О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1061
гр. София, 15.08.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 28 юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 735 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата М. Г. С., чрез адв.П. И. срещу решение 659/18.10.2013 г. по в.гр.дело № 689/2013 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1147/10.06.2011 г. по гр.дело № 10065/2010 г. на Русенския районен съд, с което е осъдена жалбоподателката да заплати на Д. П. Д. сумата 8 720 лв. представляваща сума, с която ответникът неоснователно се е обогатила за сметка на ищеца.
Жалбоподателката поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. при преценка за наличие на основание за плащане в хипотезата на чл.55,ал.1, пр.1 ЗЗД следва ли съда да преценява и нормата на чл.55,ал.2 ЗЗД – дали направеното плащане не е при съзнателно изпълнение на нравствен дълг, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.2 от ППВС № 1/28.05.1979 г., 2. ползването на чужд имот със знанието и без противопоставянето на собственик, без писмен договор и при плащане на парични суми по сметка на собственика представлява ли фигурата на договор за заем за послужване, 3. предоставяне на ползването на имот, държан на основание заем за послужване на трети лица – майка и търговец, изключва ли личното ползване на заетата вещ – последните два въпроса решение в противоречие с практиката на ВКС – решение № 276/12.04.2010 г. по гр.дело № 912/2009 г. на ВКС , IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Ответницата по жалбата Д. П. Д., чрез адв. Г. Н. в писмен отговор е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Производството пред настоящата инстанция е второ по ред след постановено отменително решение № 161/01.07.2013 г. по гр.дело № 564/2012 г. на ВКС, IV г.о. и делото е върнато на Русенския окръжен съд за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
С обжалваното въззивно решение Русенският окръжен съд се е произнесъл по предявен иск с пр. осн. чл. 55, ал.1,пр.1 ЗЗД.
Съдът е приел, че фактическите твърдения в исковата молба и уточнението на същата от 08.12.2010 г. са, че сумата 9970 лева е внесена от ищцата Д. Д. по сметка на жалбоподателката – ответник в [фирма] през периода 01.01.2006 г.-31.12.2007 г. при отпаднало основание и е недължимо платена. Прието е, че с молба ищцата е уточнила, че е внесла посочената сума, тъй като с нот.акт № 156, том 12, дело №2885/07.04.2005г. майка й М. Х. Г. продала на ответницата свой собствен имот в [населено място], [улица] за сумата 48000 евро с уговорка, че след като върне продажната цена на купувачката собствеността на имота ще й бъде прехвърлена обратно, което не било изпълнено – ответницата – купувач продала имота на трето лице с нот.акт № 158, том 15, дело №3967/14.05.2008 г. Прието е, че предявеният иск е с пр.осн.чл.55,ал.1,пр.1 – получена от ответницата сума без основание ЗЗД.
Прието е, че с отговора по чл.131 ГПК жалбоподателката-ответник по иска не оспорва, че от 2006 г. ищцата е внасяла суми по нейна сметка в [фирма], впоследствие с наименование [фирма]. Приел е за установен този факт от представените 7 бр. вносни бележки, които удостоверяват внесени от ищцата суми по сметка с титуляр М. С. в общ размер на 8720 лева. Съдът е приел, че с отговора на исковата молба жалбоподателката-ответник е противопоставила възражение, че тези суми са платени от ищцата на основание предоставеното й право на ползване на имота и на търговския обект в същия – кафе-бар, като за последния ползването се изразявало и в получаване на доходи – наем, тъй като с нейно съгласие ищцата и майка й останали в имота до края на 2008 г. и по взаимна уговорка, без да е уточнено с кого ищцата е внасяла сумите за погасяване на кредита. Според възражението останалата част от сумите е платена за връщане на получен на 19.05.2006 г. заем в размер на 4001 лв. Прието е, че с отговора по чл.131 ГПК алтернативно е предявено възражение за прихващане на исковата сума с дължимото от ищцата обезщетение за ползване на имота за периода от 07.04.2005 г. до 14.05.2008 г. и с получените плодове от същия – наем от търговския обект „кафе-бар”.
Съдът е приел, че признанието на ответницата, че след закупуването от майката на ищцата с нотариалния акт от 07.04.2005 г. на недвижимия имот, находящ с в [населено място], [улица] дала съгласие двете да останат да ползват същия налага извод за породени правоотношения на основание заем за послужване. Приел е, че извършените плащания от ищцата на „вноски по кредит” не обосновават различен извод, тъй като липсват доказателства за възникнали други правоотношения между страните във връзка с продадения от майката на ищцата на М. С. имот. Съдът е взел предвид и, че в становището си от 01.02.2011 г. ищцата Д. Д. не оспорва обстоятелството, че регистрирания й адрес на местоживеене за периода от продажбата на имота от майка й до отчуждаването му от М. С. е този, на който се намира процесния имот. Според въззивния съд характерът на правотношението между страните изключва заявеното от ответницата правно основание за получаването на внесените по сметката й в „Пощенска банка” суми от ищцата. Прието е, че наемният договор от 01.03.2008 г. е ирелевантен за спора, тъй като не касае исковия период. Съдът е приел за недоказано и второто заявено от ответницата основание за получаване на суми – даден заем на 19.05.2006 г. в размер на 4001 лв., тъй като представеното банково бордеро 300827/19.05.2006 г. не доказва твърдението за заемно правоотношение между страните за сумата 4001 лв., която сума е преведена от сметка с титуляр ищцата за закупуване на 2050 евро.
При тези съображения въззивният съд е направил извода за липса на правно основание за жалбоподателката-ответник да получи внесените от ищцата суми със 7 бр. вносни бележки по сметката й в [фирма] за периода от 01.01.2006 г. до 31.12.2007 г. С оглед на това е преценено за неоснователно алтернативно въведено с отговора по чл.131 ГПК възражение за прихващане на исковата сума с дължимо обезщетение за ползване на имота за периода 07.04.2005 г.-14.05.2008 г. и с получените граждански плодове от търговския обект „кафе-бар” – наем. Като е съобразил изложеното съдът е извел решаващия извод за основателност на исковата претенция за сумата 8720 лв. и е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е уважен.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателиката С. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението. Според тълкуването в т.1-ва от ТР № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода а делото и разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Първият поставен въпрос не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи. Освен това позоваването на жалбоподателката на задължителната съдебна практика – т.2 от ППВС № 1/28.05.1979 г. е извън контекста на самата практика, тъй като тя има предвид различна хипотеза в рамките на различни обществено-икономически условия. С оглед на това съдът намира, че не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория и трети правни въпроси поставени в изложението. С решение № 276/12.04.2010 г. по гр.дело № 912/2009 г. на ВКС, IV г.о.,постановено по чл.290 ГПК е разрешен правен въпрос, различен от поставените, а именно с решението е даден отговор на правния въпрос когато съсобственият имот се ползва от сина на един от съсобствениците, който пречи на другия съсобственик да ползва същия, дължи ли се обезщетение на последния за ползата, от която го е лишил по отношение на съсобствения имот според частта си. С това решение съдът се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.31ал.2 ЗС – т.е. за хипотеза, различна от настоящата. Следователно цитираната практика на ВКС е неотносима към поставените въпроси от жалбоподателката и не обуславя наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по тези въпроси.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателката М. Г. С..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 659/18.10.2013 г. по в.гр. дело № 689/2013 г. на Русенския окръжен съд по касационна жалба вх. № 13196/28.11.2013 г., подадена от ответницата М. Г. С., [населено място], [улица], чрез адв. П. И..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: