1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
гр. София 13.02.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 07 януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2676 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Окръжна прокуратура [населено място] Я. срещу решение № 112/22.03.2018 г. по в.гр.дело № 92/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1016/06.12.2017 г. по гр.дело № 2193/2017 г. на Пазарджишкия районен съд в частта, с която Прокуратура на РБългария е осъдена да заплати на И. Е. А. от [населено място] сумата 6000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в извършено престъпление по досъдебно производство № 773/2006 г. на 08 РУ – СДВР и преписка № 34200/2006 г. по описа на Районна прокуратура [населено място], по което ищецът е бил оправдан, ведно със законната лихва, считано от 19.06.2014 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявеният иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ се отхвърли изцяло.
В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите:1.дали действията на органите на досъдебното производство, свързани с разпитите на свидетели могат да се третират като обвинение срещу тях или не, като се има предвид и защитата, която дава законът по чл.121 НПК, 2. относно наличието на причинна връзка между действията на Прокуратурата и твърдените от ищеца неимуществени вреди, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, 4. въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва – по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, като съдът извърши преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, обуславящи вредите. Според жалбоподателя въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са и са приложени т.решение № 3/22.04.2004 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. и ППВС № 4/1968 г.
Ответникът по касационната жалба И. Е. А. не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока за обжалване по чл.283 ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ.
С касационната жалба на ответника Прокуратура на РБългария се обжалва въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1016/06.12.2017 г. по гр.дело № 2193/2017 г. на Пазарджишкия районен съд в уважената част на предявения от И. Е. А. иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 6000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
В отхвърлената част на иска над сумата 8000 лв. до 15000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и за присъждане на законна лихва за периода 25.06.2012 г. до 18.06.2014 г. решението на първоинстанционния съд не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила. Въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в уважената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 6000 лв. до 8000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и вместо това искът е отхвърлен над сумата 6000 лв. до 8000 лв. въззивното решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
От фактическа страна е прието за установено от приложените писмени доказателства, че на 24.01.2007г. прокурор в Софийска районна прокуратура /СРП/ е образувал досъдебно производство срещу ищеца И. Е. А. и още едно лице за престъпление по чл.213а, ал.2, т.4, вр. ал.1 НК, извършено на 18.06.2006г. в [населено място]. Преди това по възлагане от прокуратурата органите на МВР са събирали данни по случая като са снемали обяснения от различни лица включително от ищеца на 21.06.2006г. По това дело ищецът е бил разпитан първоначално като свидетел на 20.03.2007г., както и втори път на 18.04.2007г. На 23.02.2010г. е поставен в очна ставка с друг свидетел. Ищецът е привлечен към наказателна отговорност с постановление на разследващия полицай от 10.03.2010г., с което ме му взета мярка за неотклонение „подписка“. Преди привличането наказателното производство е било спряно за около 2 години. На 30.04.2010г. ищецът е предаден на съд с обвинителен акт за извършено престъпление по чл.213а, ал.1 НК. Образувано е НОХД №5377/2010г. по описа на СРС, по което са проведени две заседания и на 14.04.2011г. е постановена оправдателна присъда. След подаден протест от прокуратурата, оправдателната присъда е потвърдена с решение от 25.06.2012г. по ВНОХД №4089/2011г. по описа на СРС, което е окончателно.
От показанията на свидетелите И. Б. и Д. А. е прието за установено, че по време на наказателното производство ищецът е изпитвал страх от евентуално осъждане, притеснение и срам от факта, че е подсъдим.
Прието е, че твърденията на ответника са, че фактическият състав на деликтната отговорност е осъществен едва с повдигането на обвинение срещу ищеца на 10.03.2010г. и от този момент възниква отговорността на държавата в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да обезщети претърпените от него вреди. Посочил е, че твърденията на ищеца са, че е бил под негативното въздействие на наказателния процес в продължение на шест години, считано до окончателното му оправдаване на 25.06.2012г. Съдът е приел, че от значение за разрешаването на този въпрос е дали деликтната отговорност на държавата възниква само при наличието на повдигнато обвинение в смисъла на чл.242, ал.1 НПК или още от момента, в който лицето е узнало за наказателното преследване срещу него. Възприета е практика на ВКС, обективирана в решение №187 от 13.06.2012г. по гр.д. №1215/2011г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 вр. чл.282, ал.1, т.2 ГПК, според която употребеният в чл.2, ал.1, т.2 /сега т.3/ ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Прието е също, че за да търпи вреди в хипотезата на разследване без повдигнато обвинение, ищецът трябва да е знаел за инициираното наказателно преследване. Посочил е, че според практика на Европейския съд обвинение е налице не само при официално уведомление до лицето от страна на компетентен орган с твърдението, че то е извършило престъпление, но и при всеки друг акт, от който такова твърдение се подразбира. С оглед на това е формиран извод, че най-ранния момент, в който може да възникне деликтната отговорност по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е този на образуване на наказателното производство срещу конкретно лице, стига това да е станало известно на лицето. Прието е, че по делото такива данни не са установени по безспорен и категоричен начин. Приел е за установено от писмените доказателства, че наказателното производство е образувано от СРП на 24.01.2007г.,като преди това от ищеца са снемани извънпроцесуални обяснения от служители в МВР, които не са обхванати от специалните деликтни състави по чл.2 ЗОДОВ.
Въззивният съд е приел, че моментът, от който ищецът И. А. е започнал да търпи вреди е узнаването за образуваното досъдебно производство срещу него, тъй като по него е разпитван като свидетел на 20.03.2007г. Според съда независимо, че в този разпит е давал свидетелски показания, естеството на въпросите е било такова, че за него е било ясно какъв е предметът на разследване и кои са заподозрените лица за престъплението. Изведен е извод, че Прокуратурата следва да носи отговорност за претърпени вреди за цялостния период от развитието на наказателното преследване тъй като тя е органа който определя кога, как, защо и срещу кого да започне наказателното преследване, кой да бъде привлечен като обвиняем и защо. Посочил е, че Прокуратурата е господар на досъдебното производство, поради което предвид на установеното по делото започнато незаконно наказателно преследване приключило с постановяване на оправдателна присъда по обвинението за които ищецът е привлечен като обвиняем, отговорността на Прокуратурата е налична.
Съдът не е възприел доводите, развити от представителя на Прокуратурата относно оспорените твърдения на ищеца за търпени неимуществени вреди в резултат на предприетите от прокуратурата действия. Прието е, че е провеждана наказателна репресия, включително и е проведено съдебно наказателно производство, което е приключило с оправдателна присъда, като ищецът е имал качеството на обвиняем. Прието е също за безспорно установено от доказателствата по делото, че като пряка и непосредствена последица от действията на прокуратурата, признати за незаконни по надлежния процесуален ред, ищеца по делото е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживяни притеснения в хода на наказателното производство, предизвикани от неясния му бъдещ изход, че е търпял страдания и социален дискомфорт от вмененото му чувство за вина и страх от възможността за осъществяване на наказателна репресия с оглед повдигнатото му обвинение. За да направи извода съдът е възприел показанията на разпитаните по делото свидетели, които са имали преки впечатления за преживяванията на ищеца и установяват отрицателните последици за физическото, емоционално и психическо състояние на ищеца, които той е търпял вследствие на наказателното преследване срещу него. Посочил е, че ищецът е изпитвал страх и несигурност от изхода на наказателното производство, затворил се в себе си, не искал да разговаря с никой, не искал да излиза навън, станал избухлив. Съобразено е, че в рамките на обичайното за подобни случаи е лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, да изпитва неудобства, да се чувства унизено, притеснено и несигурно,тъй като в подобни хипотези се накърняват моралните и нравствени ценности у личността и социалното общуване. Приел е, че когато се твърди причиняване на болки и страдания, над обичайните за такъв случай, или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания, с оглед конкретни обстоятелства, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца. Съобразено е обстоятелството, че интензитетът на негативните изживявания до повдигането на обвинението по реда на чл.242, ал.1 НПК, разпита на ищеца като обвиняем и вземането на мярка за неотклонение е значително по-нисък, като е отчетено и обстоятелството, че по същото време, но за кратък период срещу ищеца е водена преписка №3487/2011г. на РП –П. за извършено на 13.11.2011г. престъпление по чл.194,ал.3 във вр. с ал.1 от НК която е приключила с постановление на РП –П. от 06.12.2011г. за отказ да се образува досъдебно производство и е изпратена по компетенстност за налагане на административно наказание глоба.
Прието е, че с оглед установените обстоятелства се налага извод за причинени на ищеца неимуществени вреди, които са в причинна връзка с образуваното срещу него наказателно производство и повдигането на обвинение, по което по-късно е оправдан.
Въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл.52 ЗЗД предвижда,че размерът на обезщетението следва да се определи от съда по справедливост, че справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Посочил е, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. Прието е, че размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие.
Приел е за установено по делото, че неблагоприятното въздействие на наказателното производство върху ищеца е продължило в периода 20.03.2007г. – 25.06.2012г., когато е узнал за образуваното досъдебно производство срещу него,тъй като по него е разпитван като свидетел на 20.03.2007г. и до 10.03.2010г. то е било значително по-слабо. Посочил е, че времето, през което ищецът е имал качеството на обвиняем и подсъдим с мярка за неотклонение „подписка“ е 2 години и 3 месеца, което според съда не би могло да се определи като неразумно дълъг срок на разследване. Прието е, че през целият период от време, предшестващ обвинението, ищецът е изпитвал притеснения и несигурност, знаейки за разследването срещу него. Според съда е без значение обстоятелството, че през част от този период наказателното производство е било спряно, тъй като съзнаването на възможността за неговото възобновяване поддържа страха от незаконно осъждане, което спиране е било до установяване на актуалното местонахождение и надлежно призоваване за разпит на св.Б. и Б.. Прието е, че престъплението, за което ищецът е обвинен е тежко и за извършителя се предвижда продължително лишаване от свобода. Посочил е, че не е голям броя и на процесуалните действия с участието на ищеца – три разпита в досъдебната фаза на производството и три съдебни заседания общо за двете инстанции. Съдът е приел, че характерът и естеството на заявените от него и установените от събраните доказателства неимуществени вреди са типичните преживявания за едно несправедливо обвинено в престъпление лице, че не са установени трайни неблагоприятни изменения в здравословното му състояние, налагащи допълнително обезщетяване.
Като е взел предвид установените факти относно вида на получените увреждания и свързаните с тях страдания, на основание чл.52 ЗЗД въззивният съд е приел, че справедливия размер за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди общо за целия период на наказателно преследване е 6000лв. Формиран е извод, че предявеният иск следва да бъде уважен до този размер и отхвърлен за разликата до уважения размер от 8 000 лв.
Възприета е практиката на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК, според която отговорността на държавата за вреди от действия на правозащитни органи възниква от момента, в който те се признават окончателно за незаконни. Прието е, че в конкретната хипотеза на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ това е моментът на оправдаването на ищеца – 25.06.2012г., че оттогава държавният орган е в забава, дължи лихва върху обезщетението и тече погасителната давност за това вземане.
Съдът се е произнесъл по направеното възражение от ответника за погасяване по давност на вземането за лихви за времето преди 19.06.2014г. – три години преди подаването на исковата молба. Приел е, че доколкото задължението за плащане на законна лихва за забава е без срок, то става изискуемо в момента на неговото възникване – чл.69, ал.1 ЗЗД, от когато тече и давността,т.е спрямо задължението за законна лихва, възникнало преди 19.6.2014г. е изтекла погасителната давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД. С оглед на това е изведен извод, че акцесорният иск за мораторно обезщетение е основателен за периода след 19.06.2014г. вкл. а в останалата част следва да се отхвърли като неоснователен.
Преценено е за неоснователно оплакването на ответника, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на чл. 5 ЗОДОВ. Прието е, че обезщетението се намалява, когато настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия, когато пострадалият с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение, че такива действия са напр. недобросъвестно направени неистински признания; въвеждането на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление и т. н. Прието е също, че по делото няма наведени фактически твърдения, нито има данни, които да доведат до извод за подобно поведение на А..
Като е съобразил посочените допълнителни обстоятелства въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди в случая се съизмерява със сумата от 6 000 лв., като е съобразена и установената практика на ВКС. Посочил е, че за разликата над 6 000 лв. до присъдените 8 000 лв. решението следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което за този размер искът да се отхвърли. Прието е, че при определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено-икономически условия на живот. Посочил е, че в тази част, доколкото не са обсъдени всички относими факти решението е постановено в нарушение на процесуалните правила, което е довело да нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД . Изведен е извод, че в останалата обжалвана част решението като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по първия въпрос от изложението. Така формулиран въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че формулираният въпрос не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос, формулиран в изложението. С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил по същият начин. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства съдът е направил решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищеца И. А.. Прието е за установено наличието на причинна връзка между причинените неимуществени вреди и образуваното срещу ищеца наказателно производство, и повдигането на обвинение, по което по-късно е оправдан. Следователно не е налице предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд по този правен въпрос.
По същият правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът касае прилагане разпоредбите на чл.4 ЗОДОВ, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът е изложил свои фактически и правни изводи по предмета на спора, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и доводите на всяка от страните, относими към правния спор.
По третия правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като въпросът касае прилагане разпоредбите на чл. 236,ал.2 ГПК. Тези разпоредби са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. Освен това по приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика. С тази практика съдът е съобразил правните изводи по съществото на спора.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. С въззивното решение съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените неимуществени вреди от ищеца. Взети са предвид периода на неблагоприятно въздействие върху ищеца на наказателното производство от 20.03.2007 г. до 25.06.2012 г., когато е узнал за образуваното досъдебно производство срещу него, тъй като е разпитан като свидетел на 20.03.2007 г. и до 10.03.2010 г. е било значително по-слабо. Съобразено е времето, през което ищецът е имал качеството на обвиняем и подсъдим с мярка за неотклонение „подписка” – 2 години и три месеца, който не е определен като неразумно дълъг срок на разследване. Съдът е взел предвид, че през целия период от време, предшестващ обвинението ищецът е изпитвал притеснения и несигурност, знаейки за разследването срещу него. Отчетено е обстоятелството, че престъплението за което ищецът е обвинен е тежко и за него е предвидено наказание лишаване от свобода за продължителен период от време, както и че броя на процесуалните действия с участието на ищеца не е голям – три разпита в досъдебната фаза на производството и три съдебни заседания общо за двете инстанции. Както се посочи по-горе въззивният съд е формирал извод, че характерът и естеството на заявените от ищеца и установени от събраните по делото доказателства неимуществени вреди са типичните преживявания за едно несправедливо обвинено в престъпление лица. Съобразено е и, че по делото не са установени трайни неблагоприятни изменения в здравословното състояние на ищеца. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС.
По същия правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД, които са ясни и не следва да се тълкуват. По приложението на същите е налице трайна и последователна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в обществените условия и законодателството.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 112/22.03.2018 г., постановено по в.гр.дело № 92/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1016/06.12.2017 г. по гр.дело № 2193/2017 г. на Пазарджишкия районен съд в частта, с която е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на ищеца И. Е. А. сумата 6000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в извършено престъпление по досъдебно производство № 773/2006 г. по описа на 08 РУ-СДВР и преписка вх. № 34200/2006 г. на Районна прокуратура [населено място], по което ищецът е бил оправдан, ведно със законната лихва от 19.06.2014 г. до изплащането по касационна жалба вх. № 3692/20.04.2018 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор при Окръжна прокуратура [населено място] Я..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: