5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№106
гр. София,03.04.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на първи април през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т. д. N 1036 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби: 1/ по жалбата на [фирма], срещу решение № 36 от 05.03.2012г. по в.гр.д. № 9/2012г. на Ямболски окръжен съд, в частта, с която, след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд, е осъден да заплати на ТПК „Г. – СД”, [населено място]: на основание чл.232, ал.2 ЗЗД наемна цена за разликата над 4525,94 лева до пълния претендиран размер от 5472 лева, неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД в размер на 4491,28 лева и сумата от 2120 лева по чл.233, ал.1 ЗЗД, ведно с разноски; както и в частта за потвърждаване на решението на районния съд, с която касаторът е осъден да заплати наемната цена до 4525,94 лева, ведно със законна лихва от 01.06.2010г. до окончателното плащане и за отхвърляне на частичния насрещен иск на касатора по чл.50 ЗЗД за пълния предявен размер от 700 лева; 2/ по насрещна касационна жалба на ТПК „Г. – СД”, [населено място], срещу същото решение, в частта, в която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, за отхвърляне на иска по чл.92, ал.1 от ЗЗД за разликата над 4491,28 лева до пълния предявен размер от 21 865 лева.
В касационната жалба на [фирма] /ответник по първоначалните искове и ищец по насрещния иск/ се поддържа, че решението е неправилно в обжалваната от него част, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Жалбоподателят се позовава на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на решението до касация в обжалваната част. Иска присъждане на направените за настоящото производство разноски.
В насрещната касационна жалба на ищеца по първоначалните искове, ТПК „Г.- СД”, се сочи, че решението в обжалваната част е неправилно, поради необоснованост. Твърди, че въззивният съд е извършил неправилно тълкуване на неустоечната клауза на чл.15, ал.2 от договора за наем, предвиждаща, че при забава на плащането на наемната цена над 15 дни, се дължи неустойка от 5% на ден до окончателното й заплащане до 20 дни, като поддържа, че волята на страните не е неустойката да е ограничена за период от 20 дни, а тя се дължи до окончателното плащане на главницата. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 /формално посочена т.2, но реална- т.1/ ГПК. Претендира присъждане на направените в производството пред настоящата инстанция разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба на [фирма], на основание чл.280, ал.2 ГПК, е процесуално недопустима, с изключение на частта относно иска по чл.92, ал.1 ЗЗД.
С изменението на чл.280, ал.2 ГПК, извършено с обнародвания в ДВ бр.100/21.12.2010 г. ЗИДГПК, в сила от 21.12.2010г., са изключени от обхвата на касационния контрол решенията на въззивните съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 10 000 лв.
В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено по търговско дело, с оглед предмета му – вземания по субективна търговска сделка по чл.286, ал.1 и ал.3 ТЗ, при цена на всеки от обективно съединените искове, с изключение на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД, под 10 000 лева /иск по чл.232, ал.2 ЗЗД в размер на 5472 лева, ведно със законна лихва от исковата молба, иск по чл.233, ал.1 ЗЗД- за 2120 лева, частичен иск по чл.50 ЗЗД за 700 лева,/, поради което въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, не подлежи на касационен контрол извън произнасянето по иска по чл.92, ал.1 ЗЗД. Предвид изложеното, с оглед процесуалната пречка по чл.280, ал.2 ГПК, касационната жалбата на [фирма] следва да бъде оставена без разглеждане, с изключение на частта, с която се обжалва въззивното решение по отношение на частичното уважаване на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД.
Насрещната касационна жалба на ТПК „Г.- СД”, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в законоустановения преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в обжалваната част.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел по иска по чл.92, ал.1 ЗЗД, че наемателят не е изпълнил виновно задължението си за заплащане в срок на наемната цена за процесния период, като във връзка с неизпълнението на задължението по чл.232, ал.2 ЗЗД страните са уговорили в чл.15, ал.2, т.4 от договора неустоечна клауза при забава на плащането на наемната цена над 15 дни в размер на 5% на ден до окончателното й плащане до 20 дни. На база на цитираната клауза от договора, въззивният съд е приел, че се дължи неустойка в размер на 4491,28 лева, определена върху месечен наем от 1094,40 лева с ДДС, за периода от 01.01.2010г. до 24.05.2010г, като за разликата до пълния претендиран размер от 21 865 лева – искът е неоснователен.
Касаторът, [фирма], в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК излага съображения за необоснованост и недоказаност на размер на дължимата неустойка, тъй като размерът й се формира в договора като процент от цената на наема, а дължимата сума за наема е неправилно определена с включван в нея ДДС. Счита, че неустойката, поради обезпечителния й характер, не следва да бъде облагана с ДДС. Сочи се, че въззивният съд е разрешил въпроса относно тежестта на доказване на размера на задължението и начина му на установяване в противоречие с приложените три решения на районни съдилища, въз основа на което се извежда основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В изложението за допускане на касационното обжалване касаторът –ответник по иска по чл.92, ал.1 ЗЗД, е преповторил наведените от него в жалбата основания по чл.281, т.3 ГПК, относими за правилността на решението. Евентуалните грешки на съда при тълкуването на конкретните уговорки, съдържащи се договора, относно формирането на размера на наема, функция от който се твърди, че е размерът на неустойката, са основание за касиране на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК и са относими за правилността на акта, поради което могат да бъдат взети предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация. Те не могат да бъдат разглеждани в производството по чл.288 ГПК, тъй като не се явяват основание по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане до касационен контрол на решението. Въззивният съд не е начислил ДДС върху размера на неустойката, както се твърди от жалбоподателя – ЕТ, а върху размера на наема, договорен без ДДС. Доколкото, относно произнасянето по иска по чл.232, ал.2 ЗЗД касационното обжалване е недопустимо по чл.280, ал.2 ГПК, въпросът за начина на изчисляване на размера на наема не може да бъде основание за допускане на касационен контрол на решението в частта относно иска по чл.92, ал.1 ЗЗД. Липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК е съпроводена и с недоказване и на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като не се установява представените три решения на районни съдилища да са влезли в сила, поради което същите не представляват съдебна практика по смисъла на разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Жалбоподателят, ТПК „Г.- СД”, се позовава на непроизнасяне на съда относно тълкуването на неустоечна клауза и неприлагане на правилото по чл.20 ЗЗД за тълкуване на договорите, въз основа на което е направен извод, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение № 105/ 30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. на II ТО и решение № 502/ 26.07.2010г. по гр.д. № 222/ 2009г. на IV ГО.
Въззивният съд е направил тълкуване на клаузата за неустойка, и фактът, че въз основа на това е достигнал до изводи, различни от тези на касатора, не води до обосноваване на наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросите по тълкуването на конкретни клаузи от договора са от значение за правилността на обжалвания акт, те не могат да обусловят допускането на касационния контрол.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
С оглед изхода на делото и размера на реално направените разноски, на касатора, [фирма], се дължат разноски в размер на 17,28 лева, а на касатора, ТПК „Г. – СД”, [населено място] – разноски в размер на 436,61 лева.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл.280, ал.2 ГПК, подадената от [фирма] касационна жалба срещу решение № 36 от 05.03.2012г. по в.гр.д. № 9/2012г. на Ямболски окръжен съд в частта, с която, след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд, [фирма] е осъден да заплати на ТПК „Г. – СД”, [населено място], на основание чл.232, ал.2 ЗЗД наемна цена за разликата над 4525,94 лева до пълния претендиран размер от 5472 лева; сумата от 2120 лева по чл.233, ал.1 ЗЗД, ведно с разноски, както и в частта, в която е потвърдено решението на районния съд за осъждане на [фирма] да заплати на ТПК „Г. – СД”, [населено място], наемната цена до 4525,94 лева, ведно със законна лихва от 01.06.2010г. до окончателното плащане и е отхвърлян частичния насрещен иск по чл.50 ЗЗД на [фирма] срещу ТПК „Г. – СД”, [населено място], за заплащане на сумата от 700 лева.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 36 от 05.03.2012г. по в.гр.д. № 9/2012г. на Ямболски окръжен съд в частта, с която, след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд, [фирма] е осъден да заплати на ТПК „Г. – СД”, [населено място], на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, неустойка в размер на 4491,28 лева, и в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.92, ал.1 от ЗЗД за разликата над 4491,28 лева до пълния предявен размер от 21 865 лева.
ОСЪЖДА ЕТ „Д. – Елерос – Дима П., да заплати на ТПК „Г. – СД”, [населено място], направени за настоящото производство разноски в размер на 436,61 лева.
ОСЪЖДА ТПК „Г. – СД”, [населено място], да заплати на [фирма], направени за настоящото производство разноски в размер на 17,28 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва от страните с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, ТК, в едноседмичен срок от съобщението, в частта, с която се оставя без уважение касационната жалба на [фирма], като в останалата част определението е необжалваемо.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.