О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1066
София, 01.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3257/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратура на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и от адв.Н.М. – пълномощник на Н. М. Н. против решение № 112/19.01.2015 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 2953/2013 год., с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.2 ЗОДОВ/в редакцията му към датата на предявяване на иска/ на Н. М. Н. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. , ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 09.05.2006 г. до окончателното изплащане,както и в частта, в която е потвърдено решение от 25.02.2013 год.на Софийски градски съд,І ГО,2 състав по гр.д. № 10 354/2010 год.,за отхвърляне на иска за разликата до пълния предявен размер от 2 000 000 лв.
Ищецът Н. М. Н. обжалва въззивното решение в частта, с която не се уважа претенцията му до пълния й размер, а ответникът по исковата молба Прокуратура на Република България в частта, с която е осъден да заплати обезщетение на ищеца.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на две решения на ВКС и едно на САС.
Н. М. Н. представя писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК,с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
В касационната жалба на Н. М. Н. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал и не е приложил правилно и правомерно критериите за „справедливост” залегнали в правото на Европейския съюз,в Международното право и в Националното право.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи ,че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е решаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК относно приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.Позовава се на две решения на ВКС,от които едното постановено по реда на чл.290 ГПК,както и на решение на СГС и САС.Твърди,че значителна част от твърденията на въззивния съд при определяне размера на дължимото обезщетение са напълно немотивирани и се състоят от „голи декларации”, което представлява грубо нарушение на процесуалния закон.Позовава се бланкетно и на чл.280,ал.1,т.3 ГПК като основание за допустимост на касационното обжалване по следните въпроси : Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд неправомерно нарушава критериите за „справедливост“ установени в Правото на Европейския Съюз, в Международното право и в Националното право и присъжда многократно занижено и символично обезщетение за изключително тежък деликт по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ, в нарушение на установените критерии за „справедливост“ в Европейския Съюз за присъждане на подобни обезщетения; Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството демонстрирания от абсолютно същия въззивен съдебен състав „двоен стандарт“ в преценката на критериите за справедливост, като в Решение № 2172 от 26.11.2014г. по в.гр.д.№ 2251/2014г. на САС ,само два месеца по-рано е присъдил 25 пъти по-високо обезщетение за значително по-леки вреди причинени на друг колега – адвокат от значително по-лек деликт; Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд в грубо нарушение на установените в България критерии за „справедливост“ при присъждане на обезщетение за подобен деликт по чл.2 от ЗОДОВ причинен на прокурори като ищеца е определено 25 пъти по-високо обезщетение ; Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд в грубо нарушение на критериите за „справедливост“ установени от ВКС в константната му практика ,според която за значително по-леки деликти се присъждат значително по-високи обезщетения; Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съдебен състав игнорира основните доказателства установяващи различни факти за причинените огромни и непоправими вреди, с цел да омаловажи и неправомерно да намали присъденото обезщетение; Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивния съд изопачава и тълкува превратно значителна част от доказателствата по делото, с цел да омаловажи причинените на ищеца огромни и непоправими вреди и да му присъди значително по-ниско обезщетение; Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че с цел да размие и да омаловажи процесните вреди въззивният съдебен състав голословно въвежда неверни твърдения, за които няма никакви доказателства по делото , които в последствие ползва като псевдопретекст да намали многократно полагащото се обезщетение на ищеца ; Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване факта, че въззивното съдебно решение не е мотивирано и въззивния съдебен състав се позовава единствено на голословни декларации без да са кореспондиращи нито с доказателствата, нито с анализа на доказателствата и по този начин грубо се погазва правото на защита на ищцовата страна, която реално не знае срещу какви неправомерни и неверни мотиви да организира защитата си, както извършеното от въззивния съдебен състав; Длъжен ли е Българският съд, съобразно принципа на непосредствена приложимост на принципа на примат на Правото на Европейския съюз да приложи правната норма на чл. 47 ,ал. 1 и ал. 2 от Хартата за основните права в Европейския съюз и провеждането на „публичен“ и „справедлив“ процес от „Независим и Безпристрастен съд“ за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди причинени от деликвентите и неизпълняването им от въззивния съдебен състав представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване; Правните норми на Правото на Европейският съюз и в частност правната норма на чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз в съответствие с принципа на Примат на Правото на Европейския съюз дерогират ли правните норми на Българското национално право, които им противоречат и неспазването на принципа на Примат на правото на европейския Съюз над Националното право представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване; Правната норма чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ означава ли, че чл. 6 ,ал. 1 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и по чл.З от Протокол №7 на Европейската Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат и неспазването им от въззивния съд, представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване ; Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване поведението на въззивния съд,с което при грубо нарушение на правото на Европейския съд в лицето но чл.47,ал.1 от Хартата за основните права на Европейския Съюз демонстративно не само, че не е осигурил на ищеца „Ефикасни средства за защита пред съд“, но и грубо е погазил правото му на защита.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 , т.2 и т.3 ГПК.
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ/в редакцията към датата на предявяване на иска/ за ангажиране отговорността на прокуратурата,тъй като образуваното наказателно производство за престъпление от общ характер по чл.339,ал.1 НК през 1996 год. е било прекратено през 2006 год.За неоснователно е прието твърдението на прокуратурата за погасяване на иска по давност,тъй като давностния срок започва да тече,не от отмяната на постановлението за привличането на М. като обвиняем на 24.07.1996 год.,а от датата на прекратяване на наказателното преследване срещу него по чл.339,ал.1 НК – 26.04.2006 год.Именно прекратяването на предварителното производство по повдигнатото обвинение е основание да се приеме, че обвинението е било незаконно и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца.За да увеличи размера на обезщетението за претърпените морални вреди от ищеца съдът е взел предвид ,че предварителното производство е продължило многократно надвишавайки всякакви разумни срокове – над 10 години и ограничените следствени действия извършени по него, накърняването на личен и професионален авторитет на публична личност – прокурор,а след това адвокат,отражението върху психиката и способността за пълноценно изпълнение на задълженията като адвокат,с оглед оповестяването за образуваното наказателно производство ,както и наличието на причинна връзка между вредите и образуваното наказателно производство.Отчел е и обстоятелството,че мярката за неотклонение”задържане под стража”не е била ефективно приложена и предвид продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди е присъдил допълнително обезщетение от 18 000 лв.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.Посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, а именно Постановления на Пленума на ВС и решение постановено по реда на чл.290 ГПК, но това не е достатъчно да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Касаторите е следвало да конкретизират в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното позоваване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика , без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на СГС,САС и ВКС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.Следва да бъде посочено,че част от уточняващите въпроси на касатора М. във връзка с това основание – за „двойния стандарт”при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по един и същи деликт,за нарушаване критериите за справедливост при присъждане на аналогични обезщетения на прокурори,както и противоречие с правото на ЕС и Международното право – са неотносими към предмета на делото.
Релевираното от касаторът М. основание по т.3 на чл.280 ,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, защото касаторът се позовава бланкетно и не обосновава самото основание, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид , че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Така формулирани въпросите са общи и не са свързани с конкретно правно разрешение на въззивния съд. Европейските конвенции и харта са само цитирани, без да се излагат съображения за възприемане на актуално, значимо и приложимо в случая правно мислене, като развитие на правото и точното прилагане на закона.
При този изход на спора разноски не се дължат.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 112/19.01.2015 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 2953/2013 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: