2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1061
[населено място], 23.11.2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 961 по описа за 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение №755 от 20.05.2011г. на Пловдивски окръжен съд по гр.д. № 479/2011г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 3959/29.12.2010г. по гр.д. № 7970/2010г. на Пловдивски районен съд. Като краен резултат е уважен иска на П. А. А. против А. И. А. и Ц. А. А. по чл. 109 ЗС като са осъдени ответниците солидарно да извършат ремонт на канализационните тръби на тоалетната мивка и на подовия сифон в санитарния възел в апартамент на втория етаж в жилищната сграда в [населено място] на [улица], както и да заплатят сумата 480,89лв. обезщетение за имуществени вреди от течовете.
Жалбоподателите Ц. А. и А. А. чрез пълномощника си адв. Ж. намират решението за неправилно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване изтъкват, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси решавани противоречиво от съдилищата, както и по процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата П. И. А. оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Страните са собственици на жилища в една сграда, разположени едно над друго. Според представения констативен нотариален акт от 1975г. И. А. е признат за собственик по давност на самостоятелна къща, построена в североизточния ъгъл на имота. През 1995г. И. А. и съпругата му са продали на сина си П. /ищеца/ приземен етаж, преустроен в жилищен /н.а. № */, а на сина си А. /ответника/ втория етаж от сградата /н.а. № */. А. А. и съпругата му през 2004г. са продали на дъщеря си Ц. /също ответник по иска/ втория етаж като А. си е запазил право на ползване. През 2001г. е извършена делба на приземния етаж между ищеца П. и съпругата му, при която етажът е поставен в дял на П. А..
Приетата експертиза е констатирала наличие на свежа влага в антрето и санитарния възел на ищеца и е установила, че влагата се дължи на повреда в отводните канални тръби на мивката и сифона в санитарното помещение на ответниците.
С молба от 24.11.2010г. ищецът, с оглед изводите на вещото лице, е поискал изменение на петитума на иска по чл. 109 ЗС, а именно: ответниците да ремонтират канализационната тръба на мивката и сифона в санитарното помещение. Първоначално заявеният петитум е бил ответниците да ремонтират водопроводната инсталация. Съдът е допуснал изменението и е уважил иска с посочения петитум както срещу собственика на имота, така и срещу носителя на правото на ползване върху него.
Доводите на ответниците за недоказване правото на собственост на ищеца с оглед липсата на доказателства за обособяване на приземния етаж като самостоятелно жилище първоинстанционният съд е намерил за неоснователни предвид посоченото от техническата експертиза, че етажът отговаря на изискванията на чл. 40 ЗУТ за самостоятелно жилище. В. съд не е изложил свои мотиви в тази насока.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
На първо място се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК при разрешаването на въпросите:1. по какъв начин се определя дали е налице самостоятелен обект, годен за прехвърлителна сделка, при приземен етаж преустроен след 1975г. в жилищен имот в заварена към 17.06.1963г. едноетажна еднофамилна жилищна сграда: дали само според обособените в него помещения, описани в чл. 40, ал.1 ЗУТ или имат значение и другите законови изисквания за жилище, действали по време на преустройството и начина на ползването на помещенията преди 17.05.1963г.; 2. нищожна ли е сделката, осъществена с нотариален акт № *, т.* от *г. след като при извършването й не е била спазена императивната разпоредба на чл. 62, ал.1 от тогава действащия З.; 3. може ли сделка, която е нищожна поради невъзможен предмет да се санира с последващ договор?
Тези въпроси не са разгледани от въззивния съд в обжалваното решение. Съдът е приел, че ищецът безспорно се легитимира като собственик на приземния етаж и има право да провежда негаторна защита срещу неоснователно въздействие върху имота. Следователно разрешаването на тези въпроси не е обусловило крайните изводи на съда. Същевременно, представените с изложението съдебни решения разглеждат статута на помещения, различни от тези по настоящето дело, а именно: на тавански етаж /Решение № 637 от 14.07.2000г. по гр.д. № 152/2000г. на Іг.о./, на приземен етаж, на който подът е вкопан 20 см. под нивото на терена и на полуподземен етаж /Решение № 454 от 29.03.1985г. по гр.д. № 129/84г. на І г.о. и Решение № 61 от 28.01.2010г. на Пазарджишки районен съд по гр.д. № 3937/2009г./, на тавански и складови помещения /Решение № 177 от 21.02.2008г. по гр.д. № 1108/2007г. на ІVг.о/, на обслужващи помещения, преустроени като жилищни /Решение № 585 от 6.11.2003г. по гр.д. № 248/2003г. на І г.о./. Всички тези хипотези са неотносими към настоящия спор и затова решенията не обосновават наличие на противоречива практика.
Представеното Т. № 96/1971г., както и съдебните решения, които провеждат прогласения в тълкувателното решение принцип, че обособените до 17.05.1963г. жилища, макар и да не отговарят на строителните правила и норми, са самостоятелни обекти и могат да бъдат обект на сделки, също не обуславят допускане на касационно обжалване. Обжалваното решение не съдържа произнасяне по тези въпроси. По делото липсват данни кога приземният етаж е обособен като жилище, но според документите за собственост е видно, че към 1975г. къщата е била едноетажна, т.е. състояла се е от същия приземен етаж, който очевидно е съставлявал жилище; а към 1995г. в сградата са обособени две жилища на всеки от етажите, които са били продадени на синовете на първоначалните собственици. Фактът на обособяването на жилището в приземния етаж е изрично посочен в нотариалния акт за продажба № * от *г. и не е бил поставен под съмнение при делбата на този имот през 2001-2003г. Поради това въпросът за положението преди 17.05.1963г. не стои по настоящето дело.
Основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК се поддържа от касаторите спрямо процесуалните въпроси: преклузивен или инструктивен е срокът по чл. 214, ал.1 ГПК за изменение на иска; може ли ищецът да измени петитума в последното съдебно заседание; ако съдът го допусне не означава ли, че се произнася по непредявен иск?
Въпросите са свързани с предприетото от ищеца и допуснато от съда изменение на исковата претенция с молбата от 24.11.2010г. С тази молба от една страна е формулиран петитум на иска по чл. 109 ЗС съобразно с установените от вещото лице причини за течовете, а от друга страна е увеличен, съотв. намален размера на отделните претенции по чл. 45 ЗЗД за имуществени вреди. Именно предвид втората част на молбата тя е наречена молба за изменение на иска. В първата си част относно иска по чл. 109 ЗС заявеното представлява единствено уточнение кои конкретни части от ВиК инсталацията следва да бъдат ремонтирани предвид първоначално заявеното по-общо искане за ремонт на водопроводната система. Ето защо извършеното от съда не съставлява изменение на иска и е безпредметна преценката дали е спазен срока по чл. 214, ал.1 ГПК. Поради това представените две решения на окръжни съдилища, които разглеждат хипотези на предприето изменение на иска след първото съдебно заседание, са неприложими.
Представеното от касаторите с допълнителна молба от 26.09.2011г. експертно заключение на вещо лице, назначено по изпълнителното дело, не може да бъде обсъждано в настоящето производство.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не установено основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба има право на направените разноски в касационното производство, които възлизат на 600лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №755 от 20.05.2011г. на Пловдивски окръжен съд по гр.д. № 479/2011г. по касационната жалба на А. И. А. и Ц. А. А., двамата от [населено място].
ОСЪЖДА А. И. А. и Ц. А. А., двамата от [населено място], кв. К., [улица], ет.2 да заплатят на П. А. А. от [населено място], кв. К., [улица], ет.1 сумата 600 /шестстотин/ лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: