О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1060
гр. София, 15.08.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 21 юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 369 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Б. С. К., чрез адв.С. Л. против решение № 5438/15.07.2013 г. по гр.дело № 13921/2012 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № I-026-90/09.07.2012 г. по гр.дело № 63378/2010 г. на Софийски районен съд в частта, с която исковете при квалификацията на чл.240,ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД са уважени, както и в частта за разноските. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са поставени въпросите: 1. при липса на писмен договор за заем на пари или в отсъствие на други доказателства за възникването на облигационни отношения, регламентирани с чл.240 ЗЗД достатъчно ли е с изготвянето на писмен документ, озаглавен разписка, в който обаче липсва изразена воля за основанието за предаването на пари да се приеме безусловно, че се касае за договор за заем, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е решение № 37/25.06.1969 г. по гр.дело № 32/1969 г. на ОСГК на ВС, решение № 390/20.05.2010 г. по гр.дело № 134/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 910/29.11.2010 г. по гр.дело № 4588/2010 г. на Софийски апелативен съд, решение № 163/03.12.2010 г. по гр.дело № 462/2010 г. на Варненския апелативен съд, 2. следва ли възраженията на ответника, направени в писмен вид до първото по делото заседание и представените писмени доказателства да се приобщят към делото и да се обсъдят от съда на общо основание, решен при наличие на всички предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Цитирано е решение № 546/23.07.3010 г. по гр.дело № 856/2009 г. на ВКС, IV г.о.,постановено по чл.290 ГПК.
Ответницата по жалбата Н. К. К. не е изразила становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.240,ал.1 и чл.86 ЗЗД.
От фактическа страна е прието, че ищцата Н. К. е преживяла съпруга и наследник по завещание на П. И. М., починал на 24.02.2010 г. Съдът е взел предвид приетата като доказателство Разписка от 06.04.2006 г., в която е обективирано изявление на ответника Б. К., че е получил от П. М. сумата 10 000 лева, която се задължил да върне на 06.05.2006 г.
С обжалваното решение въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд и е препратил към тях на осн.чл.272 ГПК. Приет е за неоснователен довода на жалбоподателя за нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд. Последният не е разгледал направените от жалбоподателя-ответник в първоинстанционното производство възражения за нищожност на сключения договор за заем, поради липса на съгласие и като привиден, възражение за неавтентичност на представената с исковата молба разписка, като преклудирани, тъй като са заявени с отговора на исковата молба, постъпил на 21.07.2011 г. след изтичане на едномесечния срок по чл. 131,ал.1 ГПК и с влязло в сила на 03.03.2012 г. определение на районния съд молбата на ответника за възстановяване на срока за отговор на исковата молба е оставена без уважение.
Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 240, ал.1 от ЗЗД, според която с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Прието е, че договорът за заем е реален, неформален договор, за който не е задължителна писмената форма за действителност, че този който твърди, че предаването на сума е извършено въз основа на заем, следва да установи това с допустими от закона доказателства. Според въззивния съд в тежест на ищеца по предявените искове, според чл.154 ГПК е да установи сключването на договор за заем между страните, с предаването на заемателя на заетата сума пари със задължаването на ответника да я върне в уговорения от страните срок. Приел е, че този факт е установен от приетия като доказателство по делото документ – разписка от 06.04.2006 г., който съдържа елементите на действителен договор за заем, поради което е преценен за правилен извода на първоинстанционният съд за възникнало между страните валидно облигационно правоотношение по договор за паричен заем по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Възоснова на този договор съдът е приел, че наследодателят на ищцата П. М. е предоставил в собственост на ответника сумата от 10 000 лева, която ответникът се е задължил да върне на наследодателя на ищцата в срок до 06.05.2006 г. Преценен е за законосъобразен изводът на районния съд, че с оглед реалния характер на договора за заем предоставената сума представлява съществен елемент на договора, като процесният документ от 06.04.2006 г. установява предаването на паричната сума и задължението на заемателя за връщането й, поради което и представлява доказателство за правопораждащия юридически факт – сключването на договор за заем между страните. Според съда същият обективира възникването между страните на облигационното отношение именно по договор за заем. Прието е, че оспорването на дължимостта на сумата, поради това, че не била получена в заем, по същество е насочено към опровергаване на съдържанието на частния документ, за което доказателства не са представени. Съдът е приел, че за заемателя Б. К. е възникнало задължение за връщане на получената сума, което задължение е следвало да бъде изпълнено на конкретна дата, с настъпването на която задължението му е станало изискуемо, без да е необходима покана от страна на кредитора. Приел е, че ищцата на основание наследяване има право на вземане за сумата 10 000 лв. Прието е, че ответникът не твърди и не доказва да е погасил чрез плащане възникналото и изискуемо от 06.05.2006 г. задължение, поради което предявеният иск за връщане на получената възоснова на сключен на 06.04.2006 г. договор за заем е основателен за пълния размер от 10 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска на 28.12.2010 г. до окончателното изплащане на сумата.
Въззивният съд е приел, че длъжникът-ответнк е в забава от 07.05.2006 г., тъй като вземането е станало изискуемо на 06.05.2006 г., към който момент е изтекъл срока за доброволно изпълнение. Прието е, че жалбоподателят следва да заплати на заемодателя обезщетение за неизпълнение в размер на законната лихва върху главницата от 10 000 лв. за период от 07.05.2006 г. – 27.12.2010 г., което е в размер на 6 084.11 лв., до който размер период искът е основателен.
При тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са уважени като основателни в посочените размери.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по първия въпрос, формулиран в изложението. Въпросът е формулиран общо и за хипотеза, различна от тази, възоснова на която е основал решаващите си правни изводи въззивния съд. Така както е поставен въпросът не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи. Както се посочи по-горе въззивният съд е приел за установено наличието на сключен на 06.04.2006 г. договор за заем между наследодателя П. И. М. на ищцата Н. К., възоснова на който М., като заемодател предал в собственост на Б. К. в качеството на заемател сумата 10 000 лв., която последният се задължил да върне на наследодателя на ищцата до 06.05.2006 г. Този извод съдът е направил, като е взел предвид съдържанието на приложената по делото разписка от 06.04.2006 г., че това съдържание включва съществените елементи на договор за заем – предаване на паричната сума от 10 000 лв. от заемодателя на жалбоподателя и задължението на последния като заемател да я върне в посочения в разписката срок. Въззивният съд е приел, че съдържанието на процесната разписка обективира именно сключен договор за заем между наследодателя на ищцата – заемодател П. И. М. и жалбоподателя-заемател. Приел е, че в подкрепа на оспорването, извършено от жалбоподателя-ответник за дължимостта на сумата от 10 000 лв., че същата не е получена в заем е насочено към опровергаване съдържанието на разписката, представляваща частен документ, за което не са ангажирани доказателства. С оглед на така установените факти и изложените решаващи изводи настоящият съдебен състав преценява, че поставеният правен въпрос не е разрешаван от въззивния съд. За да е правен въпросът, според тълкуването в т.1-ва от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС същият следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд по настоящото дело. След като поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи съдът преценява, че същият не е правен въпрос. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 по втория правен въпрос – следва ли възраженията на ответника, направени в писмен вид до първото по делото заседание и представените писмени доказателства да се приобщят към делото и да се обсъдят от съда на общо основание. В подкрепа на доводите за наличие на това основание жалбоподателят не е цитирал практика на ВКС – тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, тълкувателни решения на ОСГК на ВС, постановени при условията на чл.86,ал.2 ЗСВ/обн. Д.в. бр.59/22.07.94 г.отм./, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и/или търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл.290 ГПК. Разрешението на правния въпрос от въззивния съд, че не следва да се обсъждат възраженията на жалбоподателя-ответник за нищожност на сключения договор за заем, поради липса на съгласие и като привиден, възражението за неавтентичност на представената с исковата молба разписка, като преклудирани, тъй като са заявени с отговора по исковата молба, постъпил след изтичане на едномесечния срок по чл.131,ал.1 ГПК, както и че е погасено правото на жалбоподателя да представи писмени доказателства, тъй като същите са за установяване на факти, от които той извежда преклудираните възражения са съобразени с трайната практика на ВКС. Според същата практика с изпращане на преписа от исковата молба и доказателствата към нея съгласно чл.131,ал.1 ГПК съдът дава указания на ответника да подаде писмен отговор в едномесечен срок като посочва задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването му, както и възможностт да ползва правна помощ. С получаване на изчерпателните указания ответникът е известен за процесуалните действия, които следва да извърши и има възможност да прецени дали може да се защитава сам по делото, да потърси адвокатска защита или да поиска правна помощ. Прието е също, че чл.133,ал.1 ГПК изразява концентранционното начало в гражданския процес и предвижда, че ако страната бездейства и не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи и представи доказателства или не упражни правата си по чл.211,ал.1, чл.212 и чл.219 ГПК тя губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Когато ответникът не е подал отговор на исковата молба по чл.131 ГПК в доклада по делото по чл.146 ГПК съдът няма основание да му дава указания за необходимостта да представя доказателства. На основание чл.146,ал.2 ГПК съдът е длъжен да укаже на ответника необходимостта от събиране на доказателства само ако в отговора по чл.131 ГПК той е направил възражения и е посочил фактите, на които те се основават – Решение № 429/21.06.2010 г. по гр.дело № 1151/2009 г. на ВКС, I г.о.,постановено по чл.290 ГПК и др.. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС.
В подкрепа на довода за наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е цитирал решение № 546/23.07.2010 г. по гр.дело № 856/2009 г. на ВКС, IV г.о.,постановено по чл.290 ГПК. С това решение не е разрешаван поставеният правен въпрос, поради което същото не обуславя наличие на предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същият правен въпрос, тъй като жалбоподателят не е представил влезли в сила решения на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Въпросът не е разрешен и в цитираните в изложението решения – решение № 37/25.06.1969 г. по гр.дело № 32/1969 г. на ОСГК на ВС, решение № 390/20.05.2010 г. по гр.дело № 134/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 910/29.11.2010 г. по гр.дело № 4588/2010 г. на Софийски апелативен съд, решение № 163/03.12.2010 г. по гр.дело № 462/2010 г. на Варненския апелативен съд. Поради това е невъзможна преценката за наличие на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по същият правен въпрос. Според тълкуването в т.4 от ТР № 1/2010 г. по т.дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Формулираният въпрос касае приложението на разпоредбите на чл. 131, чл. 133 и чл. 235,ал.2 ГПК. Всяка от посочените разпоредби е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението на посочените норми е налице трайно установена обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в обществените условия и в законодателството.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд по поставените правни въпроси от жалбоподателя-ответник Б. К..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 5438/15.07.2013 г., постановено по гр.дело № 13921/2012 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 95025/20.08.2013 г. подадена от ответника Б. С. К. от [населено място], [улица], № 43, вх.А, ет.14, чрез адв.С. Л., съдебен адрес [населено място], пл.”С.” – 2, ет.3, фис 303.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: