О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
гр. София 21.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на седми ноември двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. д. № 5709/2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Кооперация „ОС на ТПК”, [населено място] срещу решение № 181 от 08.04.2013 г. по т.дело № 93/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация – ТПК „И. А.”, [населено място] поддържа становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение № 331/02.08.2012 г. по т.дело № 530/2007 г. на Старозагорски окръжен съд за отхвърляне на иска предявен от настоящия касатор против ТПК „И. А.”, [населено място] и „Европа – 2007” , [населено място] с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване за недействителна на извършената с нотариален акт № 112, т. ІІ, рег. № 3441, н.д. № 239/04.07.2007 г. на нотариус № 308 с район на действие Районен съд – Стара Загора сделка – дарение на недвижим имот между ответниците. За да постанови този резултат и приеме неоснователност на иска по чл. 135 ЗЗД съдът подробно е разгледал събраните доказателства, както и тези представени пред него – влезли в сила решения на ВКС, с които е прието, че ищецът не е правоприемник на преустановилия дейността си на основание МПС № 16/1970 г. Окръжен съюз на ТПК, [населено място], както и че има статута на новорегистрирана кооперация през 1993 г. От тези фактически данни е направен извод, че същият не установява валидно качеството си на кредитор по иска по чл. 135 ЗЗД, тъй като не разполага с право на собственост върху имотите, бивша собственост на заличеното ТПК и съответно не може да претендира заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на това кооперативно имущество. Следователно същият не разполага и със вземане по чл. 59 ЗЗД. С оглед на изложените мотиви е приета липсата на материалноправна активна легитимация на ищеца по претенцията.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, представено след проведено производство по чл. 285 ГПК касаторът прави довод за недопустимост на въззивното решение, а алтернативно за неправилност и необоснованост на решението на първоинстанционния съд и на въззивното решение. С оглед разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС за проверка на допустимостта на въззивното решение при вероятна недопустимост, ВКС в настоящият си състав приема, че не са налице данни за наличие на това основание за допускане на касационно обжалване. Страната счита, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдилищата са се произнесли „извън предмета на спора, очертан с исковата молба”. Касаторът счита, че в процесния случай е търсел защита по предявен „павлов иск”, а не „за претенция, каквато недопустимо е квалифицирал въззивния съд, каквато не е предявявана”. Други съображения във връзка с недопустимостта страната не е изложила, тъй като оплакванията й за „превратно ценене на правно значимите за спора факти” се квалифицира като оплакване за неправилност на акта, а не за неговата недопустимост. Така изложеното е правно необосновано. Както първоинстанционния съд, така и въззивния съд са определили правното основание на иска с оглед на изложената в исковата молба обстоятелствена част и петитум и правилно са квалифицирали претенцията по чл. 135 ЗЗД, т.е. противно на твърденията на касатора те са разгледали заявения от него „П. иск”. Доколкото жалбоподателят не е посочил, какъв според него иск е бил разгледан недопустимо и защо счита, че е разгледан иск, различен от предявения от него, то се налага и извод за фактическа необоснованост на твърденията му за недопустимост на въззивното решение.
„Алтернативно” поддържаното за неправилност и необоснованост на решението са ирелевантни за настоящето производство, тъй като тези доводи се квалифицират по чл. 281, т.3 ГПК и се разглеждат само, ако решението бъде допуснато до касационно обжалване. Страната не е формулирала правен въпрос, който съобразно разясненията, дадени с т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване, а липсата му има за правна последица недопускането на касационен контрол. Доколкото страната във втората си молба от 11.07.2013 г. е изброила решения на съдилищата, като е счела, че по този начин е осъществила задължението си за обосноваване на допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, мотивирано от нея с кратък довод за неправилност и необоснованост на решението, то така заявените съображения са без правно значение за допускане касационно обжалване на съдебния акт. Този извод произтича от това, че липсва правен въпрос, а приложените решения не съставляват практика, тъй като страната не е установила влизането им в сила. Освен това, за да обоснове основанията по чл. 280, ал.1 ГПК касаторът е задължен да изложи след поставяне на правен въпрос, какъвто в случая липсва, противоречието между разрешенията във въззивното решение и приложената практика, каквото той не е обосновал. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК само е посочено, без да има мотивирано изложение.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 181 от 08.04.2013 г. по т.дело № 93/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: