейната обстоятелствена част и петитум, респективно от уточненията на същата, предприети с оглед указания по чл. 129 ГПК. В случая въззивният съд е разяснил подробно в мотивите си, как е определил правната квалификация на заявения иск. Спрямо тези решаващи мотиви касаторите не са поставили релевантен въпрос. Липсата на общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК има за правна последица недопускане касационно обжалването на въззивното решение. Следва да се отбележи, че липсва обосноваване и на допълнителни основания за допускане на касационен контрол. В необжалваното решение, както неправилно са посочили жалбоподателите, разрешаването на конкретен правен въпрос следва да бъде противоречиво, за да е налице поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В случая липсва какъвто и да било довод относно начина на разрешаване на общо поставените въпроси от въззивния съд, като не е посочен и начина, по който те са разрешени в цитираната практика на ВКС, поради което не може да бъде направен и релевантен извод за наличие на основанието. Приложените решения са постановени по различни искове, при различна фактическа обстановка, предполагаща и различни правни въпроси. Касаторите са били задължени, но не са мотивирали противоречието в разрешенията, приети по представените съдебни решения с оглед твърденията си за отклонение на въззивния съд от съдебната практика. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства по касационната жалба.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторите не са обосновали приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.04.2013 г. по гр.д. № 13503/2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-а състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: