5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
София, 22.02.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 670/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] -[населено място] срещу решение № 68 от 22.03.2010 г., постановено по в. гр. д. № 56/2010 г. на Р. окръжен съд. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение № 122 от 12.10.2009 г. по гр. д. № 2675/2008 г. на Р. районен съд, са отхвърлени предявените от дружеството – касатор против Д. Т. К. от[населено място] частичен иск за сумата 1 793.40 лв. – част от вземане с общ размер 3 140.80 лв., представляващо изплатено застрахователно обезщетение на Д. А. К. за вреди от ПТП на 24.06.2004 г., ведно със законната лихва от 06.08.2004 г. до окончателното плащане, и иск за сумата 944.48 лв. – обезщетение за забава за периода 02.08.2004 г. – 06.08.2008 г., като са присъдени разноски на ответника в размер на 259.75 лв. Решението е постановено при участие на ЗК [фирма] в качеството на трето лице помагач на ответника Д. К..
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на предявените искове и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил материалния закон като е приел за приложима към спорното правоотношение разпоредбата на § 143 от ПЗР на З., обн. в ДВ бр.97/2007 г., и е придал обратно действие на разпоредбата на чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ, без да съобрази обстоятелството, че увреждащото застрахователно събитие е настъпило преди влизане в сила на Кодекса за застраховането и спорът е подчинен на нормата на чл.402, ал.1 от ТЗ /отм./.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните материалноправни въпроси, посочени като обуславящи за изхода на делото : 1. В случаите, когато предявеният иск е с правно основание чл.402, ал.1 от ТЗ /отм./, задължен ли е застрахователят по имуществена застраховка, след като е платил обезщетение по застраховка „Каско” на застрахованото лице и се е суброгирал в неговите права, да предяви иска си първо срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на причинителя на вредата; 2. До кой момент назад във времето е придадено ретроактивно действие на разпоредбата на чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ във вр. с § 143 от ПЗР на З. и какво е значението на употребения в § 143 от ПЗР на З. израз „за всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане към деня на обнародване на този закон в ДВ” – плащане от страна на деликвента на увреденото лице или плащане от застрахователя по имуществената застраховка „Каско” на застрахованото и увредено лице. Касаторът твърди, че поставените въпроси се решават противоречиво от съдилищата, в подкрепа на което сочи съдебната практика, застъпена в решение № 133/09.11.2009 г. по т. д. № 44/2009 г. на ВКС, І т. о., решение № 119/07.12.2009 г. по т. д. № 40/2009 г. на ВКС, І т. о., и решение № 611/09.12.2008 г. по т. д. № 520/2008 г. на ВКС, І т. о. – от една страна, и практиката, отразена в определение № 298/04.06.2009 г. по т. д. № 61/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и определение № 37/23.01.2009 г. по т. д. № 680/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. Позовава се и на част от основанието по чл.280, ал.1, т.3, пр.1 от ГПК с аргумент, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по касационната жалба Д. Т. К. от[населено място] и третото лице помагач ЗК [фирма] -[населено място] не заявяват становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да отмени частично първоинстанционното решение и да отхвърли предявените от [фирма] против Д. Т. К. обективно съединени искове за заплащане на сумата 1 793.40 лв. – част от застрахователно обезщетение, изплатено от ищеца по повод причинени при ПТП на 24.06.2004 г. вреди на трето увредено лице, застраховано по имуществена застраховка „Каско”, и 944.48 лв. – обезщетение за забава, въззивният съд е приел, че претендираните суми не се дължат от ответника, тъй като не са налице предвидените в чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ предпоставки, при които е допустимо суброгиране на застрахователя в правата на увреденото лице срещу прекия причинител на вредите. По делото не е съществувал спор, че на 24.06.2004 г. е настъпило ПТП, причинено виновно и противоправно от ответника Д. К., при което е увреден собствен на трето лице лек автомобил, застрахован със застраховка „Каско” в [фирма], както и че на 02.08.2004 г. дружеството – ищец е изплатило на застрахованото лице застрахователно обезщетение по имуществената застраховка за причинените на лекия автомобил вреди. За безспорно доказан е приет и фактът, че към датата на настъпване на произшествието е съществувала валидна застраховка „Гражданска отговорност”, сключена между ответника Д. К. и ЗК [фирма], конституирано като трето лице – помагач в процеса. При така установените правнорелевантни факти въззивният съд е достигнал до извод, че с оглед момента на материалноправното встъпване в правата на застрахования по имуществената застраховка „Каско” предявеният като частичен иск за сумата 1 793.40 лв. срещу прекия причинител на вредите се основава на чл.402, ал.1 от ТЗ /отм./, но е неоснователен, предвид въведените с разпоредбата на чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ правила за реализиране на регресните права на застрахователя. Съдът е изложил съображения, че съществувалата към момента на увреждащото събитие валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на деликвента, размерът на причинените вреди – многократно по-нисък от застрахователната сума по застраховката „Гражданска отговорност”, и липсата на доказателства за отказано от застрахователя по задължителната застраховка плащане на обезщетението на основанията по чл.268 от КЗ изключват регресната отговорност на деликвента за възстановяване на изплатеното обезщетение по имуществената застраховка „Каско”. Доводът на ищеца за неприложимост на разпоредбата на чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ към спорното правоотношение не е възприет от въззивната инстанция с аргумент, че по силата на § 143 от ПЗР на З., обн. в ДВ бр.97/23.11.2007 г., цитираната разпоредба се прилага за всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане от причинителя на вредите към датата на обнародването й в „Държавен вестник” – 23.11.2007 г. Поради неоснователността на главния иск за неоснователен е приет и акцесорният иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице предвидените в чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК основания.
Предвид решаващите изводи, с които е аргументирано отхвърлянето на предявените от касатора осъдителни искове, формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК правни въпроси несъмнено са обуславящи за изхода на конкретното дело и отговарят на въведеното в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до касационен контрол.
Независимо от значимостта на поставените въпроси, решението не може да се допусне до касационнно обжалване поради отсъствие на поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, а именно – противоречива съдебна практика по приложението на разпоредбите на чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ и § 143 от ПЗР на З., обн. в ДВ бр.97/2007 г. Поради неясната формулировка на нормата на § 143 от ПЗР на З. след влизането й в сила действително е създадена противоречива практика на съдилищата по приложението й, но към настоящия момент противоречията са преодолени с постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на отделни състави при Търговска колегия на Върховен касационен съд – решение № 118/07.10.2009 г. по т. д. № 40/2009 г., решение № 99/02.11.2009 г. по т. д. № 70/2009 г., решение № 133/09.11.2009 г. по т. д. № 44/2009 г., решение № 212/24.03.2010 г. по т. д. № 447/2009 г., решение № 47/11.05.2010 г. по т. д. № 655/2010 г. и др. В цитираните решения е прието, че нормата на чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ следва да се прилага за всички случаи на встъпване в право, независимо дали то произтича от възникнали при действието на Кодекса за застраховането или на Търговския закон /чл.402 отм./ правоотношения, по които деликвентът не е заплатил дължимото обезщетение към 23.11.2007 г., респ. че с § 143 от ПЗР на З. е извършено законово преуреждане с обратна сила на висящи правоотношения като от обсега на чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ са изключени единствено удовлетворените към 23.11.2007 г. регресни вземания на суброгирали се в правата на увредените лица застрахователи. Съгласно т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочените решения имат характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, което сочи на неоснователност на искането за достъп до касационен контрол на визираното в чл.280, ал.1, т.2 от ГПК основание. Представените с изложението определения по чл.288 от ГПК не формират съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК и дори в тях да е застъпено друго, различно от възприетото в задължителната практика разрешение, те не могат да послужат като повод за допускане на обжалвания съдебен акт до касационно обжалване. Същевременно произнасянето на въззивния съд по значимите за изхода на делото материалноправни въпроси съответства напълно на формираната задължителна практика на ВКС по приложението на § 143 от ПЗР на З. във вр. с чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ, което изключва възможността за допускане на въззивното решение до касационен контрол и на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Алтернативно поддържаното искане за допускане на решението до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3, пр.1 от ГПК – заради значението на въведените въпроси за точното прилагане на закона, също е неоснователно. В чл.280, ал.1, т.3 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване е предвидено значението на разрешените с обжалваното решение въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а според указанията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание за достъп до касационно обжалване. Поради това е недопустимо достъпът до касационен контрол да се обосновава само с част от единното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 68 от 22.03.2010 г., постановено по в. гр. д. № 56/2010 г. на Р. окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :