О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1065
гр. София 09.09.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 21 юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 617 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца В. М. М. срещу решение № 157/23.10.2013 г. по в.гр.дело № 348/2013 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 25.04.2013 г. по гр.дело № 3132/2012 г. на Окръжен съд [населено място], в частта, с която е отхвърлен предявения иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ над сумата 3000 лв. до пълния размер от сумата 50 000 лв., като неоснователен. Поддържаните основания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. в обжалвания съдебен акт не са обсъдени всички факти от значение за правилното прилагане на принципа на справедливост съобразно чл.52 ЗЗД, като съдът се е спрял само на – продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство и неговия емоционален статут, че това е в противоречие с т.11 от ППВС № 4/1968 г., според която понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, че при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди, че липсва коментар за това дали присъденото обезщетение е съобразено със стандарта на живот в РБългария – решен в противоречие с практиката на ВКС – т.11 от ППВС № 4/1968 г. на ППВС, цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 2. въз основа на какви принципи и критерии съдът следи за изменението на обществено-икономическите условия на живот в РБългария при определяне на справедлив размер на обезщетение при доказана по основание претенция, предявена по реда на чл.2 от ЗОДОВ, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Срещу решение № 157/23.10.2013 г. по в.гр.дело № 348/2013 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 25.04.2013 г. по гр.дело № 3132/2012 г. на Окръжен съд [населено място], в частта, с която е уважен предявения иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за сумата 3000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в срок е подадена касационна жалба от ответника П. на РБългария, чрез прокурор от А. п. [населено място] Ст.Я.. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси: 1. за задължението на въззивния съд да изложи мотиви за наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите, относно необходимостта неимуществените вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането и критерия по чл.52 ЗЗД при определяне обезщетението за неимуществени вреди, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, 2. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спора при определяне предпоставките и основанията за носене на отговорност при вреди от обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, 3. решението е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 г., доколкото за конкретно взетото от АС Варна решение по отношение размера на обезщетението за неимуществените вреди липсва обследване на обстоятелствата и значението им за така възприетия паричен еквивалент на настъпили вреди, че това води до нарушение на принципа за справедливия размер на обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД. Поддържа, че АС Варна е определил размера на обезщетението без да конкретизира в какво се изразява претърпяната вреда, декларативно визирайки на съответствието му с правилото на чл.52 ЗЗД, без посочване на съдебна практика, че липсват мотиви по отношение на неимуществените вреди, без да е посочил кои точно блага, в каква степен и в какъв интензитет са били увредени, че маркирането на вредата от съда като цяло, че ищеца изживял негативни емоции не изпълва съдържанието на неимуществените вреди и води пряко до липса на доводи и съждения относно присъденото обезщетение, 4. АС Варна е постановил решението си в противоречие с решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.11, където принципно е разяснено, че в случаите на незаконно обвинение в извършване на повече от едно престъпление обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан. Поддържа, че в настоящият случай са налице влезли в сила решения по две дела, посочени в изложението по които П. на РБългария е била осъдена от ищеца за неправомерно повдигнато обвинение по други наказателни дела. В резултат на тези нарушения е бил определен неоснователно завишен размер на присъденото обезщетение, поради което са налице чл.280,ал.1,т.3 ГПК – неправилно прилагане на принципа на справедливостта. Решението според жалбоподателя е постановено в разрез с други актове на ВКС – посочени в изложението. 5. Налице е противоречие с ТР № 3/22.04.2004 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 доколкото извън вниманието на съда са останали необходими и изискуеми, предвид събраните доказателства преценки за настъпили в причинна връзка с поведението на ищеца вредни последици, че съдът е бил длъжен да анализира тези доказателства и съответно да изключи или намали отговорността на държавата за вредите, причинени на пострадалия преди образуване на наказателното производство.
Жалбоподателят В. М., чрез адв.П. У. е изразил становище по жалбата на П. на РБългария за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част от ответника и за неоснователност на касационната му жалба.
П.на РБългария не е изразила становище по касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните, както и от приложените по делото писмени доказателства, че с постановление от 29.10.2010 г. на Районна прокуратура [населено място] е било образувано ДП № 3183/10 г. по описа на ІV РУП ОД на МВР-В. срещу ищеца В. М. за престъпление по чл.206, ал.3, предл.1 от НК и му е взета мярка за неотклонение „подписка”. Прието е, че на 16.12.2010 г. е образувано НОХД № 6862/10 г. на В. въз основа на внесен обвинителен акт срещу ищеца за престъпление по чл.206,ал.1 НК. С влязла в сила присъда № 334/11.06.2012 г. по нохд № 6862/2010 г. на Варненския районен съд ищецът М. е признат за невинен по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл.206,ал.1 НК и на основание чл.304 НПК е бил оправдан. На 11.06.2012 г. е отменена на основание чл.309,ал.2 НПК и взетата мярка за неотклонение по отношение на ищеца „подписка”.
Съдът е приел за безспорен факта, че през този период срещу ищеца В. М. са водени множество предварителни проверки, завършили с отказ да се образува наказателно производство.
Възоснова на показанията на разпитаните свидетели С.С. и М.М. е прието за установено, че през периода от образуване на наказателното производство срещу ищеца до влизане в сила на оправдателната присъда същият е бил напрегнат, изпитвал страхове за изхода на делото и за изхода от започнатите европейски проекти.
Като е взел предвид заключението на вещото лице по назначената съдебно-медицинска експертиза съдът е приел, че ищецът страда от диабет, тип 2 и не е налице хипертонична болест, че констатираните хипертонични кризи вероятно са в резултат от водените досъдебни производства.
Съобразно заключението на вещото лице по назначената съдебно – психиатрична експертиза е прието, че здравословното състояние на ищеца се характеризира с повишен емоционален стрес, депресивни характеристики, наличие на страхове и тревожност, свързани с водените наказателни производства, които са му повлияли негативно. Според заключението на вещото лице това състояние е било свързано и с факта, че за обезпечаване на бизнес проекти, ищецът е заложил жилището си и това на майка си и изпитвал тревоги за неговия изход и за отношенията с търговските си партньори.
С оглед на установените факти по делото въззивният съд е възприел правните изводи на първоинстанционния съд.
Според въззивния съд основание за ангажиране на отговорността на държавата за вреди е обективният факт, че по отношение на лицето е било образувано наказателно производство, че то е било привлечено в качеството на обвиняем, че му е повдигнато обвинение за престъпление по НК, за което е оправдано с влязла в сила присъда. Прието е, че обвинението в престъпление е винаги незаконно, когато обвиняемият е бил впоследствие оправдан. С оглед на това съдът е направил извода, че предявеният иск с пр.осн. чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ е доказан по основание.
Приел е, че ищецът е изживял негативни емоции, съставляващи неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от обвинението. Въззивният съд е приел, че при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди първоинстанционния съд се е съобразил с принципа за справедливост. Взети са предвид и следните обстоятелства – продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство от 29.10.2010 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 27.06.2012 г. и неговия емоционален статус. Приел е, за неустановено по делото твърдяното обстоятелство от ищеца за тенденциозност на действията на прокуратурата. Според въззивния съд възоснова на показанията на разпитаните свидетели не е установено водените наказателни производства да са се отразили негативно на авторитета му, на неговите професионални контакти и на уважението на околните.
Като е взел предвид принципа за справедливост въззивният съд е преценил за правилен е извода на първоинстанционния съд за основателност на исковата претенция за сумата от 3000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда. При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ е уважен в размер на сумата 3000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 27.06.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, като до пълният размер от сумата 50000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен.
По правните въпроси, формулирани от ищеца В. М.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ищец за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК – № 242/13.111.2012 г. по гр.дело № 19/2012 г. на ВКС, III г.о., решение № 480/23.04.2013 г. по гр.дело № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о. Правните въпроси въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В случая, макар и с лаконични мотиви съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени по делото обстоятелства, касаещи тези неимуществени вреди. Съобразил е емоционалния статус на ищеца, като в тази насока са възприети изводите на първоинстанционния съд – повишен емоционален стрес, страхове за изхода на наказателното производство, притеснения от участието в процесуални действия в хода на досъдебното и съдебно производство. Отчетено е обстоятелството, че за обезпечаване на бизнес проекти ищецът е заложил жилището си и това на своята майка, поради което е изпитвал тревоги, свързани с тази му дейност и с отношенията с бизнес партньорите му. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС.
С решение № 645/14.03.2011 г. по гр.дело № 54/2010 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по правния въпрос относно противоречие с практиката на ВКС – т.11 от ТР № 3/2004 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, че не е отчетено правно релевантното обстоятелство – частично оправдаване. Това решение е неотносимо към поставения правен въпрос, поради което същото не обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения от жалбоподателя-ищец правен въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория правен въпрос, поставен в изложението. Същият касае приложното поле на чл.52 ЗЗД, който текст е ясен и непротиворечив и не се нуждае от тълкуване. По приложението му е налице обилна и трайна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решението си. Не са налице данни за промени в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на установената по този законов текст съдебна практика.
По правните въпроси, поставени от ответника П. на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правните въпроси, формулирани в п.1-ви от изложението на жалбоподателя-ответник.
С ППВС № 4/23.12.2968 г. – т.I- ва e прието, че по силата на чл.45 и сл. ЗЗД на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. С т.11 от ТР № 3/22.04.2004 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е застъпено становището, че съгласно чл.4 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. С обжалваното решение въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. Прието е въз основа на събраните по делото доказателства наличието на причинна връзка между незаконното обвинение предявено на жалбоподатля-ищец и претърпяните негативни емоции, представляващи неимуществените вреди.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. С въззивното решение съдът не се е произнесъл в отклонение от посочената практика на ВС. Както се посочи по-горе съдът е преценил всички доказателства по делото и е взел предвид установените обективно съществуващи обстоятелства и личността на ищеца, относими към твърдяните от последния неимуществени вреди, последица от незаконното обвинение за извършено престъпление с правна квалификация чл. 206,ал.3 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по тези правни въпроси.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник по правния въпрос, изложен в п.2-ри от изложението за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спора при определяне на предпоставките и основанията за носене на отговорност при вреди от обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил втория правен въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото, включително и пред първата инстанция доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос в изложението. Същият по съдържание представлява повторение на въпросите, обозначени като п.1-ви и 2-ри, поради което съдът намира, че по съображенията посочени по-горе не се установява това основание за допускане на касационно обжалване.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос, формулиран в изложението. С въззивното решение така формулирания въпрос не е разрешаван и не е обусловил решаващите правни изводи на съда. Според т.1-ва от ТР № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Посоченият правен въпрос, не е разрешен в обжалваното въззивно решение, съответно не е обусловил решаващите правни изводи на съда в случая, поради което не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда предпоставката, предвидена в чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по последния въпрос, формулиран в изложението на П. на РБългария, а именно, че е налице противоречие с ТР № 3/22.04.2004 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 доколкото извън вниманието на съда са останали необходими и изискуеми, предвид събраните доказателства преценки за настъпили в причинна връзка с поведението на ищеца вредни последици, че съдът е бил длъжен да анализира тези доказателства и съответно да изключи или намали отговорността на държавата за вредите, причинени на пострадалия преди образуване на наказателното производство. Поставеният въпрос не е разрешаван от въззивния съд и последният не е формирал решаващи правни изводи по същия въпрос. Поради това настоящият съдебен състав преценява, че същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите, поставени от жалбоподателя П. на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 157/23.10.2013 г. по в.гр.дело № 348/2013 г. на Варненския апелативен съд по касационна жалба вх. № 6282/02.12.2013 г., подадена от ищеца В. М. М., [населено място], [улица], чрез адв. П. У., [населено място], [улица] и по касационна жалба вх. № 6166/27.11.2013 г., подадена от П. на РБългария, чрез Ст.Я. – прокурор в А. п. [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: